№ 44
гр.София, 23.06.2020г.
в името на народа
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, І отделение, в публично заседание на първи юни през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Тотка Калчева
ЧЛЕНОВЕ: Вероника Николова
Кристияна Генковска
при секретаря Валерия Методиева, след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т.д.№ 1879 по описа за 2019г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на П. К. Я., със съдебен адрес в [населено място], срещу решение № 738/28.03.2019г., постановено по гр.д.№ 5598/2018г. от Софийски апелативен съд, в частта, в която след частична отмяна на решение № 5168/29.07.2018г. по гр.д.№ 8271/2017г. на Софийски градски съд, е отхвърлен предявеният против ЗК „Лев Инс“ АД, [населено място], иск с правно основание чл.226, ал.1 КЗ /отм./ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, причинени от смъртта на сина на касатора Г. П. Я. за разликата над 100000 лв. до 200000 лв.
Касаторът поддържа, че решението е неправилно като постановено при наличието на отменителните основания по чл.281, т.3 ГПК: нарушение на материалния закон – чл.51, ал.2 ЗЗД относно определяне на приноса на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат, както и при преценката на поведението на всеки от участниците в пътно – транспортното произшествие; допуснати процесуални нарушения във връзка с приетия на база на предположения, а не при условията на пълно и главно доказване, принос на пострадалия, както и несъобразяване с критерия за справедливост по чл.52 ЗЗД с оглед размера на присъденото обезщетение на неимуществени вреди. Моли въззивното решение да се отмени и искът да се уважи до размера, до който е допуснато касационното обжалване. Пълномощникът на касатора претендира заплащане на адвокатско възнаграждение съгласно чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата.
Ответникът ЗК „Лев Инс“ АД, [населено място], оспорва жалбата. Възразява, че обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие с практиката на ВКС по приложението на разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД и е правилна преценката на фактите по спора, като изводите за допринасяне на увредения за настъпване на леталния изход и за неоказания надзор на бащата над малолетното дете са формирани съобразно материалния закон. Моли въззивното решение да се остави в сила в обжалваната част и да се присъди в негова полза юрисконсултско възнаграждение.
Третото лице помагач М. Г. Й., [населено място], не взема становище по жалбата.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение констатира следното:
За да постанови решението, в частта, допусната до касационно обжалване, въззивният съд е счел за безспорно установена легитимацията на ищеца и на ответника по исковете – ищецът е увреден при пътно – транспортно произшествие, настъпило на 26.07.2015г., в резултат на което е починал малолетният му син Г. Я., а ответникът е застраховател на виновния водач М. Й.. Решаващият състав е изложил съображения, че е налице принос в размер на 50% от починалия Г. Я. за настъпване на вредоносния резултат. Според състава на апелативния съд по делото е безспорно установено, че малолетният Г. Я., който към датата на ПТП е бил на една година, е пътувал в автомобила, управляван от майка му М. Й., а баща му П. Я. се е возил на предната седалка. Малолетният Я. е бил на задната седалка, по средата, в детско столче, което било фиксирано към седалката на автомобила, но чиито колани не са били закопчани. При ПТП поради незакопчаните колани е станало възможно падането на детето отгоре надолу и напред и получаването на тежка черепно-мозъчна травма, довела до леталния изход. Съдът е приел, че приносът на пострадалия има обективен характер, като е достатъчно осъществяване на конкретно поведение и създаване на предпоставки за настъпване на вредите, за възникване на вредите или за улесняване на механизма на увреждането. В случая било без значение, че ищецът по иска е родител на починалото дете, който не е упражнил надзор относно закопчаване на коланите на обезопасителното столче, тъй като това поведение не е съпричинително по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД. Превозването без закопчани колани представлявало обективен факт, касаещ поведението на пряко увредения Г. Я. и непосредствено допринесъл за смъртта му, както и съответно обосноваващ намаляване на следващото се на баща му обезщетение. Въззивният съд е определил обезщетение за неимуществени вреди на ищеца – настоящ касатор в размер на 200000 лв., което е намалил с размера на съпричиняването, като е потвърдил първоинстанционното решение за уважаване на иска до размер на 100000 лв. и е отхвърлил същия над тази сума до размер на 210000 лв.
С определение № 169/16.03.2020г. ВКС допусна касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по уточнения от състава въпрос за връзката между действията на делинквента - водач на МПС, и поведението на увредения при извършване на преценка дали увреденият е допринесъл за настъпване на вредите съгласно чл.51, ал.2 ЗЗД, в случай, че малолетният пострадал е пътувал в МПС без закопчан предпазен колан, в частта за отхвърляне на иска за разликата над 100000 лв. до 200000 лв. .
Становището на състава на ВКС произтича от следното:
По приложението на нормата на чл.51, ал.2 ЗЗД съществува константна практика на ВС и ВКС, според която от значение за намаляване на обезщетението за вреди от непозволено увреждане, ако и самият пострадал е допринесъл за тяхното настъпване, е наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, а не и на вина. Приетите разрешения в контекста на въпроса, по който е допуснато касационното обжалване, са, че когато малолетно дете допринесе за настъпване на резултата, съобразно с обстоятелствата на случая, следва да се приложи разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД, независимо от това, че такова лице не може да действа виновно – т.7 на ППВС № 17/18.11.1963г. Приносът се отчита и когато е резултат на неупражнен върху малолетното дете надзор от родителите му, без да е от значение вината на упражняващия надзор, като поведението на малолетния и на упражняващия надзор се преценява дотолкова, че да може да се направи разграничение по размер между вредите, намиращи се в причинна връзка с виновното поведение на причинителя, и вредите, причинени от увредения – ППВС № 88/ 12.09.1962г. Посоченото разграничение е проведено в практиката на ВКС, като например в решение № 91/20.08.2014 г., по т.д.№ 66/2013 г. на ВКС, І т.о. е прието, че възрастта на пострадалия не само е релевантна за преценката дали той би могъл да допринесе за настъпилия вредоносен резултат, но и сама по себе си е фактор, завишаващ дължимата от страна на водача на моторното превозно средство грижа при изпълнение на тази правно регламентирана дейност.
По отношение на използването на обезопасителни колани от пътуващите в МПС и тяхното значение при отчитане на приноса на пострадалия за настъпване на вредите в практиката си състави на ВКС се позовават на неизпълнение на законовото задължение на пътниците по чл.137а ЗДвП, но не като обстоятелство, което само по себе си предпоставя намаляване на дължимото обезщетение. Изводът за принос на пострадалия по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД не следва да се формира само поради установения факт, че не е ползван предпазния колан, както и не може да почива на предположения, а следва да се основава на доказани по несъмнен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, конкретно, че вредите не биха настъпили или биха били в по-малък обем , ако по време на произшествието пострадалият е бил обезопасен (като например:решение № 206 от 12.03.2010 г. по т.д. № 35/09 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 98 от 24.06.2013 г. по т.д. № 596/12 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 16 от 04.02.2014 г. по т.д. № 1858/1Зг. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 99 от 08.10.2013 г. по т.д. № 44/2012 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 54 от 22.05.2012 г. по т.д. № 316/2011 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 33 от 04.04.2012 г. по т.д. № 172/2011 г. на ВКС, ТК, II т.о. и др.).
В решение № 19/08.02.17г. по т.д.№ 50177/16г. на ВКС, ІV г.о., при разглеждане на касационната жалба по същество, е прието, че не е налице съпричиняване на вредите от страна на пострадалата, тъй като към датата на увреждането тя е била малолетна и не е могла да формира правно валидна воля, поради което не може да се приеме, че тя е имала установеното от закона – чл. 137а, ал. 1 и чл. 137в, ал. 1 от ЗДвП, задължение да пътува с поставен предпазен колан; респ. – не може да се приеме, че тя е съпричинила увреждането си чрез бездействие – неизпълнявайки такова задължение. Според състава на ВКС анализът на разпоредбите на чл. 137а - чл. 137д от ЗДвП сочи, че задължение, както да превозва малолетната ищца в МПС, оборудвано със система за обезопасяване на деца, така и да използва същата (да постави предпазен колан на детето или да му укаже да направи това, като се увери, че го е направило), е имал виновният за настъпването на процесното ПТП, застрахован водач, който е и баща на малолетната ищца. Неизпълнението и на това негово, установено от закона задължение, се явявало част от цялостното му виновно противоправно поведение, довело до тежкото увреждане на ищцата, поради което е прието, че съпричиняване от нейна страна не е налице.
Настоящият състав на ВКС съобразява цитираните разрешения в практиката по приложението на разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД относно необходимостта да се провежда разграничение между поведението на делинквента и на пострадалия с оглед на тяхното значение за настъпване на конкретните вреди, като споделя изводите, че законовата регламентация на задълженията на водачите на МПС изисква от тях полагането на завишена грижа, когато на пътя има деца или когато в превозното средство пътуват деца. Обективните факти, свързани с поведението на децата, които имат значение за допринасяне за настъпване на вредите, не във всички случаи следва да се вменят във вина на делинквента. От значение за преценката на съда са обстоятелствата, при които е настъпило увреждането. В хипотезата на обезопасяване на пътуващо в превозно средство малолетно дете съществува детайлна уредба в ЗДвП относно обезопасителните системи за деца според възрастта, ръста и теглото им (чл.137в, ал.2 и чл.137б), както и забрана за превозване на деца под тригодишна възраст в МПС категория М1 (автомобили с до 8 седящи места – чл.149, ал.1, т.2, б.“а“), които не са оборудвани със системи за обезопасяване (чл.137в, ал.3), респ. административнонаказателна отговорност на водач, който превозва деца в нарушение на изискванията на глава 2, раздел 25, в който попадат посочените разпоредби ( чл.183, ал.4, т.10).
В този смисъл отговорът на правния въпрос, по който е допуснато касационното обжалване, следва да се изведе, че преценката дали пострадалият е допринесъл за настъпване на вредите съгласно чл.51, ал.2 ЗЗД, в случай, че е малолетен и е пътувал без закопчан предпазен колан/без използване на обезопасителна система според неговата възраст, ръст и тегло, следва да се основава на конкретните факти и обстоятелства по спора и при провеждане на разграничение между поведението на делинквента и на пострадалия с оглед на тяхното значение за настъпване на вредите, като се отчита и вменената на водача завишена грижа, когато в превозното средство пътува дете.
По същество на касационната жалба.
С оглед на практиката на ВКС по приложението на разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД, за проверка на съответствието с която бе допуснато касационното обжалване, се явяват основателни касационните доводи на касатора за нарушение на материалния закон при определяне на приноса на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат, без въззивният съд да е направил конкретна преценка на поведението на всеки от участниците в пътно – транспортното произшествие. Неправилното прилагане на материалния закон е следствие на допуснати процесуални нарушения във връзка с приетия на база на предположения, а не при условията на пълно и главно доказване, принос на пострадалия.
Изложените от въззивния съд съображения, че приносът на пострадалия от деликт за настъпване на вредите или за улесняване механизма на увреждането има обективен характер, както и че разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД намира приложение и когато допринасянето е резултат на действия на малолетен пострадал, са формирани в съответствие с материалния закон. Независимо от това, инстанцията по същество е приела, че ищецът – настоящ касатор, в качеството му на родител, не е упражнил надзор така, че коланите на обезопасителното столче да са закопчани, което представлявало противоправно бездействие, но същото не е съпричинително, защото е поведение на косвено увредения (бащата, претендиращ вреди от смъртта на сина си), докато разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД имала предвид пряко пострадалия – починалия малолетен. Противоправното бездействие на ищеца е изведено от разпоредбата на чл.125, ал.3 СК, според която родителят осигурява постоянен надзор по отношение на малолетното си дете, в който е смисъл е заявеното от ответника – застраховател възражение в отговора на исковата молба. Мотивите на решението в тази част са обусловили въведените касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
Според касатора от съществено значение за определяне на степента на съпричиняването на вредоносния резултат е причинно – следствената връзка и съотношението между поведението на пострадалия и противоправните действия на водача на МПС. Ответникът поддържа възражението си, че вредоносният резултат е настъпил и вследствие противоправното поведение на бащата, който не е поставил предпазен колан в изпълнение на задължението си да осъществява постоянен надзор по отношение на малолетното си дете.
Настоящият състав на ВКС приема, че аргументацията на въззивния съд, че неупражненият върху малолетното дете надзор от родителя му, не представлява бездействие, което да се квалифицира като съпричинително по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД, принципно е неправилна, тъй като приносът следва да се отчете и когато е резултат на неупражнен върху малолетното дете надзор от родителите му, без да е от значение вината на упражняващия надзор. В този смисъл съдебният състав не споделя мотивите на решение № 19/08.02.17г. по т.д.№ 50177/16г. на ВКС, ІV г.о. в частта, че малолетният пострадал не е могъл да формира правно валидна воля, поради което не може да се приеме, че е имал установеното от закона задължение да пътува с поставен предпазен колан, респ. че е съпричинил увреждането си чрез бездействие – неизпълнявайки това задължение. Според касационния съд преценката върху кого тежи задължението за обезопасяване на пътуващо в МПС малолетно дете следва да се разреши при прилагане на разпоредбите на специалния закон – Закона за движение по пътищата, за да се направи разграничение по размер между вредите, намиращи се в причинна връзка с виновното поведение на причинителя, и вредите, причинени от пострадалия, респ. лицето, което упражнява надзор върху него.
Съгласно чл.137в, ал.3 ЗДвП в моторните превозни средства от категории M1, N1, N2 и N3, които не са оборудвани със системи за обезопасяване, не се допуска превозването на деца под тригодишна възраст. Лекият автомобил, с който е пътувал пострадалият (на възраст под три години), е категория М1 според класификацията в чл.149, ал.1, т.2, б.“а“ ЗДвП, а по силата на чл.183, ал.4, т.10 ЗДвП водач, който превозва деца в нарушение с посочената разпоредба, подлежи на отговорност по административнонаказателен ред. Следователно водачът, превозвайки малолетно дете до три години в автомобил, който не е оборудван със система за обезопасяване, съответна на възрастта и теглото, респ. ръста на детето, нарушава установена в закона забрана. Спазването на изискването за оборудване на автомобила със система за обезопасяване с оглед превозване на дете до три години включва и задължение на водача при пътуване да осигури ползването на тази система - да монтира или да следи за правилната експлоатация на системата според специфичните изисквания на видовете системи; да постави или да се убеди, че детето е поставено правилно в системата („детското столче“), включително дали предпазните колани са закопчани. Забраната е пряк израз на вменената на водача завишена грижа, която той трябва да полага при управление на МПС, когато в превозното средство пътува дете под определената в закона възраст, която превалира над общото задължение на всеки родител да упражнява надзор над малолетното си дете.
По изложените съображения настоящият състав на ВКС приема, че в случая евентуалното пътуване на пострадалия в лекия автомобил без закопчан предпазен колан на детско столче, е резултат на противоправното поведение на водача и би имало значение за причинените в резултат на бездействието на делинквента вреди, поради което не би бил налице принос на пострадалия за възникване или за увеличаване на вредите, вследствие липсата на упражнен надзор от неговия родител, който не управлява автомобила.
Основателен е и касационният довод за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения във връзка с приетия на база на предположения, а не при условията на пълно и главно доказване, принос на пострадалия.
В мотивите на въззивния съд е посочено, че поради незакопчаните колани на детското столче (фиксирано към задната средна седалка на автомобила) е станало възможно падането на детето отгоре надолу и напред и получаването на тежката черепно-мозъчна травма, довела до леталния извод за пострадалия, както и че ищецът е пътувал на предна дясна седалка. Решаващият състав не е посочил в мотивите на база на кои от събраните по делото доказателства е изграден първият извод, а по отношение на втория се е основал на заключението на вещото лице от медицинската експертиза д-р Б..
В заключението на комплексната автотехническа и медицинска експертиза е констатирано, че черепно-мозъчната травма се дължи на удар с или върху твърд тъп предмет с направление отгоре надолу и леко отдясно наляво (считано в изправено положение на главата и тялото) и контакт с дясната теменна област на главата на детето. Липсата на мотиви защо приема, че травмата е получена вследствие на падане на детето отгоре надолу и напред, а не според описанието в експертното заключение, представлява допуснато от съда процесуално нарушение, тъй като същият е изградил изводи относно осъществяването на факти от значение за спора, които не са установени по делото и не може да се предположи, че се основават на опитни или логически правила.
По отношение на местоположението в автомобила на ищеца в заключението на д-р Б. действително е записано, че ищецът е пътувал на предна дясна седалка, но вещото лице е изрично е посочило, че се цитира исковата молба. В заключението на комплексната експертиза е посочено, че ищецът е пътувал на задната седалка, както и че с оглед на механизма на настъпване на произшествието, ако деформациите на десните врати достигнат детското столче, чрез удар през него биха се причинили установените телесни увреждания на П. Я., така както е приел първоинстанционният съд. Въззивният съд безкритично е приел цитирането на исковата молба като факт, установен по спора, без да го съпостави с констатациите на комплексната експертиза. Този факт не би бил от значение за настоящото касационно производство, ако не беше свързан и с механизма на настъпване на ПТП и съответно с причинените вреди на пострадалия Г. Я..
Във въззивната жалба на застрахователя няма оплаквания относно приетите за установени от първоинстанционния съд факти по спора, но приемайки различни факти, без да се променят констатациите за механизма на настъпване на ПТП, като резултат води до изграждане от въззивния съд на извод за евентуален принос на пострадалия Г. Я. за причинените му вреди. Първоинстанционният съд, на основание на комплексната експертиза е приел, че водачът на лекия автомобил „Ситроен“, в който е пътувал пострадалият, се е движел с 59 км./ч., когато е загубил контрол над автомобила. Преминал е бързо в лявата лента за движение в неговата посока, а след това и в платното за насрещно движение. В средната лента на това платно (от три ленти) лекият автомобил „Ситроен“ се е ударил в предна челна част с товарен автомобил „Мерцедес Спринтер“. Непосредствено след този удар е последвал и втори удар с лек автомобил „Мазда“, движещ се след товарния автомобил. Ударът е бил в дясна задна врата на лекия автомобил „Ситроен“, като последният се е преобърнал наляво върху лявата си страна и е спрял окончателно. Предвид на приетия за безспорно установен механизъм на настъпване на ПТП логически обосновани се явяват изводите на вещите лица от комплексната експертиза, възприети и от СГС, че П. Я. е пътувал на лява задна седалка и е получил травматичните си увреждания вследствие на деформациите на дясна задна врата, които достигат до детското столче и през него осъществяват удар на ищеца. Съответно, ударът в дясната задна врата е поет от детското столче, а след преобръщане на автомобила върху лявата си страна, травмата на Г. Я. е нанесена от удар с или върху твърд тъп предмет отгоре надолу и леко отдясно наляво и контакт в дясната теменна област на главата на детето. При така приетите за установени факти изводът на вещите лица, че ако детето е било фиксирано с колан в обезопасителното столче, главата му не би достигнала твърд предмет от интериора на автомобила и не би се получила тази травма, почива изцяло на предположения, предвид и на заключението, че при този механизъм на ПТП за причиняване на травмите на П. Я. е без практическо значение дали е бил поставен или не предпазен колан.
На следващо място, въззивният съд е приел, че предпазните колани на детското столче, в което е пътувал Г. Я., не са били закопчани. В заключението на комплексната експертиза е направена такава констатация, но същата не е резултат на изследвания на вещите лица, а въпроизвежда описанието в протокола за оглед на местопроизшествието, а именно, че „закопчалките на коланчетата на самото столче са в отворено положение“. Като се вземе предвид, че протоколът за оглед отразява констатациите на органа, изготвил протокола, и то към момент след настъпване на произшествието и след като детето е извадено от автомобила, каквото изрично възражение в този смисъл е направено от ищеца по иска, то самият факт, че предпазният колан не е бил закопчан по време на движение, не може да се приеме за установен по спора.
По тези съображения настоящият съдебен състав намира, че изводът за принос на пострадалия за настъпване на вредите е основан на предположения и то не само за това, какви биха били вредите при закопчан колан, но и на факт, който не е установен по спора. Недоказването на посочените факти и обстоятелства, релевантни за намаляване на обезщетението за вреди съгласно разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД, има за последица неправилност на изводите на въззивния съд, че е налице съпричиняване на пострадалия за настъпване на вредите от деликта.
Касаторът е въвел и касационен довод за несъобразяване от въззивния съд с критерия за справедливост по чл.52 ЗЗД с оглед размера на присъденото обезщетение на неимуществени вреди, който не следва да се обсъжда. Касационното обжалване е допуснато в частта за отхвърляне на иска за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 100000 лв. до 200000 лв. Сумата от 200000 лв. е определена от въззивния съд като справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди, поради което същата следва да се присъди на касатора, без да се намалява съгласно чл.51, ал.2 ЗЗД.
По изложените съображения на основание чл.293, ал.1 ГПК въззивното решение следва да се отмени в частта, допусната до касационно обжалване, и се постанови решение, с което да се осъди ответникът да заплати на касатора на основание чл.226, ал.1 КЗ /отм./ допълнително сумата от 100000 лв., представлява обезщетение за неимуществени вреди, причинени от смъртта на сина му, ведно със законната лихва от 26.07.2015г. до окончателното й изплащане.
По разноските.
На пълномощника на касатора следва да се присъди адвокатско възнаграждение съгласно чл.38 ЗА според представения договор за правна защита и съдействие от 01.06.2020г., което съдът определя съгласно Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения на сумата от 3530 лв. На основание чл.78, ал.6 ГПК ответникът следва да заплати държавна такса по сметка на ВКС в размер на 8000 лв. за всички съдебни инстанции върху допълнително присъдената сума за обезщетение.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 738/28.03.2019г., постановено по гр.д.№ 5598/2018г. от Софийски апелативен съд в частта, в която след частична отмяна на решение № 5168/29.07.2018г. по гр.д.№ 8271/2017г. на Софийски градски съд, е отхвърлен предявеният от П. К. Я., със съдебен адрес в [населено място], против ЗК „Лев Инс“ АД, [населено място], иск с правно основание чл.226, ал.1 КЗ /отм./ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, причинени от смъртта на сина му Г. П. Я., за разликата над 100000 лв. до 200000 лв., като ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА ЗК „Лев Инс“ АД, [населено място], [улица], да заплати на П. К. Я., със съдебен адрес в [населено място], [улица], офис 4, на основание чл.226, ал.1 КЗ /отм./, сумата от още 100000 лв. (сто хиляди лева), представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени от смъртта на сина му Г. П. Я., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 26.07.2015г. до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА ЗК „Лев Инс“ АД, [населено място], [улица], да заплати на адвокат Жени В. Т., [населено място], [улица], офис 4, сумата от 3530 лв. (три хиляди петстотин и тридесет лева) за адвокатско възнаграждение на основание чл.38 от Закона за адвокатурата.
ОСЪЖДА ЗК „Лев Инс“ АД, [населено място], [улица], да заплати по сметка на Върховен касационен съд на Република България, [населено място], [улица], сумата от 8000 лв. (осем хиляди лева) на основание чл.78, ал.6 ГПК.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.