Върховен касационен съд

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД , Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и пети септември през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ
ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
НИКОЛАЙ ИВАНОВ

като разгледа докладваното от съдията Николай Иванов гражданско дело № 303 по описа на Върховния касационен съд за 2024 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Република България и насрещна касационна жалба на Д. Н. Д., срещу въззивно решение № 1158/17.10.2023 г. постановено по възз. гр. д. № 1633/2023 г. по описа на Апелативен съд – София в частта, с която е потвърдено решение № 1741/05.04.2023 г. по гр. д. №4665/2022 г. на Софийски градски съд, в частта му в която Прокуратурата на Република България е осъдена на основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 ЗОДОВ да заплати на Д. Н. Д. сумата 50 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на водено срещу него наказателно производство по н.о.х.д. № 5056/2010 г. по описа на СГС, НО, 2 състав и пр. пр. №11424/2008 г. на СГП, като искът е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 100 000 лв. В останалата част въззивното решение не е обжалвано и е влязло в сила.
Ответникът Прокуратурата на Република България обжалва въззивното решение в частта, в която искът за неимуществени вреди е уважен до размера от 50 000 лв. Моли решението в тази част да бъде допуснато до касационен контрол по правни въпроси, които при условията на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК, ВКС, следва да бъдат обобщени в следния смисъл: Как се прилага критерия за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД и за обстоятелствата, които съдът следва да вземе предвид, при определяне на обезщетение за неимуществени вреди, в хипотеза на иск с правно основание чл.2 ЗОДОВ при прилагане на разпоредбата на чл.52 ЗЗД. Счита, че този въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС: т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г.; решение № 50012/11.05.2023 г. на ВКС по гр. д. № 858/2022 г., IV г.о.; решение № 123/04.10.2018 г. на ВКС по гр. д. № 716/2018 г., III г.о.; решение № 197/17.05.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1211/2010 г., III г.о.
Ищецът Д. Д. оспорва касационната жалба на Прокуратурата на Република България. Излага съображения за правилност на обжалвания акт в частта, в която искът е уважен.
Ищецът обжалва въззивното решение в частта, отхвърляща предявения иск за обезщетяване на неимуществени вреди за разликата над 50 000 лв. до 100 000 лв. В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК повдига правни въпроси – общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, който могат да бъдат обобщени в следния смисъл: за съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД и за обстоятелствата, които съдът следва да вземе предвид, при определяне на обезщетение за неимуществени вреди, в хипотеза на иск с правно основание чл.2 ЗОДОВ. Според жалбоподателя - ищец въпросите са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на Върховния касационен съд: т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 г.; решение № 344/24.11.2014 г. на ВКС по гр.д. № 2378/2014 г., IV г.о.; решение № 319/17.11.2015 г. на ВКС по гр.д. № 2829/2015, IV г.о.
Ответникът Прокуратурата на Република България, не е взел становище по касационната жалба на ищеца.
Върховният касационен съд,състав на Трето гражданско отделение, като направи преценка за наличие на предпоставките на чл.280 ал.1 ГПК, приема следното:
С обжалваното решение въззивната инстанция е приела, че е осъществен фактическият състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за ангажиране отговорността на прокуратурата за претърпени от ищеца неимуществени вреди от незаконно обвинение за извършено престъпление по чл. 282 ал. 3 вр. с ал. 2 вр. с ал.1 вр. с чл. 20 ал. 1 и ал. 2 НК, тъй като с постановление от 01.11.2019 г. на СГП по пр.пр. №11424/2008 г., воденото срещу ищеца наказателно производство било прекратено на основание чл. 243, ал. 1, т. 1 вр. с чл. 24, ал. 1, т. 1, пр. 1 НК - деянието не е извършено от обвиняемия. С оглед определение № 742/22.06.2021 г. на САС, НО, 4 състав по в.н.ч.д. № 460/2021 г., постановено по повод на обжалване на посоченото прекратително постановлението на СГП, последното влязло в сила на 22.06.2021 г.
За да определи размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди съдът е взел предвид продължителността на наказателното производство /около 11 г./ и предприетата срещу ищеца мярка на неотклонение – „парична гаранция”; посочил е че повдигнатото обвинение, което се явява „тежко“ по смисъла на чл. 93, т. 7 НК; взел е предвид степента на засягане на емоционалния, личния и професионалния живот на ищеца, данните за личността му - ищецът бил на 59 г. към момента на повдигане на обвинението, възраст в която човек с високо обществено и професионално положение, образователен ценз следва да се радва на резултатите от успешната си реализация, а бил подложен на незаконно наказателно преследване. Д. за пръв път бил обвинен за престъпление и то за вреди в изключително висок размер, касаещи държавния бюджет - над 11 000 000 лв. Посочено е, че воденото срещу него наказателно производство с оглед широкото публично разгласяване на неговия ход, оповестяван от средствата за масова информация - печатни издания и електронни медии и естеството на заеманата от ищеца длъжност - заместник министър, предизвикал по-голямо негативно отражение в неимуществената сфера на лицето. Съдът се е позовал на приетите в установената съдебна практика разрешения /решение № 267/26.06.2014 г. по гр. д. № 820/ 2012 г. на ВКС, IV г.о.; решение № 214/11.10.2017 г. по гр.д. № 171/2017 г. на ВКС, IV г.о.; решение № 156/05.01.2018 г. по гр.д. № 5302/2016 г. на ВКС, III г.о./, посочвайки, че последното обстоятелство е от значение за определяне на размера на обезщетението. Обсъдени са и свидетелските показания, според които Д. преживял тежко обвинението за извършване на умишлено престъпление от сферата на професионалната си реализация и то за нанесени на държавния бюджет вреди в значителен размер. Прието е, че това рефлектирало негативно не само върху психиката му, но и на положението му в обществото - възпрепятствало и пълноценните му социални контакти и професионалната му реализация, в това число възможностите за професионални изяви и развитие в служебен план.
В заключение, обсъждайки поотделно и в съвкупност събраните по делото писмени и гласни доказателства, съдът е счел, че обезщетение в общ размер от 50 000 лв. е необходимо и достатъчно да компенсира ищеца за претърпените от незаконната процесуална принуда морални вреди по воденото срещу него наказателно производство.
При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира следното:
Въпросите поставени от ищеца и от ответника са сходни и са поставени от страните в аспекта произтичащ от обжалваемия за тях интерес. Те обуславят решението по делото, но въззивният съд е съобразил установената по тези въпроси многобройна и единна съдебна практика. По приложението на понятието „справедливост”, е налице практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл.290 ГПК: решение № 407/26.05.2010 г. по гр.д. № 1273/2009 г. на ІІІ г.о.; решение № 394/18.01.2012 г. по гр.д. № 1520/2010 г. на ІІІ г.о.; решение № 3/13.02.2012 г. по гр.д. № 637/2011 г. на ІІІ г.о, решение № 51/13.02.2012 г. по гр.д. № 465/2011 г. на ІV г.о. и др., според която справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. Поради това справедливостта по см. на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики. Размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди съгласно законовия критерий за справедливост се определя според вида и тежестта на причинените телесни и психични увреждания, продължителността и интензитета на претърпените физически и душевни болки и други страдания и неудобства, възраст на увредения, обществено и социално положение. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. Относно релевантните обстоятелства и критерии при определянето на справедливия размер обезщетение за претърпени от пострадалото лице неимуществени вреди, константно е разбирането, че за да определи справедливо обезщетение за неимуществени вреди, търпени от неоснователно предприето наказателно преследване, съдът взема предвид данните за личността на увредения, данните за липса или наличие на предишни осъждания, начина му на живот и обичайната среда, тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинението; продължителността на наказателното производство; наложените мерки на процесуална принуда, отражението върху личния, обществения и професионалния живот на лицето; разгласа и публичност /по отношение на някои професии, към които обществото дължи респект и уважение, и поради това има завишени изисквания за почтеност и професионализъм, естествено и логично е незаконното обвинение да засяга в по-голяма степен личния и професионален живот на лицата, които ги упражняват. В тези случаи, с повдигането на обвинение за извършено престъпление в областта на тяхната професионална реализация се засягат не само личната чест и достойнство на лицата, но и професионалните им качества поради уронване на авторитета им в съответната област/; стигнало ли се е до разстройство на здравето, а ако има трайно увреждане на здравето - каква е медицинската прогноза за развитието на заболяването; обществено-икономическите условия в страната и стандарта на живот. На обезщетяване подлежат само неимуществените вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждането /т.11 от ППВС № 4/1968 г., решение № 397/05.04.2017 г. по гр. д. № 5182/2016 г., IV г.о., решение № 834/19.06.2014 г. по гр. д. № 2378/2014 г., IV г.о., решение № 156/21.06.2017 г. по гр. д. № 5182/2016 г., IV г.о.; решение № 319/17.11.2015 г. на ВКС по гр.д. № 2829/2015, IV г.о.; решение № 36/31.03.2022 г. по гр. д. № 2110/2021 г., III г.о. и др./.
Въззивният съд не се е отклонил от тези правни разрешения. Видно от въззивното решение, като инстанция по съществото на материалноправния спор, въззивният съд е обсъдил всички относими доказателства и правнорелевантни факти и е посочил кои от тях намира за установени и кои за неосъществили се, изложил е подробни и ясни мотиви относно наличието на всички елементи от фактическия състав на специалния деликт по чл. 2, ал. 1, т. 3, ЗОДОВ. Обсъдил е кои претендирани от ищеца вреди са произтекли от незаконното обвинение, т.е. е налице причинна връзка с незаконно упражнената процесуална принуда, и в какъв размер е справедливо да се обезщетят, анализирайки поотделно критериите при определянето на размера на обезщетението. Наличието на съдебна практика, както и съобразяването й от страна на въззивния съд, води до липса на основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК относно допустимостта на касационното обжалване.
Предвид изложеното, съдът намира, че по доводите и на двете страни не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК и касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1158/17.10.2023 г. постановено по възз. гр. д. № 1633/2023 г. по описа на Апелативен съд – София в обжалваната му част.
Определението е окончателно.


ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.