Върховен касационен съд

2

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и шести януари през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
при участието на секретаря Стефка Тодорова, като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, търг. дело № 50177 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 290 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищцата по делото Д. С. А. срещу решение № 2217/16.11.2015 г., поправено с решение № 2275/20.11.2015 г. и изменено в частта за разноските с определение № 631/17.02.2016 г., постановени по гр. дело № 3166/2015 г. на Софийския апелативен съд (САС). Въззивното решение е обжалвано в частта, с която, при постановена частична отмяна на решение № 2463/14.04.2015 г. по гр. дело № 7481/2014 г. на Софийския градски съд (СГС), предявеният от жалбоподателката срещу ЗК [фирма], иск с правно основание чл. 226, ал. 1 от КЗ (отм.) е отхвърлен за разликата над сумата 73 000 лв. до сумата 85 000 лв., претендирана като обезщетение за неимуществени вреди вследствие на ПТП, настъпило на 22.06.2012 г., ведно със законната лихва върху тази разлика, считано от същата дата, като в тежест на жалбоподателката са възложени и разноски по делото.
В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалваната част от въззивното решение, поради нарушение на процесуалния и материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Изложеното в жалбата се поддържа в откритото съдебно заседание чрез процесуалния пълномощник на жалбоподателката.
Ответното ЗК [фирма] в отговора на касационната жалба и в откритото съдебно заседание оспорва жалбата и излага съображения за неоснователност на същата. Третото лице С. Д. А. – помагач на ответника, не е подало отговор на касационната жалба и не заявява становище по нея.
С определение № 740/24.10.2016 г. по настоящото дело, касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по процесуалноправния въпрос – може ли възражение за съпричиняване по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД поради непоставен обезопасителен колан от пострадалото лице, което е пътувало на задната седалка в автомобил, да се приеме за доказано, ако страната, която е направила това възражение по делото, не е ангажирала доказателства, че автомобилът е бил снабден с обезопасителни колани на задната седалка.
В решение № 27/15.04.2015 г. по търг. д. № 457/2014 г. на II-ро търг. отд. на ВКС, постановено по реда на чл. 290 от ГПК, по този процесуалноправен въпрос е прието следното: Приносът на пострадалия следва да бъде доказан по категоричен начин от страната, която е направила възражение за съпричиняване. Недопустимо е приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, когато приносът на увреденото лице не е доказан при условията на пълно главно доказване, а е само предполагаем. При направено възражение за съпричиняване поради непоставяне на предпазен колан, наличието на обезопасителни колани в процесното МПС не се презумира, а следва да бъде доказано от страната, която се позовава на съпричиняване на вредоносния резултат.
Както е прието и в определението по чл. 288 от ГПК, обжалваната част на въззивното решение е постановена в противоречие с тази задължителна практика на ВКС, която се споделя и от настоящия съдебен състав. Въззивният съд е приел, че справедливо обезщетение за процесните неимуществени вреди – множество телесни увреждания, причинени на малолетната (тогава) жалбоподателка-ищца от бащата ѝ – третото лице-помагач по делото, който е виновният за настъпването на процесното ПТП водач, застрахован по задължителна застраховка „гражданска отговорност“ при ответника-застраховател, е такова в размер 120 000 лв. Съдът е установил и че ответникът-застраховател доброволно е платил 35 000 лв. от тях. За да намали присъденото от първоинстанционния съд обезщетение от 85 000 лв. на 73 000 лв., апелативният съд е приел за установено и е отчел съпричиняване на вредоносния резултат от страна на ищцата от 10 %, тъй като тя е пътувала без поставен предпазен колан на задната седалка на процесния автомобил. За да достигне до този извод, в разрез с разрешението на поставения по делото процесуалноправен въпрос, възприето в цитираното по-горе решение на ВКС, въззивният съд не е обсъждал доказателства относно това дали задната седалка на процесното МПС е била оборудвана с обезопасителни колани, респ. – не е приемал за установено това обстоятелство, при условията на успешно проведено пълно главно доказване от страна на ответника-застраховател.
От гореизложеното следва и основателност на оплакването в касационната жалба, че въззивният съд е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила (чл. 154, ал. 1 от ГПК), като е приел наличието на съпричиняване на процесните вреди от страна на ищцата, при липса на доказателства по делото процесният автомобил да е бил оборудван с обезопасителни колани на задната седалка. От страна на ответника неоснователно се поддържа становището, че е „ноторно известно“, че леките автомобили западноевропейско производство се произвеждат с обезопасителни колани на задните седалки. Такова обстоятелство не е обявявано за общоизвестно с определение на някоя от двете инстанции по същество по реда на чл. 155 от ГПК, нито има основание за това.
Основателно е и оплакването от страна на жалбоподателката за неправилност на извода за наличие на съпричиняване, и поради това, че апелативният съд необосновано е приел, че от експертното заключение по делото се установявало, че тя би получила по-леки травми, ако е пътувала с обезопасителен колан. Вещото лице не е дало заключение в такъв смисъл, а е посочило, че в случай, че жалбоподателката е била с коректно поставен предпазен колан, и в зависимост от мястото ѝ на задната седалка, тя не би получила същите травми и в същата степен на изразеност, но какви точно травми би получила е трудно да се прогнозира.
Основателно е и последното оплакване в касационната жалба, че изводът на въззивния съд, че ищцата е съпричинила процесните вреди, е направен и в нарушение на материалния закон. Към датата на увреждането ищцата е била малолетна и не е могла да формира правно-валидна воля, поради което не може да се приеме, че тя е имала, установеното от закона – чл. 137а, ал. 1 и чл. 137в, ал. 1 от ЗДвП, задължение да пътува с поставен предпазен колан; респ. – не може да се приеме, че тя е съпричинила увреждането си чрез бездействие – неизпълнявайки такова задължение. Анализът на разпоредбите на чл. 137а - чл. 137д от ЗДвП сочи, че задължение, както да превозва малолетната ищца в МПС, оборудвано със система за обезопасяване на деца, така и да използва същата (да постави предпазен колан на детето или да му укаже да направи това, като се увери, че го е направило) е имал виновният и за настъпването на процесното ПТП, застрахован водач, който е и баща на малолетната ищца – третото лице-помагач по делото С. А.. Неизпълнението и на това негово, установено от закона задължение, се явява част от цялостното му виновно противоправно поведение, довело до тежкото увреждане на ищцата, поради което съпричиняване от нейна страна не е налице.
По изложените съображения въззивното решение, като неправилно, следва да се отмени в обжалваната част, с която предявения по делото иск е отхвърлен за разликата над сумата 73 000 лв. до пълния му предявен размер от 85 000 лв. Тъй като допуснатите от въззивния съд нарушения на процесуалния и материалния закон и необоснованост на извода му за съпричиняване не налагат повтаряне или извършване на нови процесуални действия, правният спор между страните относно размера на процесното обезщетение за неимуществени вреди следва да се разреши по същество от настоящата касационна инстанция, чрез осъждане на ответника да заплати на ищцата и тази разлика от 12 000 лв., ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на увреждането – 22.06.2012 г., тъй като (като вече беше посочено) малолетната ищца не е съпричинила процесния вредоносен резултат, поради което ѝ се дължи пълният размер на обезщетението.
Предвид крайния изход на материалноправния спор (уважаването изцяло на предявения иск за сумата 85 000 лв.), на ответника не се дължат, претендираните от него разноски по делото и такива не следва да му се присъждат, а той дължи и съгласно чл. 81 от ГПК следва да бъде осъден да заплати: на основание чл. 38 от ЗАдв – на адв. Д. Й. Н. – за оказаната от него безплатна адвокатска помощ, в качеството му на процесуален пълномощник на ищцата – адвокатско възнаграждение в размер 3 970 лв. (от които: 3 080 лв. – за производството пред първата инстанция и 890 лв. – за производството пред касационната инстанция); както и на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК – тъй като ищцата е освободена от заплащането на такси и разноски по делото: по сметка на Софийския градски съд – сумата 3 750 лв. (от които: 3 400 лв. – държавна такса за производството пред първата инстанция и 350 лв. – разноски за възнаграждение на вещите лица, платено от бюджета на съда); и по сметка на Върховния касационен съд – държавни такси за производството пред касационната инстанция в размер 270 лв. (от които: 30 лв. – за производството по чл. 288 от ГПК и 240 лв. – за производството по чл. 290 от ГПК). Горното, предвид промяната на крайния резултат по делото от касационната инстанция, налага отмяна на въззивното решение изцяло в частта му, постановена относно разноските по делото (включително на инкорпориралото се в него определение № 631/17.02.2016 г., постановено по реда на чл. 248 от ГПК), както и осъждане на ответника да заплати разноските, посочени по-горе.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

ОТМЕНЯ решение № 2217/16.11.2015 г., поправено с решение № 2275/20.11.2015 г. и изменено в частта за разноските с определение № 631/17.02.2016 г., постановени по гр. дело № 3166/2015 г. на Софийския апелативен съд – в обжалваната част, с която предявеният от Д. С. А. срещу ЗК [фирма], иск с правно основание чл. 226, ал. 1 от КЗ (отм.) е отхвърлен за разликата над сумата 73 000 лв. до пълния му предявен размер от 85 000 лв., ведно със законната лихва, както и относно разноските по делото; и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА, на основание чл. 226, ал. 1 от КЗ (отм.), ЗК [фирма] да заплати на Д. С. А. и сумата 12 000 лв. (дванадесет хиляди лева – горната разлика), представляваща дължима част от обезщетението за неимуществени вреди вследствие на ПТП, настъпило на 22.06.2012 г.; ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 22.06.2012 г. до окончателното плащане;
ОСЪЖДА, на основание чл. 38 от ЗАдв, ЗК [фирма] да заплати на адвокат Д. Й. Н. сумата 3 970 лв. (три хиляди деветстотин и седемдесет лева), представляваща адвокатско възнаграждение за производството пред първата и касационната инстанция;
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК, ЗК [фирма] да заплати: по сметка на Софийския градски съд – сумата 3 750 лв. (три хиляди седемстотин и петдесет лева), представляваща държавна такса и разноски за производството пред първата инстанция; и по сметка на Върховния касационен съд – сумата 270 лв. (двеста и седемдесет лева), представляваща държавни такси за производството пред касационната инстанция.
Решението е постановено при участието на третото лице С. Д. А. – помагач на ЗК [фирма].
Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.