Върховен касационен съд

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение , в съдебно заседание на двадесет и първи ноември две хиляди и двадесет и четвърта година, в състав:

при секретаря Ивона Мойкина, като изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 563 по описа за 2022.3г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Българска православна старостилна църква“, представлявана от Ф. Д. С., чрез адв. Н. Д. от САК, срещу решение № 2 от 07.02.2023г. по в.ф.д.№ 5/2022 г. на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 65 от 01.11.2022 г. по т.д. № 25/22 г. по описа на Софийски градски съд, ТО, с което е отказано вписването в публичния регистър по чл.18 от Закона за вероизповеданията при съда на същата религиозна институция, учредена на учредително събрание от 13.06.2022 г.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е незаконосъобразно и необосновано. Оспорва извода на въззивния съд, че условие за регистрацията на религиозната институция е признание от поместната източноправославна църква по каноничните закони, като излага съображения за противоречието му както на конкретните указания на ЕСПЧ по настоящия казус, но и на повтарящото се тълкуване на ЕСПЧ на позитивните задължения на българската държава по гарантиране на региозен плурализъм – че държавата в лицето на съда следва да остане неутрална и безпристрастна при упражняване на регулативните си правомощия и в отношенията си с различни религии, деноминации и групи в тях, като направи така, че спорещите групи в тях да са равнопоставени и да се уважават. Поддържа, че признанието от поместна църква като условие за регистрация не е предвидено в закона, а е измислено от въззивния съд, и лишава от правото на самоопределение като източноправославни всички граждани на Република България, които не желаят за бъдат под юрисдикцията на БПЦ – БП по едни или други верски причини, като по този начин нарушава тяхното право на свободен избор на вероизповедание и самоуправление. Намира, че в чл.37, ал.2 от Конституцията и чл.7, ал.1 и ал.2 ЗВ са изброени изчерпателно основанията, въз основа на които може да бъде ограничавано правото на вероизповедание, и те не могат да се тълкуват разширително. Изтъква, че „Българска православна старостилна църква“ никога не е била структурно поделение в БПЦ – БП и не е не би могла да се отдели като такова, а възниква като самостоятелна религиозна общност по волята на отделни физически лица, православни християни, които нямат формални ангажименти към структурите, нито претенции към имуществото на БПЦ – БП. Поради това моли обжалваното решение да бъде отменено и да бъде постановено исканото вписване.
С определение № 2279 от 16.08.2024г. по т.д. № 563/2023г. на ВКС, ТК е допуснато касационно обжалване на въззивното решение по въпроса какви са предпоставките за регистрация на източноправославно вероизповедание в България и дали условие за такава регистрация е признаването на общността като религиозна институция от другите поместни православни църкви. Касационен контрол е допуснат на основание чл.280, ал.1, т.2 ГПК за проверка дали даденото от въззивния съд разрешение на въпроса съответства на решение № 5 от 11.07.1992г. по к.д. № 11/1992г. на Конституционния съд на Република България.
Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, Второ отделение, като прецени данните по делото с оглед заявените касационни основания и съобразно правомощията си по чл.290, ал.2 ГПК, приема следното:
Въззивният съд, за да потвърди обжалваното пред него решение на регистърния съд, с което е отказано вписването на религиозната институция „Българска православна старостилна църква“ в регистъра по чл. 18 от Закона за вероизповеданията, е изложил съображения, основани на общата конституционна уредба, съдържаща се в чл.13 и чл.37 от Конституцията на Република България за свобода на вероизповеданията и за ненакърнимост на този принцип, както и относно границите на упражняването на това право, очертани от забраната за използване на религиозните общности и институции и на верските убеждения за политически цели (чл.13, ал.4 от Конституцията), както и срещу националната сигурност, обществения ред, народното здраве и морала или срещу правата и свободите на други граждани. Анализирал е и специалната законодателна уредба, съдържаща се в Закона за вероизповеданията, като е съпоставил легалните дефиниции, съдържащи се в §1, т.1, 2 и 3 от ПЗР на закона, съответно на общото понятие вероизповедание като съвкупност от верски убеждения и принципи, религиозната общност и нейната религиозна институция, както и на понятията религиозна общност и религиозна институция, във връзка с чл.5 и чл.6 от закона. Въз основа на това е направил извод, че всяко физическо лице е свободно да изповядва и практикува всякакво верско убеждение, без значение дали е регистрирано или признато от държавата, стига да не нарушава ограниченията по чл.13, ал.4 и чл.37, ал.2 КРБ. Посочил е, че при същите условия верското убеждение може да се изповядва и практикува и от група физически лица, без да е необходимо тази религиозна общност да се регистрира като религиозна институция, както и че регистрацията, с която тя придобива качеството юридическо лице, е обусловена от спазването на минималните изисквания, установени в Закона за вероизповеданията, включително относно нейното наименование (с оглед забраната по чл.15, ал.2 то да повтаря това на вече регистрирано такова), както и относно съответствието на съдържанието на приетия на учредителното събрание устав на изискванията на чл.17 от закона. Намерил е за неоснователно оплакването на въззивника, че като доказателство в регистърното производство е прието експертно становище на Дирекция „Вероизповедания“ на Министерския съвет и приложеното към него становище на БПЦ-БП по съображения, че нормата на чл.16 от Закона за вероизповеданията изрично предвижда възможност съдът да изиска такова във връзка с регистрацията на религиозните общности. Приел е, че в закона липсва забрана за съществуването на повече от един изразител на източноправославната вяра, както и че първоинстанционният съд не е отрекъл тази възможност, но е посочил необходимите факти, установяващи признание от другите поместни православни църкви по каноничните закони, каквито доказателства молителят не е представил. На следващо място, въззивният съд е изложил съображения във връзка със спазване на изискванията по чл.17 от Закона за вероизповеданията по отношение на представения пред регистърния съд устав на религиозната институция, като е приел, че той не представлява годно доказателство по делото, тъй като не е подписан и не е заверен, както и че той не съдържа данни кога и от кого е бил приет. Във връзка с предписаните от същата разпоредба реквизити от съдържанието на устава е посочил, че в него липсва указание относно седалището на заявената за вписване религиозна институция и конкретно и ясно изложение на богослужебната практика, с което допълнително е обосновал крайния резултат – потвърждаване на решението на регистърния съд, с което е отказано вписването.
По релевантния правен въпрос:
Тълкуване на чл.13, ал.1 и 2 и чл.37 от Конституцията във връзка с взаимоотношенията между религиозните общности и институции, от една страна, и държавата, от друга, по осъществяване на конституционно прогласеното право на вероизповедание е направено с решение № 5 от 11.07.1992г. по к.д. № 11/1992г. на Конституционния съд на Република България. Изхождайки от анализа на посочените текстове, Конституционният съд е приел, че правото на вероизповедание, както и правата на мисълта и убежденията, е едно абсолютно основно лично право, непосредствено свързано с интимния духовен мир на човешката личност, и поради това представлява ценност от висш порядък, което определя не само възможните правомощия при упражняването му, но и очертава цялостния правен режим, реулиращ тази сфера. Посочил е, че правото на вероизповедание обхваща следните по-важни правомощия: правото на свободен избор на вероизповеданието и възможността за свободно упражняване на вероизповеданието чрез печат, слово, чрез създаване на религиозни общности и сдружения, тяхната дейност вътре в общността и извън нея като проявления на обществото. Пояснил е, че в религиозната общност се включват всички лица, които изповядват едно общо религиозно убеждение, а религиозните институции са елементите на организационната форма и структура, чрез които съответната общност осъществява своята дейност вътре в общността и извън нея – в обществото. Посочил е, че правото на вероизповедание е абсолютно лично, ненакърнимо основно човешко право, което обаче не е безгранично от гледна точка на реалното му упражняване, но е изтъкнал, че пределите за това са строго и изчерпателно установени в Конституцията и е недопустимо тяхното разширяване било със закон или по тълкувателен път. По тълкувателен път е изведена ролята на държавата по отношение на правото на вероизповедание и на общностите и институциите, чрез които то се осъществява, като е посочено, че държавата е длъжна да осигури условия за свободно и безпрепятствено във всяко отношение упражняване на личното право на вероизповедание на всеки български гражданин. Прието е, че държавата чрез своите органи и институции не може да се намесва и да администрира вътрешноорганизационния живот на религиозните общности и институции, като правата на държавата за намеса в дейността на религиозните общности и институции се свеждат до вземане на необходимите мерки само и единствено в случаите, когато са налице хипотезите на чл.13, ал.4 и чл.37, ал.2 от Конституцията, и такава преценка се прави и при евентуална регистрация на църковните общности или институции.
По тези съображения Конституционният съд е приел, че правото на вероизповедание не може да бъде ограничавано по никакъв начин освен в случаите на чл.13, ал.4 и чл.37, ал.2 от Конституцията, а именно когато религиозните общности и институции се използват за политически цели или когато свободата на съвестта и вероизповеданието е насочена срещу националната сигурност, обществения ред, народното здраве и морала или срещу правата и свободите на други граждани. Приел е, че посочените ограничителни основания са изчерпателно изброени и не могат да бъдат разширявани или допълвани чрез закон или чрез тълкуване, а чрез закон могат да бъдат определяни само конкретните механизми за тяхното осъществяване. Приел е, че религиозните общности и институции са отделени от държавата и е недопустима държавна намеса и държавно администриране на вътрешноорганизационния живот на религиозните общности и институции, както и в тяхното обществено проявление, освен в посочените вече случаи на чл.13, ал.4 и чл.37, ал.2 от Конституцията.
Даденото от Конституционния съд тълкуване налага извод, че с оглед принципа на светската държава при произнасяне по искане за регистрация на религиозна институция сезираният съд не може да съобразява каноничното право, а следва да преценява наличието на предвидените в действащото позитивно право (Конституцията на Република България и Закона за вероизповеданията) предпоставки. Настоящият състав, като съобразява мотивите на въззивното решение, намира, че по отношение на относимия правен въпрос, по който е допуснат касационен контрол, даденото от въззивния съд разрешение е в противоречие с приетото в решение № 5 от 11.07.1992г. по к.д. № 11/1992г. на КС тълкуване на разпоредбите на чл.13 и чл.37 от Конституцията. Противно на приетото от Конституционния съд, че посочените в чл.13, ал.4 и чл.37, ал.2 от Конституцията ограничителни основания са изчерпателно изброени и не могат да бъдат разширявани или допълвани чрез закон или чрез тълкуване, въззивният съд, споделяйки становището на първоинстанционния съд, е съобразявал наличието на доказателства, установяващи признание на религиозната общност от другите поместни православни църкви по каноничните закони, като предпоставка за допускане на исканото вписване.
По същество на касационната жалба:
От представения по делото протокол от учредителен събор на „Българска православна старостилна църква“ от 13.06.2022г. се установява, че на посочената дата присъствалите четирима учредители са взели решение за учредяване на вероизповедание с посоченото наименование и със седалище в [населено място], кв. Бъкстон, [улица] за приемане на устава му, както и за избор на негови ръководни органи. Представеният устав отговаря на изискванията на чл.17 от Закона за вероизповеданията, в това число, противно на извода на въззивния съд, съдържа наименованието и седалището на вероизповеданието – „Българска православна старостилна църква“ със седалище в [населено място] /чл.1/, както и изложение на верското убеждение /чл.2/ и богослужебната практика /чл.8/ от устава. Във връзка с преценката за спазване на изискването на чл.17, т.2 ЗВ следва да се посочи, че в устава не е необходимо да се съдържа подробно изложение на текста на самите служби и календара на празниците, като в случая е достатъчно направеното в чл.8 препращане към „Йерусалимския богослужебен устав и светоотеческия еортологий (църковния календар) в неговия автентичен вид както за подвижните празници, свързани с православната пасхалия, така и за минейния кръг на неподвижните празници“, и посочване на местата на богослуженията.
Представено е и уведомително писмо от „Информационно обслужване“ за уникалност на наименованието „Българска православна старостилна църква“.
Настоящият състав, като съобразява представените доказателства, намира за изпълнени предвидените в Закона за вероизповеданията изисквания за регистриране на религиозната институция с наименование „Българска православна старостилна църква“. В случая не са налице изчерпателно регламентираните в действащото позитивно право ограничения на правото на вероизповедание по чл.13, ал.4 и чл.37, ал.2 от Конституцията и чл.7, ал.1 и ал.2 ЗВ, свързани с обществена/национална сигурност, обществен ред, здраве, морал или правата и свободите на други лица и с използването на религиозните общности и институции за политически цели, и то при преценка за пропорционалност – ако са необходими в едно демократилно общество (чл.9 вр. чл.11 от КЗПЧОС). Приетият от учредителите устав отговаря на изискванията за съдържание, предвидени в чл.17 от ЗВ. Изпълнено е и условието на чл.15, ал.2 ЗВ наименованието на религиозната общност да не повтаря наименованието на вече регистрирана религиозна институция. Включената в наименованието дума „старостилна“ отличава в достатъчна степен новоучредената религиозна институция, като изразява и различията на религиозната общност по отношение на религиозните празници, чието почитане съгласно чл.6, ал.1, т.9 от ЗВ се включва в правото на вероизповедание.
Не е налице и пречка за исканата регистрация, произтичаща от чл.13, ал.3 от Конституцията и чл.10, ал.1 и ал.2 ЗВ, предвиждащи, че традиционното вероизповедание в Република България е източното православие и негов изразител е „Българска православна църква – Българска патриаршия“, която е юридическо лице по силата на закона. Както е прието в решение № 12 от 15.07.2003г. по к.д. № 3/2003г. на Конституционния съд, признаването на качеството на юридическо лице на „Българска православна църква – Българска патриаршия“ не нарушава правото на лицата свободно да се сдружават – както това на източноправославните християни, така и на инославни християни и такива, които изповядват друга вяра, като единствено е предвидено различие по отношение на условието и реда за придобиване на юридическа правосубектност, без това да засяга нито свободата на избор на вероизповедание, нито правото то да бъде упражнявано в общност.
Неправилен е и изводът на въззивния съд, че отсъствието на доказателства, установяващи признание на религиозната общност от другите поместни православни църкви по каноничните закони, представлява основание за отказ същата да бъде регистрирана. Този извод противоречи на приетото с решение № 5 от 11.07.1992г. по к.д. № 11/1992г. на КС тълкуване, че извън случаите на чл.13, ал.4 и чл.37, ал.2 от Конституцията, които са изчерпателно изброени и не могат да бъдат разширявани или допълвани чрез закон или чрез тълкуване, държавата не може да ограничава правото на вероизповедание и не може да се намесва във вътрешноорганизационния живот на религиозните общности и институции, както и в тяхното обществено проявление. Същевременно в мотивите на решение № 12 от 15.07.2003г. по к.д. № 3/2003г. на Конституционния съд е посочено, че разпоредбата на чл.10, ал.1 ЗВ отразява прогласения в чл.13, ал.3 от Конституцията традиционен характер на източноправословното вероизповедание и общоизвестни исторически факти, свързани с основните белези на „Българска православна църква“, с които тя се самоидентифицира. Мотивите на решението обуславят извод, че от посочените разпоредби, утвърждаващи статута на „Българска православна църква – Българска Патриаршия“, не може да се изведе като условие за регистрация на друга източноправославна религиозна институция признаването й от БПЦ – БП и останалите поместни източноправославни църкви. В подкрепа на този извод е и разпоредбата на чл.10, ал.3 ЗВ, според която ал.1 и ал.2 не могат да бъдат основание за предоставяне на привилегии или каквито и да е предимства със закон.
Изводът за наличие на предпоставките за регистрация на религиозната инстуция съответства и на чл.9 и чл.11 от КЗПЧОС, както и на възприетото в решение от 20.04.2021г. на ЕСПЧ по дело „Българска православна старостилна църква и др. срещу България“ (жалба 56751/2013г.), постановено по повод на предходен отказ за регистрация на същата религиозна институция, с което е констатирано допуснато нарушение на чл.9 вр. чл.11 от КЗПЧОС. В това решение е прието, че се касае за малка православна общност на „старостилци“, които не са част от „Българска православна църква – Българска патриаршия“ поради доктринални различия - относно приложимия за богослуженията на неподвижните празници календар (неприемане на новоюлианския календар), без да имат формална връзка със структурата, нито претенции към имуществото на тази църква. Изрично е подчертано, че държавата в лицето на съда трябва да остане неутрална и безпристрастна при упражняване на регулаторните си правомощия и в отношенията си с различните религии, което би се постигнало чрез регистрацията. Това решение и даденото в него тълкуване на разпоредби от КЗПЧОС следва да бъде съобразено в настоящото производство, образувано по ново заявление за регистрация на религиозната институция, доколкото уреденият в чл.303, ал.1, т.7 ГПК ред е неприложим по отношение на постановеното в предходното производство за регистрация решение.
Решението на ЕСПЧ не е в противоречие със съществуващите в страната конституционни традиции, възприетите ценности и потребности в обществото. Няма обективни обстоятелства, въз основа на които да се приеме, че с регистрацията на касатора биха се засегнали права на „Българска православна църква – Българска патриаршия“ и нейните членове. За тази религиозна институция е безспорно, че съществувайки от векове, е участвала в укрепването на българския национален дух и държавност, че понастоящем обединява мнозинството от православните християни в страната, че е единна, авторитетна и се ползва с изключителното уважение на институциите и обществото. Същевременно исканата регистрация е за малка религиозна общност, която съществува от 30 години и няма претенции към вътрешната организация и имуществото на „Българска православна църква – Българска патриаршия“.
По изложените съображения настоящият състав намира, че обжалваното въззивно решение е неправилно и следва да бъде отменено, като бъде постановено решение, с което бъде допуснато исканото вписване.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, на основание чл.293, ал.1 във връзка с ал.2 ГПК

ОТМЕНЯ решение № 2 от 07.02.2023г. по в.ф.д.№ 5/2022 г. на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 65 от 01.11.2022 г. по т.д. № 25/22 г. по описа на Софийски градски съд, ТО, с което е отказано вписването в публичния регистър по чл. 18 от Закона за вероизповеданията при съда на религиозна институция с наименование „Българска православна старостилна църква”, учредена на учредителен събор на 13.06.2022 г., вместо което ПОСТАНОВЯВА :
ВПИСВА в регистъра на вероизповеданията към Софийски градски съд религиозна институция с наименование „Българска православна старостилна църква”;
Седалище и адрес на управление: [населено място],[жк], [улица];
Органи на управление: Предстоятел; Архиерейски синод; Църковен съвет; Църковен съд;
Предстоятел: Т. митрополит Ф. Д. С. с ЕГН [ЕГН]
Архиерейски синод: Т. митрополит Ф. Д. С. с ЕГН [ЕГН], Созополски епископ С. (Б. Ч. О.) с ЕГН [ЕГН], временен член – Молдовски и Кишиневски архиепископ Г. (В. К.), гражданин на Украйна, с паспорт FE427792, изд. на 26.04.2016г. от под. на МВР на Украйна;
Църковен съвет: Созополски епископ С. (Б. Ч. О.) с ЕГН [ЕГН], Свещеник К. Х. Д. с ЕГН [ЕГН], Свещеник И. К. М. с ЕГН [ЕГН], С. Т. Т. с ЕГН [ЕГН], И. Н. Г. с ЕГН [ЕГН] – секретар.
Религиозната институция се представлява от Т. митрополит Ф. Д. С. с ЕГН [ЕГН] - предстоятел.
Решението е окончателно и подлежи на вписване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: