Върховен касационен съд

2

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на осми април през две хиляди двадесет първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ
ЛЮБКА АНДОНОВА

като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 244 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационни жалби на ответниците по делото И. А. А. и „Елит медиа България“ ЕООД срещу решение № 11894/21.08.2020 г., постановено по възз. гр. дело № 776/2020 г. на Софийския апелативен съд. Касаторите (предвид и уточнението на жалбата на ответника И. А.) обжалват въззивното решение в частта му, с която, при постановена частична отмяна на отхвърлителното първоинстанционно решение № 7757/15.11.2019 г. по гр. дело № 10758/2017 г. на Софийския градски съд, двамата жалбоподатели са осъдени да заплатят солидарно, на основание чл. 53, във вр. с чл. 45 и чл. 49 от ЗЗД, на всеки един от двамата ищци А. Н. Й. и А. Л. А. сумите от по 20 000 лв., като обезщетения за неимуществени вреди от клеветнически твърдения в телевизионни предавания, излъчени на 22.12.2016 г. и 23.12.2016 г. в ефира на „Канал 3“, ведно със законните лихви върху тези суми, считано от 22.12.2016 г. до окончателното им изплащане, както и разноски по делото.
Касационните жалби на двамата ответници са процесуално допустими – подадени са в срок от процесуално легитимирани за това лица срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата на ответника А. се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваната част от въззивното решение поради допуснати нарушения на процесуалния закон, необоснованост и нарушение на материалния закон; в изложението към жалбата на този касатор се навеждат и оплаквания и доводи и за процесуална недопустимост на обжалваната част от решението. В касационната жалба на ответното ЕООД също се поддържат оплаквания и доводи за процесуална недопустимост, евентуално – за неправилност на обжалваната част от въззивното решение поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост. В обобщение – и двамата касатори навеждат касационните основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 от ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на ответника И. А., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) представляват ли по иск с правно основание чл. 45 от ЗЗД конкретните изказвания и действия, описани в исковата молба, фактически основания на иска, респ. – вредоносни обстоятелства – част от фактическия състав на гражданската отговорност за вреди, и следва ли да бъдат предмет на делото само изчерпателно изброените в исковата молба, или нововъведени във въззивната жалба вредоносни обстоятелства следва да бъдат разглеждани ако са принципно свързани със заявените в исковата молба; и 2) произнесъл ли се е съдът свръхпетитум ако е взел предвид обстоятелства, които не са били релевирани в исковата молба, като фактически основания на иска. Касаторът А. навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, като поддържа, че тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие, както следва: първия въпрос – с решение № 104/15.05.2014 г. по гр. дело № 5422/2013 г. на III-то гр. отд. на ВКС, решение № 484/09.06.2010 г. по гр. дело № 1438/2009 г. на III-то гр. отд. на ВКС и решение № 85/23.03.2012 г. по гр. дело № 1486/2011 г. на IV-то гр. отд. на ВКС; и втория въпрос – с решение № 177/03.01.2019 г. по гр. дело № 4487/2017 г. на III-то гр. отд. на ВКС. С доводите си за процесуална недопустимост на обжалваната част от въззивното решение ответникът А. релевира и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 2 от ГПК. В тази връзка се поддържа, че въззивният съд обсъдил различни от изложените както в исковата молба, така и във въззивната жалба, обстоятелства, съставляващи основания на деликтната отговорност, с което излязъл извън обхвата на поисканата защита, формираща предмета на делото, като по този начин се произнесъл свръхпетитум – с недопустимо решение. Жалбоподателят А. навежда и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК като поддържа очевидна неправилност на обжалваната част от въззивното решение. В тази връзка излага доводи, че съдът постановил осъдително решение за уважаване на деликтни искове при липса изцяло на мотиви относно причинно-следствената връзка; на липса на мотиви следвало да се приравни и значителната неяснота относно това кои конкретни твърдения и факти съдът приел за вредоносни, като липсвали конкретни изявления на ответника А., които съдът да приеме за вредоносни; липсвала и задължителната преценка, кои от приетите за вредоносни обстоятелства представляват твърдения за факти и кои – оценка на факти, съответно – дали фактите са неверни и позорни, и дали оценките са в рамките на свободата на словото по чл. 39, ал. 1 от КРБ. Във връзка с доводите си за очевидна неправилност касаторът А. се позовава и на решение № 101/03.06.2015 г. по търг. дело № 1740/2014 г. на I-во търг. отд. на ВКС, решение № 12/06.02.2013 г. по гр. дело № 449/2012 г. на III-то гр. отд. на ВКС и решение № 85/23.03.2012 г. по гр. дело № 1486/2011 г. на IV-то гр. отд. на ВКС.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на ответното „Елит медиа България“ ЕООД, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) преценката за наличието на деликт свежда ли се единствено до посочените в исковата молба думи и изрази, които ищецът счита за позорящи, и следва ли въззивният съд да взема предвид и други негативни твърдения, непосочени в исковата молба, но изложени във въззивната жалба; 2) ако журналистът е преразказал и коментирал получената чрез интервюто информация, обобщавайки и генерализирайки я, без съдът да констатира, че журналистът е добавил нови факти и различни твърдения от тези в интервюто, то „коректно предадена“ ли е тя; 3) може ли да се приеме, че журналистът посочва източника на информацията, когато в изложението си посочва общо откъде е получил информацията и препраща към интервю с лицето, което я е споделило с него; 4) може ли журналист да носи отговорност за „собствено умозаключение“, направено на базата на чужди твърдения; 5) когато съдът констатира в мотивите си, че дадена информация е получена чрез интервю, следва ли журналистите да се позовават изрично на него (интервюто) при преразказ и коментар на същата тази информация, за да приеме съдът, че това е информация, изхождаща от друго лице; 6) представляват ли преразказите, коментарите, обобщаването и генерализирането на информация от журналист оценъчни съждения, и като такива – подлежат ли на проверка за вярност; 7) с оглед императивната норма на чл. 15, ал. 4 от ЗРТ, според която журналистите са длъжни да пазят в тайна източника на информация, ако това изрично е поискано от лицето, което я е предоставило, когато всички източници на журналист, освен един, са пожелали да не бъдат заснети пред камера (и това обстоятелство не е оспорвано по делото), изпълнил ли е журналистът условието за проверка от поне два независими източника; 8) длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички възражения и доводи на страните, допустими и относими към предмета на спора, фактите на които се основават и доказателствата за тях; и 9) налице ли е солидарна отговорност при непозволено увреждане между пряк извършител на деликт и работодател на друг пряк извършител на деликт. По отношение на първите осем правни въпроса дружеството-касатор навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, като поддържа, че тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие, както следва: първия въпрос – с решение № 86/29.01.2010 г. по гр. дело № 92/2009 г. на III-то гр. отд. на ВКС и решение № 116/14.07.2014 г. по търг. дело № 2072/2013 г. на I-во търг. отд. на ВКС; следващите четири въпроса (от втория до петия включително) – с решение № 557/28.01.2011 г. по гр. дело № 1599/2009 г. на III-то гр. отд. на ВКС; шестия въпрос – с решение № 204/12.06.2015 г. по гр. дело № 7046/2014 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 85/23.03.2012 г. по гр. дело № 1486/2011 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и решение № 12/06.02.2013 г. по гр. дело № 449/2012 г. на III-то гр. отд. на ВКС; седмия въпрос – с решение № 85/23.03.2012 г. по гр. дело № 1486/2011 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и решение № 12/06.02.2013 г. по гр. дело № 449/2012 г. на III-то гр. отд. на ВКС; и осмия въпрос – с решение № 134/30.12.2013 г. по търг. дело № 34/2013 г. на II-ро търг. отд. на ВКС, решение № 75/20.06.2016 г. по търг. дело № 1608/2015 г. на II-ро търг. отд. на ВКС, решение № 94/13.09.2016 г. по търг. дело № 3768/2014 г. на II-ро търг. отд. на ВКС, решение № 161/04.10.2016 г. по търг. дело № 2220/2015 г. на II-ро търг. отд. на ВКС и решение № 202/25.01.2018 г. по търг. дело № 1826/2016 г. на I-во търг. отд. на ВКС. По отношение на деветия правен въпрос дружеството-жалбоподател навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като излага съображения този въпрос да е от значение за развитието на правото. С доводите си за процесуална недопустимост на обжалваната част от въззивното решение ответното дружество релевира и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 2 от ГПК. И този жалбоподател поддържа, че апелативният съд се произнесъл по въззивна жалба, която се различавала от исковата молба относно правопораждащите юридически факти, съставляващи основание на иска. Дружеството-касатор навежда и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК като поддържа очевидна неправилност на обжалваната част от въззивното решение. В тази връзка се излагат твърдения и доводи, че с отговора си на исковата молба дружеството е оспорило излъчването на процесния материал по телевизионната програма „Канал 3“, който факт останал недоказан по делото и не бил обявен за безспорен от съда, като с отговора си на въззивната жалба дружеството е препратило към отговора на исковата молба, но въпреки това в решението си въззивният съд приел, че по делото няма спор, че ответното ЕООД е собственик на „Канал 3“, както и че от последния са излъчени на 22.12.2016 г. и 23.12.2016 г. процесните предавания „Денят на живо“ и видеоматериали.
Ответниците по касационната жалба – ищците А. Н. Й. и А. Л. А. в отговорите си излагат становища и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
За да постанови обжалваната част от въззивното решение, апелативният съд е приел следното:
Ищците са предявили искове по чл. 49 и чл. 45 от ЗЗД, като са твърдели, че в три предавания по „Канал 3“ – две от 22.12.2016 г. и едно от 23.12.2016 г., публикувани впоследствие и на интернет страницата на телевизията, са представени като автори на схема за рекет и изнудване, изнудвачи на кметове на общини по българското Черноморие, занимаващи се с незаконни действия и „самообявили се разследващи журналисти“, което представлявало невярна и позоряща информация, чрез която били злепоставени пред близките и обществото, уронен бил професионалния им престиж и понесли морални вреди. Според ищците, последните са причинени и от двамата ответници – първият, в качеството му на собственик на „Канал 3“, по която са излъчени предаванията, а вторият – в личното му качество, като интервюиран за процесните предавания, поради което отговорността им е солидарна. Въззивният съд е установил, че с исковата молба е заявено следното: 1) В предаването от 22.12.2016 г., излъчено като част от журналистически материал, репортерът на „Канал 3“ е представил новината с твърдението, че ищците са автори на схема за рекет и изнудване, а ответникът А. ги е нарекъл „медийни рекетьори“, които с „…медийна бухалка бият хората, които не са им удобни, или които не искат да играят по техните правила. А техните правила са изключително груби, изключително грозни! С. Биволъ в момента, в който станах кмет, пожела да поеме медийното обслужване на [община]. Финансовите параметри, които предложиха господата А. Й. и неговата съпруга А. А., впоследствие се намеси и трети човек , но там ще стигнем до него – господин Ч. ...“. 2) В предаването „Денят на живо“ от 22.12.2016 г. репортерът на „Канал 3“ С. П. е представила ищците като изнудвачи, обвинявайки ги публично, че са изнудвали кметове на общини, а И. А. отново е заявил, че ищците са рекетьори и изнудвачи, както и че са рекетирали други кметове освен него, а предаването е завършило с призив да се сложи точка на рекета от сайта Биволъ над кметовете по българското Черноморие, както и „над всички други таргетирани от самообявилите се за разследващи журналисти А. Й. и А. Ч.“. 3) Излъчен на 23.12.2016г. видеоматериал по „Канал 3“ започнал с изявлението на негов журналист, че „броени часове след скандалните разкрития на кмета на П. И. А. пред „Канал 3“, той отново попадна под обстрела на сайта Бивол. Градоначалникът осветли схемата за изнудване на рекетьорите А. Й. и А. Ч.. И ответният удар не закъсня“, и съдържал отново изявление на ответника А., че е рекетиран от ищците, а те се занимават с незаконни действия, като призовал прокуратурата да ги провери.
Апелативният съд е приел, че с въззивната си жалба ищците са цитирали и други, извън горецитираните, конкретни изявления на двамата ответници от трите предавания, които изпълват заявеното с исковата молба клеветническо – за рекет и изнудване, съдържание. Съдът е приел, че по този начин е обоснован доводът на ищците, че процесното противоправно поведение – обвинение в медиен рекет и изнудване, заявено с исковата молба, касае именно тях като физически лица, а не сайта „Биволъ“. По тези съображения и като е приел, че с нито един от цитатите от въззивната жалба не се добавя нещо различно от вече изтъкнатото в исковата молба, а именно, – че ищците са определени като рекетьори, медийни рекетьори, изнудвачи/рекетьори на кметове по българското Черноморие и самообявили се за разследващи журналисти, въззивният съд е намерил, че няма промяна в предмета на делото, както и че възраженията на ответниците-касатори в този смисъл са неоснователни.
На следващо място апелативният съд е приел, че по делото няма спор, че ответното ЕООД е собственик на „Канал 3“, както и че по последния са излъчени на 22.12.2016 г. и 23.12.2016 г. процесното предаване „Денят на живо“ и видеоматериали. Приел е също, че съдържанието и автентичността на записите им са установени от неоспореното заключение на вещото лице Х., както и че авторството на снетите от вещото лице изявления в предаванията също не е спорно.
Съдът е установил и че в експертното заключението са снети на хартиен носител следните изявления на журналисти от „Канал 3“ и на ответника А., относими към заявеното в исковата молба, че спрямо ищците са отправени неверни твърдения за участие в схеми за изнудване и медиен рекет, а именно:
І. При разговор между водещия на „Денят на живо“ и гостуващия репортер С. П. в предаването на 22.12.2016г., с продължителност 24.33 минути: 1) С. П.: „Да, с нас се свързаха кметове от БГ Черноморието и по конкретно от южното, оказа се, че не малка част от тях са станали предмет на изнудване, на рекет, от страна на А. Ч. и на А. Й. и на съпругата му А. А.“. 2) С. П.: „Да, всъщност ги изнудват, разговарях с няколко кмета по Черноморието, … аз не искам да нападам всички журналисти от сайта Бивол, говорим конкретно за тримата, срещу които получихме сигнал“. 3) С. П.: „ А. Й. и съпругата му А. А. участва в схемата, така наречената схема за рекет на кметовете по БГ Черноморието ...“. 4) С. П.: „… аз останах с впечатление, че крайната цел на тези хора е просто да получат едни пари.“. 5) С. П.: „ Да, те започват атаки към кметовете, които не са им дали пиара на общината да правят ...“. 6) С. П.: „… съпругата на А. Й., А. А., тя има пиар агенция и по тази линия, който им откаже, става недобре за него. Започват атаки в сайтовете …“. След разговора между водещия на предаването и С. П. започва излъчване на репортаж на последната, при който е интервюиран ответникът А., в качеството му на пострадал от обявения в началото на предаването рекет, кмет на [община]. Той заявява: “Сайта Биволъ, с цялото ми уважение към журналистическата гилдия, но отделям сайта Биволъ, защото това са медийни рекетьори, с медийни бухалки бият хората, които не са им удобни или не искат да играят по техните правила, техните правила са изключително груби, изключително грозни. Сайта Биволъ, когато аз станах кмет, ... пожела да поеме медийното обслужване на [община], но ... финансовите параметри, които предложиха господата А. Й. и неговата съпруга А. А., а впоследствие … , просто не отговаряха на възможностите на [община] и естествено аз отказах да се възползвам от медийното им обслужване. При отказа бях предупреден, че няма да ми е много приятно от тук нататък кметуването и впоследствие разбрах защо.“. След тези думи ответникът А. разказва за журналистическо разследване на сайта Биволъ, което се е опитало да го злепостави, и според него е провокирано от отказа му да приеме предложеното му медийното обслужване. В хода на интервюто, коментирайки личността на ищеца Й., ответникът А. казва: „….защото всеки като чуе А. Й., кой, ама сина на Н. Й. стигна до тука ли? Да, стигна, стана медиен рекетьор …“; а в края на интервюто, посочвайки, че и кметът на Царево е атакуван по идентичен начин, ответникът А. заявява, че от тях двамата е искано медийно обслужване заради икономическите интереси в тези общини „… и понеже тези икономически интереси са направени не по правилата и в момента ние им пречим да им се случат схемите и те вече с години тези схеми няма как да им се случат, под претекст медийно обслужване и в един момент ни запукват, това е“. Репортажът завършва с думите на С. П., че „Канал 3“ се присъединява към призива да се сложи точка на рекета на сайта Биволъ над кметове по българското Черноморие, както и над всички други „таргетирани от самообявилите се за разследващи журналисти А. Й. и А. Ч.“.
ІІ. Репортаж, излъчен на 22.12.2016 г., с продължителност 3.18 минути, започва с изявлението на репортера, че схемата за изнудване на сайта Биволъ действа от години, от нея са се опарили неколцина градоначалници на морските общини, а свързващото между всички случаи е, че във въпросните населени места интереси имат журналистите от сайта А. Й. и А. Ч.. Следва вече цитираният по-горе откъс от интервюто с ответника И. А., излъчено в „Денят на живо“ (“Сайта Биволъ, с цялото ми уважение към журналистическата гилдия, но отделям сайта Биволъ, защото това са медийни рекетьори, с медийни бухалки бият хората, които не са им удобни или не искат да играят по техните правила, техните правила са изключително груби, изключително грозни. Сайта Биволъ, когато аз станах кмет, ... пожела да поеме медийното обслужване на [община], но ... финансовите параметри, които предложиха господата А. Й. и неговата съпруга А. А., а впоследствие … , просто не отговаряха на възможностите на [община] и естествено аз отказах да се възползвам от медийното им обслужване. При отказа бях предупреден, че няма да ми е много приятно от тук нататък кметуването и впоследствие разбрах защо.“), както и изявление със следното съдържание: „… но медийната бухалка тя е безобидна, обаче по този който я блъскаш боли страшно много. Защото те не се спират нито пред семейства, нито пред деца, кепазят наред“.
ІІІ. Репортаж, излъчен на 23.12.2016г., с продължителност 2.19 минути, започва с изявление на репортера, че в разследване на „Канал 3“ кметът на П. е разкрил, че е бил рекетиран от А. Ч. и А. Й., поради засягане на икономическите им интереси в общината. Следва откъс от интервюто с А., излъчено в „Денят на живо“ („… но медийната бухалка тя е безобидна, обаче по този който я блъскаш боли страшно много. Защото те не се спират нито пред семейства, нито пред деца, кепазят наред“), както и запис на телефонен разговор с него, в който призовава главния прокурор г-н Ц. да провери сайта Биволъ, А. Й., А. А. и др.
Въззивният съд е приел, че с така цитираните изявленията, извън това на С. П.: „самообявилите се за разследващи журналисти А. Й. и А. Ч. “ и призива на ответника А. за проверка от главния прокурор, пряко или в контекста на цялостното изложение се твърдят конкретни факти за всеки един от двамата ищци, а именно, че по времето, когато ответникът А. е станал кмет на [община] за първи мандат, са го изнудвали и рекетирали в длъжностното му качество (както и други кметове на населени места по Черноморието), като, преследвайки икономически интереси и с користна цел, са му предложили на лична среща медийно обслужване за [община] чрез пиар агенцията на ищцата А., и са го заплашили, че при отказ да се ползва от него ще бъде обект на злепоставящи разследвания от сайта Биволъ.
На следващо място апелативният съд е намерил за неоснователни възраженията на касаторите, че адресат на твърденията на ответниците е сайтът Биволъ, а не самите ищци, както е приел първоинстанционният съд. В тази връзка апелативният съд е посочил, че двамата ищци са назовани директно с имената си по повод твърденията за рекет и изнудване (шестте изявления на С. П. по т. І; изявлението на ответника А., че ищецът Й. е станал медиен рекетьор; изявлението на репортера по т. ІІІ, че ищецът Й. е рекетирал ответника А. заради икономическите си интереси в общината), а в интервюто си ответникът А. споменава „сайта Биволъ“ като обобщаващо название за журналистите и съдружниците му, сред които и двамата ищци, без да пропусне да назове изрично имената на последните като предложили му медийно обслужване на общината и заплашили го при отказа да го приеме. Съдът е приел, че при тази конкретизация е явно, че изявленията на ответника А. и за медийната бухалка („те не се спират нито пред семейства, нито пред деца, кепазят наред“), касаят именно заплашилите го, т.е. ищците.
Въззивният съд е приел, че посочените твърдения на ответниците са за опозоряващи факти, доколкото приписват на ищците осъдителното от гледна точка на закона (изтъкнато е, че изнудването и рекетът са престъпни състави по НК), морала, общоприетите добри нрави и положението им на журналисти поведение. Намерено е за неоснователно и възражението на ответниците, че изявленията им представляват мнение, преценка, оценка; съдът е приел, че такова е само това на журналиста на „Канал 3“ С. П. в заключителната част на предаването „Денят на живо“, излъчено на 22.12.2016 г. – „самообявилите се за разследващи журналисти А. Й. и А. Ч.“. Приел е и че както в интервюто на ответника А., така и в останалите коментари на журналистите на „Канал 3“ в процесните предавания се описва конкретно поведение на всеки от ищците, т.е. – излагат се факти, наред с изводите за естеството му. Апелативният съд е достигнал и до извода, че като такива с конкретно съдържание (носещи информация за точно определено обстоятелство, време, място и лице), а по същността си обективно позорни за честта на другиго (възбуждащи презрение към наклеветения от страна на общественото мнение, такива, които се смятат за незаконни, безнравствени или несъответни с общественото понятие за чест или пък с положението на наклеветения), гореописаните твърдения на ответниците в съответните предавания са клеветнически. От друга страна съдът е приел, че призивът на ответника А. за проверка от страна на прокуратурата на ищците и сайта Биволъ, излъчен във видеоматериала от 23.12.2016 г., не е твърдение за факт, поради което не може да е верен, неверен или опозоряващ, т.е. – клеветнически, респ. – това изявление не може да е източник на непозволено увреждане. Приел е също, че квалификацията „самообявилите се за разследващи журналисти А. Й. и А. Ч. “ е обидна, доколкото, като съдържаща внушение за липса на професионализъм, представлява унизително разсъждение за качества на ищеца Й. на журналист. В тази връзка са изложени съображения, че за обидните изрази без правно значение се явява истинността им, доколкото при обидата (за разлика от клеветата) се касае за отрицателна оценка, респ. – лично мнение за определен човек. Съдът е приел, че процесното обидно изявление е възприето от ищеца Й. (той е гледал предаването в деня на излъчването му), но не е доказано, при тежест на доказване за същия ищец, да е засегнало честта и достойнството му, т.е. – да е произвело вреди; посочено е, че събраните по делото доказателства свидетелстват единствено за провокирани от клеветническите изявления морални страдания на ищеца. По тези съображения въззивният съд е намерил, че обезщетение на вреди от обидата не се следва. Съдът е посочил, че когато източник на деликта е клеветническо твърдение, съдебната практика, по аргумент от чл. 147, ал. 2 от НК, приема, че доказателствената тежест се размества, като в полза на ищеца е установена оборимата законова презумпция, че дискредитиращите го твърдения са неверни; поради което ответниците следва да ангажират безспорни доказателства, че изнесеното от тях е истина. Апелативният съд е приел, че такива доказателства по делото не са ангажирани, поради което, позовавайки се на правилата за разпределение на доказателствената тежест, е намерил процесните клеветнически твърдения за неверни.
Въззивният съд е приел, че ответникът А. носи отговорност за изразяването на тези твърдения, тъй като е техен автор – в интервюто си, излъчено в „Денят на живо“ на 22.12.2016 г., той е заявил, че двамата ищци са му предложили възмездно медийно обслужване за [община], заплашили са го ако откаже, и в изпълнение на заплахата им в сайта Биволъ е публикувано злепоставящо го разследване; окачествил е въз основа на тези факти и изобщо ищеца Й. като медиен рекетьор, поведението на ищците като медийна бухалка, и е заявил, че същото е продиктувано от нездравите икономически интереси на ищеца Й. в [община].
По отношение отговорността на ответното юридическо лице апелативният съд е приел, че е от значение доколко и как изявленията на журналистите от „Канал 3“ възпроизвеждат заявеното от ответника А. в интервюто му. В тази връзка съдът е изложил съображения, че ако в процесните предавания те са посочили източника на информация, цитирали са го или възпроизвеждат точно изнесените от него твърдения, т.е. – не са излезли извън рамките на предоставената им информация, те не дължат проверка на казаното от А., защото преразказват казаното от него, нито отговарят за верността на твърденията на последния; ако обаче информацията е представена от журналистите като собствено умозаключение, макар и направено на базата на чужди твърдения, или е преразказана, без да е посочен източникът ѝ – авторът на изявленията или публикация в друга медия, или пък е окачествена като изходяща от трето лице, без в действителност то да я е предоставило на конкретната медия, тогава журналистите отговарят за верността на собствените си изявления. В светлината на горното, като е отчел, че в излъчените на 22.12.2016 г. две предавания журналистите на „Канал 3“ са преразказали и коментирали получената чрез интервюто информация, без да се позоват изрично на него (интервюто) и да назоват конкретния ѝ източник, самоволно обобщавайки и генерализирайки я до степен да представят укоримото поведение на ищците като установен, а не споделен, факт, въззивният съд е приел, че същите (журналистите) носят отговорност за собствените си изявления.
По-натам апелативният съд е приел за доказано по делото, съобразно гореизложеното, разпространение на клеветнически твърдения, което е в пряко противоречие на чл. 39, ал. 2 от КР и противоправно, тъй като засяга блага, които са обект на чуждо абсолютно субективно право; посочил е и че тези блага в случая са чест, достойнство и добро име, прогласени за защитени с чл. 32 от КРБ, т.е. – налице е противоправен резултат, който е и вредоносен. Във връзка с последното е посочено, че установените по делото вреди, понесени от двамата ищци, са сериозно психическо безпокойство, дискомфорт, емоционално напрежение и нестабилност, намалена работоспособност, загуба на концентрация, смущение и ограничение на социалното общуване, разрив в семейните отношения, в какъвто смисъл са показанията на свидетелите Й. и С., които съд изцяло е кредитирал, като отразяващи преки впечатления, вътрешно последователни и логични, и без противоречие с други доказателства по делото, както и изготвената при съобразяването им съдебно-психиатрична експертиза. Въззивният съд е приел и че вредните последици от противоправното поведение на ответниците са били сравнително дълготрайни (близо половин година, според свидетеля С.) и с голям интензитет на проявление, обусловен в голяма степен от факта, че клеветническите твърдения засягат сферата на професионална изява на ищците; всяко от процесните предаванията е двукомпонентно (съдържа коментар на съответен журналист на „Канал 3“ и интервюто на ответника А. или части от него), възпроизвежда в различен обем едни и същи клеветнически твърдения и е причинявало еднакви по вид вреди; така е кумулиран общият вредоносен ефект върху ищците. По тези съображения съдът е достигнал до извода, че обезщетението за понесените неимуществени вреди се дължи солидарно от ответниците и следва да се определи глобално, общо, за съвкупното отражение върху ищците, а не поотделно за вредните последици от всяко конкретно изявление във всяко отделно предаване, каквото разграничение не би могло да бъде и направено.
Като е отчел и времето, в което са търпени вредите, характера им, високия им интензитет, факта, че предаванията са били качени на интернет сайта на „Канал 3“, т.е. разпространението им не е било еднократно и с ограничена аудитория, и при превес на обстоятелството, че клеветническите твърдения засягат професионалното поприще на ищците, апелативният съд е намерил обезщетения в размер от по 20 000 лв. за справедлива репарация за всеки от ищците; приел е и че върху тези суми се следва законната лихва от датата на увреждането, а именно – 22.12.2016 г.
Съдът е изложил съображения, че солидарната отговорност на ответниците произтича от закона – чл. 53 от ЗЗД, предвид безспорно установеното по делото, че вредите са причинени от изявления на ответника – физическо лице (А.) и от личните изявления на журналисти в собствената на ответника – юридическо лице, телевизионна медия. Посочено е и че в настоящото производство съдът не е длъжен да изследва съотношението между вината на съпричинителите, защото тяхната отговорност е солидарна, а съгласно чл. 122, ал. 1 от ЗЗД кредиторът може да търси изпълнение на цялото задължение от всеки от солидарните длъжници.
Въззивната инстанция е обсъдила и подържаното с отговора на въззивната жалба на ответника А., възражение за прихващане, като е споделила становището му, че неприемането на това възражение за съвместно разглеждане от първата инстанция няма значение за обстоятелството станало ли е то предмет на спора. Апелативният съд е изложил съображения, че за да бъде допустимо възражението за прихващане, е необходимо то да бъде въведено своевременно, което в случая е сторено – с отговора по чл. 131 от ГПК, и изявлението да съдържа индивидуализиращите признаци по чл. 103, ал. 1 от ЗЗД, т.е. – да се касае за конкретно по размер вземане, еднородно с вземането, заявено с иска, и длъжник по него да е насрещната страна по исковия спор, а именно – ищецът. Въззивният съд е установил, че в случая ответникът А. е поискал да бъде извършено съдебно прихващане с вземането му срещу трето за спора лице – А. Ч., а не с вземане срещу някой от двамата ищци, с оглед на което съдът е приел, че заявеното за прихващане вземане не е насрещно; по тази причина е намерил за недопустимо съвместното му разглеждане в настоящото производство.
При така изложените мотиви към обжалваното въззивно решение, настоящият съдебен състав намира, че няма основание за допускане на касационното обжалване.
Първите правни въпроси в изложенията на двамата касатори са почти идентични по съдържание и се свързват оплакванията им за процесуална недопустимост на въззивното решение, като и двамата жалбоподатели считат, че въззивният съд се произнесъл извън рамките на предмета на спора, като обсъдил непосочени в исковата молба изрази, които не били наведени като основание на предявените по делото искове по чл. 45 и чл. 49 от ЗЗД. С тези оплаквания за недопустимост се свързва и втория правен въпрос, формулиран в изложението на касатора А.. Съгласно трайно установената практика на ВКС (намерила израз и в посочените от жалбоподателите, решение № 484/09.06.2010 г. по гр. дело № 1438/2009 г. на III-то гр. отд. на ВКС, решение № 85/23.03.2012 г. по гр. дело № 1486/2011 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 12/06.02.2013 г. по гр. дело № 449/2012 г. на III-то гр. отд. на ВКС и решение № 86/29.01.2010 г. по гр. дело № 92/2009 г. на III-то гр. отд. на ВКС), при деликтните искове за обезщетения за неимуществени вреди, причинени от обидни и/или клеветнически и други подобни изявления, ищецът следва да посочи в исковата си молба от кои конкретно изрази и действия е засегнат. Наред с това, в решение № 439/20.01.2016 г. по гр. дело № 2773/2015 г. на IV-то гр. отд. на ВКС е прието и следното: За да е обидно или клеветническо дадено изявление (или засягащо по някакъв друг начин честта, достойнството или доброто име на някого, дори и да не покрива състава на чл. 146 или 147 от НК – в този смисъл и решение № 12/06.02.2013 г. по гр. дело № 449/2012 г. на III-то гр. отд. на ВКС), респ. – за да съставлява противоправно деяние по смисъла на чл. 45 от ЗЗД, изявлението следва да визира определено физическо лице (едно или повече). Обидният (унизяващият) израз трябва да е насочен към това определено лице; разгласеното чрез изявлението позорно обстоятелство трябва да се отнася за него; това определено физическо лице следва да се сочи като извършител на приписаното му престъпление. Увреденото (обиденото, оклеветеното) лице може да е посочено от автора на изявлението чрез неговите имена или по всякакъв друг начин, който не оставя никакво съмнение относно неговата личност. Само в такъв случай, при предявен деликтен иск съдът може да приеме, че са накърнени доброто име, честта или достойнството, именно на ищеца, респ. – че именно той е противоправно увреден. Когато обидният или клеветнически израз (един или повече) е част от едно по-обширно изявление, той не може да бъде извеждан от контекста на последното и смисъла, който то внушава като цяло, включително при преценката дали се отнася до ищеца, предявил иска за обезщетение от непозволено увреждане. При тази преценка съдът следва да има предвид и процесуалноправния аспект на поставения материалноправен въпрос, а именно – че съгласно трайно установената съдебна практика (решение № 85/23.03.2012 г. по гр. дело № 1486/2011 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 12/06.02.2013 г. по гр. дело № 449/2012 г. на III-то гр. отд. на ВКС) ищецът следва да посочи от кои конкретно изрази и действия на ответника е засегнат. Възможно е в посочените от ищеца конкретни обидни или клеветнически реплики, неговото име да не е визирано изрично, но то да е посочено в предходно или следващо изречение от изявлението на ответника, или насочеността на репликите към ищеца ясно и еднозначно да се установява от цялостния смисъл на изявлението, от което те са част; а когато то е направено в телевизионно предаване (каквато е част от постановката на поставения въпрос) следва да се имат предвид не само словесните изявления, а и съпровождащото ги визуално възприятие.
В случая приетото от въззивния съд не е в противоречие, а е в пълно съотвествие с така цитираната практика на ВКС. Видно от изложеното по-горе, апелативният съд е установил, че с въззивната си жалба ищците са цитирали и други, извън посочените в исковата им молба, конкретни изявления на двамата ответници от трите процесни предавания, които обаче изпълват заявеното с исковата молба, клеветническо – за рекет и изнудване, съдържание. Именно в съответсвие с цитираната практика на ВКС, въззивният съдът е приел и че по този начин е обоснован доводът на ищците, че процесното противоправно поведение – обвинение в медиен рекет и изнудване, заявено с исковата молба, касае именно тях като физически лица, а не сайта „Биволъ“, както е приела първата инстанция по делото. По тези съображения и като е приел, че с нито един от цитатите от въззивната жалба не се добавя нещо различно от вече изтъкнатото в исковата молба, а именно, – че ищците са определени като рекетьори, медийни рекетьори, изнудвачи/рекетьори на кметове по българското Черноморие и самообявили се за разследващи журналисти, въззивният съд е намерил, че няма промяна в предмета на делото, както и че възраженията на ответниците-касатори в този смисъл, поддържани още във въззивното производствно, са неоснователни. При обсъждането на правния спор по същество, апелативният съд също не е изследвал нещо различно от така очернатия предмет на спора по делото.
Останалите три решения, посочени в тази връзка от касаторите, са неотносима към настоящия случай практика на ВКС, тъй като и трите не са постановени по искове за обезщетения за вреди, причинени от обидни и/или клеветнически и други подобни изявления, а по напълно различни деликтни казуси (с решение № 104/15.05.2014 г. по гр. дело № 5422/2013 г. на III-то гр. отд. на ВКС е обезсилено недопустимо въззивно решение, постановено по нередовна искова молба, с която е предявен иск по чл. 49 от ЗЗД, и в която не е било посочено противоправно поведение при твърдяно увреждане на ищеца от уволнението му; с решение № 177/03.01.2019 г. по гр. дело № 4487/2017 г. на III-то гр. отд. на ВКС е частично обезсилено въззивно решение в недопустимата му част, с която е присъдена законна лихва за период, който не е бил заявен с исковата молба; с решение № 116/14.07.2014 г. по търг. дело № 2072/2013 г. на I-во търг. отд. на ВКС е обезсилено недопустимо въззивно решение, с което е разгледан иск по чл. 49 от ЗЗД за обезщетение за имуществени вреди, произтичащи от неправомерно разрушаване на сгради).
По изложените съображения, няма основание касационното обжалване да се допуска и по двата правни въпроса, формулирани от касатора А., както и по първия въпрос, формулиран от дружеството-жалбоподател, тъй като не е налице наведеното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК – тези въпроси не са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС. Не е налице и вероятна недопустимост на въззивното решение – същото да е постановено свръхпетитум, поради което касационното обжалване не следва да се допуска и в хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 2 от ГПК.
В соченото от ответното ЕООД във връзка с втория, третия, четвъртия и петия от формулираните от него въпроси, решение № 557/28.01.2011 г. по гр. дело № 1599/2009 г. на III-то гр. отд. на ВКС е прието, че когато позорящите твърдения изхождат от други лица, които са посочени от автора на публикувания материал и в текста коректно е предадена дадената от тях информация, няма основание за ангажиране отговорността по чл. 45 от ЗЗД на автора. Прието е също, че при коректно предадена информация, изхождаща от друго лице, липсва съзнание за оклеветяване и няма основание да се ангажира отговорността на автора за препредадените чрез публикувания материал изявления на трето лице, което е посочено; ако в изявленията на третото лице се съдържат клеветнически твърдения, отговорността е само на автора на изявлението.
В случая, по отношение отговорността на ответното дружество апелативният съд е приел, че е от значение доколко и как изявленията на журналистите от „Канал 3“ възпроизвеждат заявеното от ответника А. в интервюто му. В тази връзка съдът е изложил съображения, че ако в процесните предавания те са посочили източника на информация, цитирали са го или възпроизвеждат точно изнесените от него твърдения, т.е. – не са излезли извън рамките на предоставената им информация, те не дължат проверка на казаното от А., защото преразказват казаното от него, нито отговарят за верността на твърденията на последния; ако обаче информацията е представена от журналистите като собствено умозаключение, макар и направено на базата на чужди твърдения, или е преразказана, без да е посочен източникът ѝ – авторът на изявленията или публикация в друга медия, или пък е окачествена като изходяща от трето лице, без в действителност то да я е предоставило на конкретната медия, тогава журналистите отговарят за верността на собствените си изявления. В светлината на горното, като е отчел, че в две от трите процесни предавания – излъчените на 22.12.2016 г. (но не и в това от 23.12.2016 г.) журналистите на „Канал 3“ са преразказали и коментирали получената чрез интервюто информация, без да се позоват изрично на него (интервюто) и да назоват конкретния ѝ източник, самоволно обобщавайки и генерализирайки я до степен да представят укоримото поведение на ищците като установен, а не споделен факт, въззивният съд е приел, че същите (журналистите) носят отговорност за собствените си изявления.
Видно от изложеното, горните правни изводи на въззивния съд по никакъв начин не противоречат на приетото в решение № 557/28.01.2011 г. по гр. дело № 1599/2009 г. на III-то гр. отд. на ВКС; напротив – в съотвестиве са с него. В изложението си дружеството-касатор обосновава твърдяното от него противоречие с това решение на ВКС, не досежно правните изводи на въззивния съд, а с необоснованост на фактическите констатации на последния, като според жалбоподателя те противоречали на събраните по делото „факти“ (вероятно се има предвид доказателства) и това негово несъгласие е отразено и във формулировките на тези четири правни въпроса (от втория до петия вкючително). В настоящото производство по чл. 288 от ГПК обаче ВКС не може да прави проверка за обосноваността на фактическите констатации на въззивния съд и съотвествието им с доказателствата по делото – това може да стане само с решение по чл. 290 от ГПК, но ако са налице основания за допускане на касационното обжалвано. Видно от горното обаче, хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК не е налице и по отношение на тези четири правни въпроса (от втория до петия вкючително).
Няма основание касационното обжалване да се допусне и по шестия правен въпрос, посочен в изложението на дружеството-касатор (представляват ли преразказите, коментарите, обобщаването и генерализирането на информация от журналист оценъчни съждения, и като такива – подлежат ли на проверка за вярност), тъй като този въпрос е некоректно формулиран. Това е така, защото (както е посочено и по-горе) въззивният съд е приел, че в двете предавания на 22.12.2016 г. журналистите на „Канал 3“, не само са преразказали и коментирали получената информация, а и че самоволно са я обобщили и генерализирали до степен да представят укоримото поведение на ищците като установен, а не споделен факт. Последната – съществена част от така приетото от съда, не е включена във формулировката на въпроса и при тази негова постановка, същият не е обуславящ правните изводи на въззивния съд и е без значение за изхода на спора по делото, респ. – не съставлява общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване (в този смисъл са и разясненията, дадени с т. 1 от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). По аналогични съображения касационното обжалване не следва да се допуска и по седмия правен въпрос, посочен в изложението на дружеството-касатор (с оглед императивната норма на чл. 15, ал. 4 от ЗРТ, според която журналистите са длъжни да пазят в тайна източника на информация, ако това изрично е поискано от лицето, което я е предоставило, когато всички източници на журналист, освен един, са пожелали да не бъдат заснети пред камера (и това обстоятелство не е оспорвано по делото), изпълнил ли е журналистът условието за проверка от поне два независими източника), какъвто правен въпрос не е обсъждан в мотивите към обжалваното въззивно решение.
В съдебната практика (включителна тази на ВКС) никога не е имало съмнение, че съгласно разпоредбите на чл. 53, във вр. с чл. 45 и чл. 49 от ЗЗД солидарна отговорност за вреди от деликт се носи както от физическите лица – преки причинители на деликта, така и от лицата, които са им възложили работа, респ. – солидорно отговорни спрямо пострадалия са всички те (в този смисъл са решение № 137/18.02.2019 г. по гр. дело № 2957/2019 г. на III-то гр. отд. на ВКС, решение № 309/04.06.2014 г. по гр. дело № 1354/2012 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 581/30.09.2010 г. по гр. дело № 1019/2009 г. на III-то гр. отд. на ВКС и пр.). Като е приел в случая, че солидарната отговорност на ответниците произтича от закона – чл. 53 от ЗЗД, предвид установеното по делото, че вредите са причинени от изявления на ответника А. и от личните изявления на журналисти в собствената на ответника – юридическо лице, телевизионна медия, въззивният съд е разрешил деветия правен въпрос в изложението на ответното дружество-касатор, в съотвествие с тази практика на ВКС. При това положение касационното обжалване по този въпрос не следва да се допуска нито на наведеното от касатора допънително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, нито на това по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.
Отговорът на осмия правен въпрос, формулиран от страна на дружеството-жалбоподател, е несъмнено положителен, а именно – въззивният съд следва да обсъди в мотивите си всички възражения и доводи на страните, допустими и относими към предмета на спора, както и фактите на които се основават и доказателствата за тях, но само в рамките, очертани с посоченото във въззивната жалба и с отговора (отговорите) на същата, съгласно чл. 269, изреч. 2 от ГПК (в този смисъл е трайно установената пректика на ВКС, намерила израз и в посочените от касатора, решение № 134/30.12.2013 г. по търг. дело № 34/2013 г. на II-ро търг. отд. на ВКС, решение № 75/20.06.2016 г. по търг. дело № 1608/2015 г. на II-ро търг. отд. на ВКС, решение № 94/13.09.2016 г. по търг. дело № 3768/2014 г. на II-ро търг. отд. на ВКС, решение № 161/04.10.2016 г. по търг. дело № 2220/2015 г. на II-ро търг. отд. на ВКС и решение № 202/25.01.2018 г. по търг. дело № 1826/2016 г. на I-во търг. отд. на ВКС). В изложението си ответното ЕООД свързва този процесуалноправен въпрос единствено с доводите си за очевидна неправилност на обжалваната част от въззивното решение, а именно – че с отговора си на исковата молба дружеството е оспорило излъчването на процесния материал по телевизионната програма „Канал 3“, който факт бил останал недоказан по делото и не бил обявен за безспорен от съда, като с отговора си на въззивната жалба дружеството е препратило към отговора на исковата молба, но въпреки това в решението си въззивният съд приел, че по делото няма спор, че ответното ЕООД е собственик на „Канал 3“, както и че от последния са излъчени на 22.12.2016 г. и 23.12.2016 г. процесните предавания „Денят на живо“ и видеоматериали. Първоинстанционният съд обаче също е приел в решението си за установено обстоятелството, че процесните предавания са били излъчени от „Канал 3“. На първо място окръжният съд е посочил, че по делото е изслушана съдебно-техническа експертиза, като вещото лице е снело в текстови формат съдържанието на част от предаванията, излъчени на 22.12.2016 г. и 23.12.2016 г. в ефира на „Канал 3“, като е обоснован извод, че не са установени манипулации по изявленията на ответника И. А. чрез изрязване или добавяне. По-натам и първата инстанция също е приела за безспорни между страните обстоятелствата, че действителното съдържание на процесните телевизионни предавания е идентично със снетото в текстови формат от изслушаната по делото съдебно-техническа експертиза, както и че страните не спорят, че ответното дружество е доставчик на медийни услуги, разпространявани чрез телевизия „Канал 3“, в ефира на която са излъчени процесните три предавания. При това положение, след като дружеството-касатор пред настоящата инстанция не поддържа да е оспорило и възразило изрично пред въззивния съд относно тези фактически констатации на първата инстанция (а поддържа единствено, че с отговора на въззивната жалба е препратило към отговора на исковата молба), то с приетото за безспорно във въззивното решение, че процесните предавания са излъчени от „Канал 3“, осмият процесуалноправен въпрос не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, а още по-малко е налалице очевидна неправилност на обжалваната част от въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК.
Също съгласно трайно установената практика на ВКС, очевидно неправилно по смисъла на тази разпоредба, е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол, проверка за правилност на акта; такъв особено тежък порок би бил прилагането на отменен закон, прилагане на закон в противоречие с неговия смисъл, нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. В случая въззивното решение е подробно мотивирано и очевидно не страда от такъв особено тежък порок, тъй като не би могъл да се обоснове извод нито за явно нарушение на закона, нито за очевидна необоснованост на съображенията на въззивния съд за частичното уважаване на предявените по делото искове по чл. 45 и чл. 49 от ЗЗД, включително при обсъждането на процесните вредоносни изявления, техния характер и наличието на причинно-следствена връзка между тях и процесните неимуществени вреди. С оглед на това, и по доводите на касатора-ответник А. за такава очевидна неправилност на обжалваната част от въззивното решение няма основание касационното обжалване да се допуска в хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК.
В заключение, касационното обжалване на атакуваната част от въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателите основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 2 и пр. 3 от ГПК; не е налице и друга хипотеза по чл. 280, ал. 2, от ГПК за служебно допускане на касационното обжалване – по ненаведени от касаторите доводи.
Ищците са претендирали присъждане на разноски само с отговора си на касационната жалба на ответното дружество, но не са представили доказателства да са направили разноски пред настоящата инстанция, поради което такива не следва да им се присъждат.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 11894/21.08.2020 г., постановено по възз. гр. дело № 776/2020 г. на Софийския апелативен съд, – в частта, с която И. А. А. и „Елит медиа България“ ЕООД са осъдени да заплатят солидарно, на основание чл. 53, във вр. с чл. 45 и чл. 49 от ЗЗД, на всеки един от двамата ищци А. Н. Й. и А. Л. А. сумите от по 20 000 лв., ведно със законните лихви върху тези суми, считано от 22.12.2016 г. до окончателното им изплащане, както и разноски по делото.

В останалата – отхвърлителна част, въззивното решение не е обжалвано.

Разноски не се присъждат.
Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: