Върховен касационен съд

Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Четвърто отделение в закритото съдебно заседание на десети юни две хиляди двадесет и четвърта година в състав: разгледа докладваното от съдия Михайлова ч.гр.д. № 991 по описа за 2024 г.
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК.
Обжалвано е определение № 3151/20.12.2023 г. по ч.гр.д. № 3309/2023 г., с което Софийски апелативен съд e потвърдил определение № 11901/10.10.2022 г. по гр.д. № 9332/2022 г. на Софийски градски съд за допълване в частта по разноските на определението по чл. 233 ГПК за прекратяване на делото поради отказ от иска.
Определението се обжалва от КОНПИ с искане да бъде допуснато до касационен контрол по следните материалноправни въпроси (уточнени и конкретизирани съгласно т. 1 ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. ОСГТК на ВКС): 1. При извършване на преценката по чл. 78, ал. 5 ГПК какви са правомощията на съда в изпълнение на задължението да изследва дали уговореното и изплатено адвокатско възнаграждение е прекомерно? 2. При извършването на тази преценка ограничен ли е съдът от размерите в Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, издадена от Висшия адвокатски съвет в делегацията по чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата? и 3. Когато делото е прекратено поради отказ от иска, основан на тълкувателно решение, прието след предявяването му, длъжен ли е съдът при извършването на тази преценка да съобрази обема на предоставената адвокатска защита към момента на определението по чл. 233 ГПК? Касаторът счита въпросите включени в предмета на обжалване - общата предпоставка за допускане на касационния контрол по чл. 274, ал. 3, вр. чл. 280, ал. 1 ГПК, и твърди, че въззивният съд им е отговорил в противоречие с практиката на Върховния касационен съд и с решение от 23.11.2017 г. на Съда на Европейския съюз (СЕС) по съединени дела С-427/16 и С-428/2016 - допълнителните по чл. 274, ал. 3, вр. чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК. По същество се оплаква, че определението е неправилно поради нарушение на материалния закон и е необосновано.
Ответникът Е. П., ответник и по касация, възразява, че повдигнатите въпроси нямат претендираното значение, а определението е правилно. Претендира разноски в касационното производство.
Производството по гр.д. № 9332/2022 г. пред Софийски градски съд е образувано по иск с правна квалификация чл. 141, вр. чл. 142, ал. 2, т. 2 in fine ЗПКОНПИ (сега ЗОНПИ) с цена 8 838.14 лв., предявен от КОНПИ като процесуален субституент на държавата срещу Е. Р. П. като свързана с проверяваното лице.
С молба от 27.07.2023 г. Комисията се отказва от иска поради приетото след предявяването му ТР № 4/18.05.2023 г. по тълк.д. № 4/2021 г. ОСГК на ВКС.
С определение № 9146/28.07.2023 г. Софийски градски съд прекратява производството по делото ( чл. 233 ГПК).
Ответникът иска допълване на определението при условията и реда по чл. 248 ГПК с присъждане на направените разноски, изразени в уговореното и изплатено адвокатско възнаграждение за сумата 2 000 лв. (чл. 157, ал. 2, пр. 2 ЗПКОНПИ (сега ЗОНПИ), вр. чл. 78, ал. 4 ГПК).
С отговора на молбата Комисията възразява, че към определението по чл. 233 ГПК адвокатът на ответника е предоставил защитата в по-малък обем от уговореното и е поискала съдът да намали отговорността й за разноските по делото в размер, по-нисък от минимално определения в Наредба № 1/09.07.2004 г. (чл. 78, ал. 5 ГПК). Позовала се е на решението от 23.11.2017 г. на СЕС по съединени дела С-427/16 и С-428/2016.
С определението от 10.10.2023 г. първостепенният съд допълва определението по чл. 233 ГПК с осъждане на Комисията да заплати на основание чл. 157, ал. 2, пр. 2 ЗПКОНПИ (сега ЗОНПИ), вр. чл. 78, ал. 4 ГПК сумата 1 800 лв. Възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК мотивира с ниска фактическа и правна сложност на делото; с това, че адвокатът на ответника е предоставил защитата в по-малък обем от уговореното, и с това, че чл. 78, ал. 5, in fine ГПК го ограничава да намали отговорността на Комисията в размер, по-нисък от минимално определения в Наредба № 1/09.07.2004 г. Приел е, че решението на СЕС по съединени дела С-427/16 и С-428/16 не преодолява ограничението.
Комисията обжалва определението по чл. 248 ГПК и Софийският апелативен съд го потвърждава. Не извършва преценката по чл. 78, ал. 5 ГПК, а изложените мотиви единствено поясняват защо решението на СЕС не преодолява ограничението по чл. 78, ал. 5, in fine ГПК.
Настоящият състав приема, че повдигнатите въпроси обуславят въззивното определение. То противоречи на изходната тълкувателна позиция в ТР № 6/15.01.2019 г. по тълк.д. № 6/2017 г. ОСГТК на ВКС, което изясни, че по естеството си производството пред въззивния съд по обжалване с частна жалба е на пълен въззив и изисква при решаването на отнесения до него въпрос съдът да изясни всички правно релевантни факти. В случая, въззивният съд не е извършил преценката по чл. 78, ал. 5 ГПК. Определението противоречи и на решението от 25.01.2024 г. на СЕС по дело С-438/22. С него СЕС прие, че Наредба № 1/09.07.2004 г. противоречи на чл. 101, § 1 ДФЕС във връзка с чл. 4, § 3 ДЕС, като о пределените с нея минимални размери на адвокатските възнаграждения не обвързват съда в правомощието да присъди разноски за възнаграждение в размер, по-нисък от определения с тази Наредба. Това решение на СЕС поражда задължително, ретроактивно действие за всеки национален съд, упражняващ или контролиращ правомощията по чл. 78, ал. 5 ГПК по висящите дела към влизането му в сила. Налице са общата и всички допълнителни предпоставки по чл. 274, ал. 3, вр. чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК за допускане на касационния контрол, включително поради задължението на Върховния касационен съд да зачете директния ефект и примата на правото на Европейския съюз пред националния закон (чл. 4, ал. 3 от Конституцията на Република България) и да изостави своята практика, която противоречи на това решение на СЕС.
По повдигнатите въпроси:
Фактическите състави по чл. 78, ал. 1, 2, 3 и 4 ГПК предвиждат задължение на страната, предизвикала спора, да възстанови разноските, които насрещната страна е била принудена да направи по защитата си, и уреждат възможността тази деликтна по характера си обективна отговорност да се ангажира с крайния съдебен акт в зависимост от неговия изход. С възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК задължената да възстанови разноските страна поставя пред съда спор за обективните предели на отговорността си, с твърдение, че насрещната съществено е надценила труда на своя адвокат. Ако за другите разноски спорът е излишен, защото размерът им е определен от закона (държавната такса) или от съда (по доказателствата), с възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК се оспорва причинно следствената връзка на поведението на страната, предизвикала спора, с размера на адвокатското възнаграждение, което насрещната страна е уговорила и изплатила. Отговорната за разноските страна е трето лице за правоотношението по уговореното възнаграждение. Законът изключва възможността да се намеси в договор между други (чл. 20а ЗЗД). Тя е изключена и за съда. Той е държавният орган, оправомощен да разреши гражданскоправния спор и според изхода му да определи отговорността на страните за направените по делото разноски. С преценката по чл. 78, ал. 5 ГПК съдът установява пределите/границите на деликтната отговорност на страната, предизвикала спора (чл. 51, ал. 1, изр. 1 ЗЗД). Критерият е обективен. С изискването заплатеното адвокатско възнаграждение да е „съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото“, преценката се концентрира върху характеристиките на защитата, възложена по конкретното дело. С изискването да е „прекомерно“, законът допуска уговореният паричен еквивалент да не съответства на пазара, при който адвокатите уговарят възнаграждения за дела с подобна фактическа и правна сложност, и отчита, че от страната не може да се изисква в детайли да познава този специализиран и квалифициран пазар, нито да се очаква да възложи защитата на адвоката, оценяващ най-ниско труда си. Едва след и ако установи, че възнаграждението е уговорено в съществено отклонение/пряко мярката, наложена от този пазар, съдът намалява отговорността на страната, предизвикала спора, до обичайния и разумен размер. Преценката е към сключване на договора. Съдът прилага опитните правила. Той ги знае, защото е оправомощеният орган да предостави държавната защита по всеки отнесен до него гражданскоправен спор (чл. 117, ал. 1, вр. чл. 119, ал. 1 КРБ и чл. 14, ал. 1 ГПК) и пред него страните представят договорите за правна защита и съдействие по тези дела (чл. 33 ГПК и чл. 36, ал. 2 ЗА). Националният закон го задължава да отхвърли възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК, когато установи, че адвокатското възнаграждение е уговорено в минимално определения размер с Наредба № 1/09.07.2004 г., или макар възражението да е основателно, да намали отговорността на страната, предизвикала спора, до минимално определения размер. Зачитайки решението от 25.01.2024 г. на СЕС по дело С-438/22 г., всеки национален съд е длъжен да не прилага ограничението по чл. 78, ал. 5 in fine ГПК, но само след и ако установи, че трудът на адвоката е бил съществено надценен. Платеното в повече няма за причина поведението на страната, предизвикала спора. То има за причина поведението на насрещната, която не е положила дължимата грижа, а уговореното в повече остава в нейна тежест.
В практиката си Върховният касационен съд приема, че отговорността по чл. 78, ал. 4 ГПК не възниква, когато ответникът е дал повод за завеждане на делото и ищецът се е отказал от иска обстоятелства, настъпили след предявяването му. Когато ищецът се е отказал от иска поради тълкувателно решение, прието в хода на производството, ищецът е длъжен да възстанови разноските на ответника. Задължителното действие на тълкувателното решение (чл. 130, ал. 2 ЗСВ) също е ретроактивно, към момента, когато е влязла в сила разтълкуваната норма (чл. 50, ал. 1 ЗНА). Тълкувателно решение, прието след предявяването на иска, не е новонастъпило обстоятелство и не освобождава ищецът от отговорността по чл. 78, ал. 4 ГПК. Адвокатското възнаграждение подлежи на плащане предварително и не се връща, ако производството по делото не се развие по очаквания начин. Съдът не може да основе преценката си по чл. 78, ал. 5 ГПК само на това, че към определението по чл. 233 ГПК адвокатът на ответника не е могъл да извърши цялата възложена му защита. Обратното означава да се приеме, че в резултат на собствените си действия – на отказа от иска, ищецът може да ограничи отговорността си по чл. 78, ал. 4 ГПК за вече сторени от ответника разноски. И в този случай съдът концентрира преценката по чл. 78, ал. 5 ГПК върху това, дали ответникът съществено е надценил труда на своя адвокат, т.е. дали е положил дължимата грижа.
По частната касационна жалба:
Делото е по иск по чл. 141, вр. чл. 142, ал. 2, т. 2, пр. 2 ЗПКОНПИ (сега ЗОНПИ). Пазарът на труда на адвокатите по тези дела, включително към 10.04.2023 г. - датата на сключения договор, с който ответникът възлага своята защита на адв. Ч., е наложил висок размер на адвокатските възнаграждения. И когато цената на иска е сравнително ниска (в случая - 8 838.14 лв.) на ответниците по тези дела законът поставя значителна тежест при доказването или изключването на значителното несъответствие в смисъла по § 1, т. 3 ДР на ЗПКОНПИ и в установяване на законния произход на придобитото имущество дълги години назад във времето. В случая, възнаграждението за сумата 2 000 лв. изключва извода за прековерност. Неоснователен е доводът на Комисията, че за преценката по чл. 78, ал. 5 ГПК има значение, че към момента на прекратеното дело по чл. 233 ГПК адв. Ч. е предоставил защита в по-малък обем от уговореното. Причината е в поведението на ищеца, който се е отказал от иска поради ТР № № 6/15.01.2019 г. по тълк.д. № 6/2017 г. ОСГК на ВКС, прието след предявяването му. Този мотив не освобождава Комисията от отговорност по чл. 157, ал. 2, пр. 2 ЗПКОНПИ (сега ЗОНПИ), вр. чл. 78, ал. 4 ГПК, нито е основание тя да бъде намалена по чл. 78, ал. 5 ГПК.
Настоящият състав е длъжен да потвърди обжалваното определение, с което е потвърдено определението за допълване на определението по чл. 233 ГПК с присъждане на разноски за ответника в намаления размер до сумата 1 800 лв. Макар въззивният съд да е приложил неправилно чл. 78, ал. 5 ГПК, забраната за влошаване положението на жалбоподателя (чл. 271, ал. 1, изр. 2 ГПК) регулира и производството по глава ХХI ГПК.
Неоснователно е искането на ответника за присъждане на разноски в касационното производство. Разноски не се дължат в частни производства, които завършват със същия изход по разпределената от предходната инстанция отговорност за разноските по делото.
При тези мотиви, съдът ДОПУСКА касационното обжалване на определение № 3151/20.12.2023 г. по гр.д. № 3309/2023 г. на Софийски апелативен съд.
ПОТВЪРЖДАВА определение № 3151/20.12.2023 г. по гр.д. № 3309/2023 г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
С връщането на делото е необходимо първостепенният съд да постанови определение по чл. 77 ГПК, доколкото е пропуснал да задължи Комисията да внесе държавната такса по чл. 157, ал. 2, пр. 1 ЗОНПИ, вр. чл. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК.
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.