Върховен касационен съд

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЕТЯ ШИШКОВА
ЧЛЕНОВЕ: 1. НАДЕЖДА ТРИФОНОВА
2. ВЕСИСЛАВА ИВАНОВА

при участието на секретаря ИЛИЯНА РАНГЕЛОВА и прокурора НИКОЛАЙ ДИМИТРОВ, след като разгледа докладваното от съдия ИВАНОВА н.д. № 610/24 г., въз основа на закона и доказателствата по делото прие следното:

Производството е по реда на глава ХХІІІ НПК.

Образувано е по касационни жалби, депозирани чрез повереника на частните обвинители и чрез защитниците на подсъдимия, срещу Решение № 56 от 10 април 2024 г., постановено по в.н.о.х.д. № 520/23 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив (ПлАС), 1. състав.

С решението на въззивния съд е изменена Присъда № 1 от 12 януари 2023 г. по н.о.х.д. № 482/22 г. на Окръжен съд – Пазарджик, с която подсъдимият А. Я. Б. бил признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 343, ал. 1, б. „в“, вр. чл. 342, ал. 1 НК и при условията на чл. 54 НК - осъден на лишаване от свобода за срок от три години, чието изпълнение било отложено с изпитателен срок от шест години на основание чл. 66, ал. 1 НК, и на лишаване от право да управлява моторно превозно средство (МПС) за срок от шест години. С присъдата било постановено, на основание чл. 67, ал. 3, вр. чл. 42а, ал. 2, т. 2 НК, в определения изпитателен срок подсъдимият да изтърпи пробационната мярка „периодични срещи с пробационен служител“. Подсъдимият бил оправдан по първоначално повдигнатото му обвинение да е нарушил и разпоредбата на чл. 20, ал. 1 от Закона за движение по пътищата (ЗДвП).
С въззивното решение е отменено приложението на чл. 66, ал. 1 НК и на основание чл. 57, ал. 1, т. 3 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража (ЗИНЗС) е постановено наложеното наказание от три години лишаване от свобода да се изтърпи при първоначален общ режим. Първоинстанционната присъда е изменена и в частта за разноските, чието изплащане е възложено в полза на НСлС – София вместо на ОДМВР – Пазарджик. В останалата част присъдата е потвърдена.
Тъй като това е второто по своя ред касационно производство, налага се кратък преглед на процесуалното развитие на делото.
Цитираната присъда на първостепенния съд е била предмет на въззивен контрол, иницииран по протест на прокурора и по въззивни жалби на частните обвинители и на подсъдимия.
С протеста е било заявено нарушение на материалния закон, намерило израз в определянето на изпитателен срок, какъвто не е предвиден в закона като е била отправена претенция за намаляването му на пет години. Поискано е било и признаването на подсъдимия за виновен и за нарушението на чл. 20, ал. 1 ЗДвП, както и корекция на присъдата в частта за разноските.
С въззивната жалба на частните обвинители е било отправено искане за влошаване положението на подсъдимия чрез завишаване на наложеното му наказание лишаване от свобода и отмяна на приложението на чл. 66, ал. 1 НК.
С въззивната жалба на защитника на подсъдимия е била отправена претенция за смекчаване на санкцията чрез индивидуализирането й при условията на чл. 55 НК и намаляване на размера на изпитателния срок. В допълнението към въззивната жалба били релевирани доводи, оспорващи приетите от първия съд факти касателно: скоростта на движение, подбрана от подсъдимия; обстоятелството, че автомобилът на пострадалата бил с включени аварийни светлини; авторството на подсъдимия в предишни административни нарушения. Всички те обаче са интерпретирани като значими за размера на санкцията, като оплакването, както и отправената претенция, са единствено в тази връзка. В допълнението били заявени и твърдения за негодност на протокола за оглед на местопроизшествие и скицата към него, а оттам и за неправилно установена фактология.
С Решение № 57 от 21 април 2023 г., постановено по в.н.о.х.д. № 95/23 по описа на ПлАС присъдата била изменена като определеният изпитателен срок бил намален от шест на четири години, а заплащането на разноските от досъдебното производство било определено в полза на НСлС.
Недоволни от решението останали всички страни, поради което и сезирали касационната инстанция.
Касационният протест се базирал на основанията по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 НПК. Оплакванията за допуснати нарушения на процесуалните правила били аргументирани с твърденията, че първоинстанционният съд не бил изписал текстово съдържанието на чл. 20, ал. 1 ЗДвП в присъдата; че липсвали мотиви относно субективната страна на деянието; че въззивният съд изцяло бил преповторил фактическата обстановка, приета от първоинстанционния без самостоятелен доказателствен анализ. Нарушението на материалния закон било заявено като последица от допуснатите процесуални нарушения.
В касационната жалба на частните обвинители било инвокирано основанието по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК, а отправената претенция била за увеличаване на наложеното на подсъдимия наказание и отмяна на чл. 66, ал. 1 НК. Искането било мотивирано освен с твърдения за високата степен на обществена опасност на деянието, осъществено с престъпна самонадеяност, тангираща с евентуален умисъл, и с такива за недоказаност на приетите за извършени от подсъдимия действия по оказване на помощ. Оспорено било и приетото съпричиняване от страна на пострадалата.
Подсъдимият и защитникът му претендирали съществени процесуални нарушения в доказателствената дейност на съдилищата – по отношение на възприетите като годни и допустими протокол за оглед на местопроизшествието и скицата към него, довели до неправилни изводи и по фактите. Оспорили и заключението, че подсъдимият бил автор на всички нарушения на правилата за движение по пътищата, отразени в справката от КАТ. Изтъкнали причини за възникване на транспортното произшествие, стоящи извън поведението на подсъдимия. С аргумент за явна несправедливост на наказанието претендирали намаляване на неговия размер и на този на изпитателния срок, а също и отмяна на мярката по чл. 67, ал. 3 НК.
Касационният съд се произнесъл с Решение № 432 от 21 ноември 2023 г., постановено по н.д. № 540/23 г. по описа на ВКС, първо наказателно отделение. Видно от съдържанието на решението, протестът на прокурора и касационната жалба на подсъдимия и защитника му са приети за неоснователни. Отхвърлени са оплакванията за допуснати съществени процесуални нарушения и за неправилна оценъчна дейност на съдилищата относно посочените от защитата факти. Като неоснователни са дефинирани и оплакванията за нарушение на материалния закон – прието е, че при така изяснената фактология законът е приложен правилно.
Жалбата на частните обвинители е възприета като неоснователна в частта на оспорването за реализираното от пострадалата съпричиняване, осъществено чрез управлението на автомобила й в лявата лента за движение на магистралата със скорост от 17 км/ч. и в нарушение на чл. 22 ЗДвП. Като несъстоятелно е определено и оспорването на поведението на подсъдимия по оказване на помощ (макар и неуспешна) на пострадалата. Въпреки това, касационният съд е приел за основателно оплакването за явна несправедливост на наложеното наказание с мотив за непълноценна дейност при индивидуализацията му – надценяване на съпричиняването и игнориране на съществени доказателства за степента на обществената опасност на деянието и дееца, а като последица и неправилност на извода за приложението на чл. 66, ал. 1 НК. Въззивното решение е отменено с решаващото съображение за отсъствие на надлежна преценка на обстоятелствата по чл. 54 НК и на предпоставките по чл. 66, ал. 1 НК.

При новото разглеждане на делото от въззивния съд, чието решение е предмет на настоящия контрол, е проведено съдебно следствие, в което подсъдимият е дал обяснения относно отразените в справката на КАТ административни нарушения и са приети като писмени доказателства представените за него характеристика и подписка в негова защита. Приетата от първостепенния съд фактология е споделена изцяло без внасяне на изменения в нея и въззивният съд е разгледал обстойно повдигнатите с въззивните жалби и протеста въпроси от доказателствено и правно естество. Не са приети нови фактически положения.

С касационната жалба на частните обвинители В. К. П. и Е. А. П. е заявено касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК с доводи, идентични на инвокираните в предходното касационно производство. Явното несправедливост на наложеното сега ефективно наказание е аргументирана с твърдения за липса на съпричиняващо поведение от страна на загиналата жена, недоказаност на опита на подсъдимия да й окаже помощ и неправилно приет лек превес на смекчаващите обстоятелства. Отправеното към касационната инстанция искане е за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане.

Срещу тази касационна жалба е постъпило възражение от адвокат Ш. – защитник на подсъдимия Б., с което се поддържа, че от събраните по делото доказателства е несъмнено установено, че след произшествието подсъдимият и негов спътник са правили опити да извадят пострадалата от автомобила. На следващо място – че съпричиняването е безспорен факт и то с много по-голяма тежест от придадената му от съда. Посочена е обилна съдебна практика в подкрепа на поддържаната теза, че наложеното наказание е тенденциозно завишено. В същата връзка - че отказът да се приложи института на условното осъждане в този случай е изолирано разрешение, в противоречие с множество аналогични казуси от съдебната практика.

С касационната жалба на адвокат И. Л. – защитник на подсъдимия, са релевирани касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 2 и т. 3 НПК. Като съществено процесуално нарушение е отбелязан отказът на въззивния съд да назначи поисканата от защита експертиза за изясняване на въпроса дали ударът би настъпил, ако пострадалата се бе движила със скорост от 70 км/ч. В резултат от това не била отчетена правилно степента на съпричиняването. Всички останали оплаквания се отнасят към поддържаната явна несправедливост на наказанието. Те са развити в две насоки – подценяване на съпричиняването от страна на пострадалата и неоснователна отмяна на приложението на чл. 66, ал. 1 НК. В подкрепа на първото е изтъкнато, че пострадалата е допуснала нарушение на няколко разпоредби от ЗДвП, движейки се със скорост от 17,5 км/ч. в лентата за изпреварване по магистралата – на чл. 22, на чл. 15, на чл. 18 и на чл. 55 ЗДвП. Отбелязано е, че нарушенията са съществени, тъй като основаното на закона очакване на водачите е, че никой не би се движил в лявата лента с такава скорост. Изразено е несъгласие с извода на съда, че „пострадалата била обективно сериозно затруднена в правилната оценка как да се движи безопасно в пътния участък“, третиран като извинителен за движението й, с аргумент, че неправилната субективна преценка не е извинителна и както подсъдимият е следвало да намали скоростта си, така и водачката е следвало да се съобрази с правилата за движение и да не се движи в лявата лента. На следващо място се възразява срещу приетото за отегчаващо вината на подсъдимия обстоятелство, а именно че подбраната от него скорост на движение е превишаваща двукратно съобразената в конкретните условия на видимост. В тази връзка е изтъкнато, че скоростта е била разрешената такава, както и че удар би настъпил и при движение с 80 км/ч., поради което това обстоятелство немотивирано е третирано като завишаващо обществената опасност на дееца и изключващо приложението на чл. 66, ал. 1 НК. Предходните нетежки административни нарушения, твърди се, би следвало да се оценяват не във връзка с възможността за условното осъждане, а с налагането на наказанието лишаване от право да се управлява МПС. Наведено е оплакване, че при преценка на обществената опасност на подсъдимия е игнорирано обстоятелството, че непосредствено след инцидента той е опитал да окаже помощ на пострадалата. Накрая – изложени са принципни съображения за приложението на института на чл. 66 НК, изведени в юриспруденцията, съобразно които преценката следва да се фокусира най-вече върху това дали преди всичко поправянето на осъдения е постижимо без ефективното изтърпяване на наложеното наказание. Отправеното искане е за изменение на решението чрез прилагането на чл. 66 НК, алтернативно – за връщане на делото за ново разглеждане.

С касационната жалба на адвокат И. Ш., също се поддържат основанията за съществени процесуални нарушения и явна несправедливост на наложеното наказание. Застъпено е становище, че с отказа си да назначи поисканите експертизи (лицево-идентификационна, която да установи кой бил извършил административните нарушения; повторна автотехническа, която да изясни механизма на произшествието; и техническа, която да разкрие в колко часа са били първите обаждания за пожара) въззивният съд е нарушил съществено правата на подсъдимия, тъй като останали множество неизяснени обстоятелства, при установяването на които значително би се смекчила вината му и те биха обусловили определянето на наказанието при условията на чл. 55 НК. Твърди се още, че съдът не е приел фактологията въз основа на събраните по делото доказателства, а я бил съчинил. В тази връзка са коментирани доказателствените изводи на съда във връзка със скоростта на движение на управлявания от подсъдимия автомобил като се твърди, че неправилно е прието увеличението, а не редуцирането й при навлизане в задимения участък. Оспорва се годността на протокола за оглед заради неотразяването на две следи в него. На критика е подложен подходът на апелативния съд да възприеме изцяло указанията на ВКС по въпроса за наказанието, при все че те не са задължителни. Сходни на изложените в жалбата на другия защитник са отправените възражения за естеството на съпричиняването от страна на пострадалата и дължимото негово значение при определяне на санкцията; за оказаната неуспешно помощ. Изложени са подробни съображения в подкрепа на застъпената и в предходното касационно производство теза, че основната причина за произшествието се корени в бездействието на компетентните органи да реагират своевременно на сигнала за пожара и да обезопасят задимения участък на магистралата. Според защитата това обстоятелство следва да се съобрази при отмерване на наказанието със значение на смекчаващо вината на подсъдимия. Също такива и относими към дефинирането на ниската степен на обществена опасност на дееца представлявали и положителните характеристични данни за Б. и критичното му отношение към извършеното. В жалбата са посочени съдебни актове за аналогични случаи на катастрофи при силно задимяване на пътното платно, с които на подсъдимите не е било отказано приложението на чл. 66 НК. Претенцията към касационната инстанция е за изменение на обжалваното решение чрез смекчаване на санкцията в следните насоки: определянето му при условията на чл. 55 НК; приложението на чл. 66 НК и намаляване на размера на наложеното наказание „лишаване от право да се управлява МПС“.
Пред ВКС защитниците на подсъдимия поддържат претенциите в жалбите по изтъкнатите в тях съображения.
Повереникът на частните обвинители – адвокат Е. К., също поддържа искането и наведените в негова подкрепа съображения в жалбата.
Частните обвинители не се явяват в съдебното заседание.
Представителят на прокуратурата намира за неоснователни касационните жалби. Определя наказанието като справедливо – съобразено с всички смекчаващи и отегчаващи обстоятелства. Прокурорът смята, че ефективното изтърпяване на наказанието е правилно разрешение заради високата степен на обществена опасност на самонадеяното деяние, обусловена от грубото нарушение на правилата за движение и заради зачестилите случаи на този род престъпления.
В реплика към представителя на частното обвинение адвокат Л. изразява несъгласие със заявеното, че пострадалата се движела правилно в лявата лента и заявява, че водачите могат да изберат скоростта на движение в усложнената пътна обстановка, от което не следва, че могат да се движат с ниска скорост в изпреварващата лента. Адвокат Ш. също репликира с настояване, че с оглед утвърдената съдебна практика в случая са приложими разпоредбите, както на чл. 55 НК, така и на чл. 66 НК.
В предоставената му последна дума подсъдимият Б. заявява, че съжалява за случилото се и моли да бъде осъден условно.

След като прецени изложените в касационните жалби касационни основания, доводите и становищата на страните, Върховният касационен съд прие следното:

Касационните жалби са допустими като подадени от процесуалнолегитимирани страни, в рамките на предвидения 15 – дневен срок от съответните съобщения за решението и срещу акт, подлежащ на касационен контрол по чл. 346, т. 1 НПК.

Видно от процесуалната хронология на делото, предметът на настоящия касационен контрол се свежда до въпроса с определеното на подсъдимия наказание. Така е, защото при новото разглеждане на делото въззивният съд е приел напълно идентична фактология без да извършва процесуално-следствени действия, свързани с нея. Достигнал е и до идентични доказателствени и правни изводи, приемайки за правилно решението на окръжния съд да субсумира фактите под състава на престъплението по чл. 343, ал. 1, б. „в“, вр. чл. 342, ал. 1 НК, вр. чл. 20, ал. 2 ЗДвП.
Възраженията за допуснати съществени процесуални нарушения при изясняването на фактите и в частност - за механизма на настъпване на произшествието и за факта на предходни санкционирания на подсъдимия по административен ред - са били поставени от защитата на вниманието на предходен състав на ВКС и са били отхвърлени като неоснователни с влязлото в сила съдебно решение. Част от тях са били квалифицирани по същината си като такива за необоснованост и неподлежащи на обсъждане, а останалите са обсъдени и приети за несъстоятелни. Същото важи и за оспореното и сега от частното обвинение обстоятелство дали подсъдимият е оказал (макар и безрезултатно) помощ на пострадалата, както и досежно извода за налично съпричиняване. Следователно, на сега повдигнатите идентични (с разгледаните вече от ВКС) възражения от двете страни не се дължи отговор. В отменителното решение е прието изрично, че оценъчната дейност на съдилищата по фактите не страда от приписаните й пороци и не са допуснати нито заявените съществени процесуални нарушения, нито такова на материалния закон. Делото е било върнато за ново разглеждане единствено и само за преоценка на обстоятелствата, значими за правилната индивидуализация на наказанието, при това – без да се отрича правомощието на въззивния съд да осъществи суверенна преценка.
При това положение на обсъждане подлежат доводите за допуснати при новото разглеждане на делото от въззивния съд съществени процесуални нарушения. Такъв довод е заявен в жалбите на двамата защитници, определящи като неправилен отказа на съда да назначи автотехническа експертиза с цел установяване на обстоятелството дали ударът би настъпил, в случай че пострадалата бе управлявала автомобила си със съобразената според експертите скорост от 70 км/ч. Искането е било мотивирано като релевантно за изясняване на степента на съпричиняването от пострадалата и е било формулирано като един от въпросите към повторна автотехническа експертиза, чието назначаване не е било допуснато. Съдът е отказал повторно изготвяне на автотехническа експертиза с мотивирано определение, в което е изложил подробни аргументи за отсъствието на основания за това. Вярно е, че не е взел изрично становище конкретно по въпроса, очертан от защитниците като относим, но неизяснен, но този пропуск не се определя като фатален. Нарушението не е съществено. При положение че въпросът за съпричиняването може разумно да бъде изследван в контекста на установените вече обстоятелства, за съда не съществува непременно задължението да уважи допълнително доказателствено искане в същата връзка. Впрочем, изглежда и самите защитници не са на по-различна позиция, доколкото основните им еднопосочни искания са за изменение на решението в санкционната му част при така изяснената фактология. Сиреч, считат за напълно възможен подобен подход. А едва в случай че съдът приеме, че изясняването на това обстоятелство е с критично важно значение за отмерване на санкцията, претендират, на второ място, за връщане на делото за ново разглеждане.
С направеното вече уточнение за разгледаните в предходното касационно производство възражения, ВКС отбелязва, че извън горния довод, в касационните жалби няма друг, който да бъде подведен под касационното основание на чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК.

Жалбата на частните обвинители, с която се претендира касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК е неоснователна. Тя е аргументирана с оспорване на приетото от съдилищата съпричиняване от пострадалата и неуспешния опит на подсъдимия да окаже помощ. Както съдът вече отбеляза по-напред, тези въпроси не подлежат на пререшаване.
Подадената от защитника адвокат Л. жалба е основателна, а тази на адвокат Ш. – частично основателна.
Тъй като с всички жалби се поставя проблематиката за явната несправедливост на наложеното наказание, уместно е общото им обсъждане.

Преди всичко следва да се отбележи, че указанията на ВКС, свързани с приета явна несправедливост на наложеното наказание, не са задължителни. Съдебната практика е еднопосочна, че когато с прилагането на чл. 66 НК е нарушен материалният закон (ако не е била налице някоя от императивните предпоставки за приложението на института – деецът е бил осъждан на лишаване от свобода за престъпление от общ характер или размерът на наказанието е над три години или пък е определен изпитателен срок под предвидения в закона минимум) дадените от касационната инстанция указания са задължителни за изпълнение, защото те касаят прилагането на закона. Също такива са и указанията, касаещи отстраняването на процесуални нарушения във връзка с разрешението за прилагане на чл. 66 НК, каквито най-често са пълна липса на мотиви или необсъждане на всички релевантни обстоятелства. В разглеждания сега случай обаче предишното решение на въззивния съд не е отменено нито поради нарушение на закона, нито заради допуснати съществени процесуални нарушения. Приета е явна несправедливост на наложеното наказание и въззивното решение е отменено на основание чл. 354, ал. 3, т. 1 НПК.
Указанията относно приетата явна несправедливост на наложеното наказание не са включени в обхвата на задължителните такива, изброени в разпоредбата на чл. 355, ал. 1 НПК. И това е логично, доколкото касационният съд не е инстанция по фактите и не разполага с правомощие да подменя вътрешното убеждение на съда, решаващ делото по същество, нито пък предварително да указва на решаващия съд каква да бъде неговата оценка на фактическите обстоятелства, подлежащи на преценка и от значение за отмерването на санкцията и начина на изтърпяването й В този смисъл: Решение № 562 от 19.11.2002 г. по н.д. № 316/02 г. на ВКС, второ НО; Решение № 300 от 21 март 2016 г. по н.д. № 671/15 г. на ВКС, трето НО; Решение № 193 от 10.10.2016 по н.д. № 614/16 г. на ВКС, трето НО; Решение № 248 от 28.11.2018 г. по н.д. № 1004/18 на ВКС, второ НО и мн.други.
Правомощията на въззивната инстанция при новото разглеждане на делото са същите (като на разгледалата го първия път) и тя е изцяло овластена, съобразявайки конкретните обстоятелства по делото и разпоредбите на закона, да определи наказанието и да реши начина на изтърпяването му. По виждане на съда, споделянето на обратния извод е несъвместимо с началото на вътрешното убеждение. Ако въззивният съд, комуто делото е върнато за ново разглеждане, се основе директно на изводите на касационната инстанция досежно начина на изтърпяване на наказанието, приемайки ги за задължителни, то неговото произнасяне поначало би било безпредметно, а последващият касационен контрол – излишен. Да се сподели, че две инстанции могат да бъдат „формален изпълнител“ на изразеното от друг съдебен състав вътрешно убеждение, практически означава да се отрече вътрешното им убеждение въобще, да се обезсмислят прерогативите им, да се обезсмисли и самото връщане на делото след като не се очаква нищо друго освен безпрекословно изпълнение на изразеното в отменителното решение виждане.
Това принципно положение е споделено от въззивния съд (л. 64 и л. 65 от делото на ПлАС), който след собствена преценка е приел, че наложеното на подсъдимия наказание от три години лишаване от свобода не се явява явно несправедливо въпреки виждането на ВКС. Затова упрекът, отправен с касационната жалба на адвокат Ш., че апелативният съд приел указанията на ВКС за задължителни, не се явява основателен.
Въззивният съд е споделил извода на контролирания от него и е приел, че санкцията правилно е отмерена при условията на чл. 54 НК. Настоящият съдебен състав смята, че относимите обстоятелства, включени в кръга на смекчаващите и отегчаващите такива, са зачетени в тяхната пълнота. Видът и съотношението между тях правилно са обусловили извод за индивидуализиране на наказанието по реда на чл. 54 НК, тъй като не са налице нито многобройни, нито изключителни по характер смекчаващи обстоятелства, които да определят и най-лекото, предвидено в закона наказание като несъразмерно тежко.
Чистото съдебно минало на подсъдимия, добрите му характеристични данни, за които са събрани доказателства и при повторното разглеждане на делото, трудовата му ангажираност, изразеното съжаление за тежкия резултат, който е причинил, опитите му, макар и безрезултатни, да окаже помощ на пострадалата и съпричиняването от страна на последната са смекчаващи обстоятелства, но нито са многобройни, нито някое от тях бележи характер на изключително. Освен това – на тях противостоят и отегчаващите, правилно третирани като такива, обстоятелства, а именно: административни нарушения на правилата за движение по пътищата, близо двукратното превишаване на съобразената с конкретните усложнения в пътната обстановка скорост, по-тежко укоримата форма на вината, каквато е самонадеяността. Касационната инстанция обаче не се съгласява с констатацията на апелативния съд, че окръжният бил пропуснал да съобрази като отегчаващо обстоятелство „сериозността на допуснатото нарушение“. Допуснатото нарушение, в причинна връзка с настъпилия резултат, е основанието за ангажирането на наказателната отговорност на подсъдимия. А неговата „сериозност“ неправилно е обоснована с вече отчетените за отегчаващи обстоятелства двукратно превишение на дължимата съобразена скорост и самонадеяността.
Тази корекция не променя значително съотношението между смекчаващите и отегчаващите обстоятелства. В обобщение ВКС споделя извода, че не може да се приеме наличието на многобройни или изключителни смекчаващи обстоятелства, определящи и най-лекото, предвидено в закона наказание за престъплението по чл. 343, ал. 1, б. „в“, вр. чл. 342, ал. 1 НК (съгласно по-благоприятния, приложим към момента на деянието закон – от две до шест години лишаване от свобода) като несъразмерно тежко в случая. Смекчаващите обстоятелства имат превес и наказанието от три години лишаване от свобода, тоест в размер, близък до минималния и под средния на предвиденото в закона се оценява като справедливо разрешение. То е адекватно както на степента на обществената опасност на деянието, така и на тази на дееца.
Чистото съдебно минало на подсъдимия и размерът на наказанието лишаване от свобода изпълват първите две изисквания за приложението на чл. 66, ал. 1 НК, както правилно е отчел и въззивният съд. ВКС намира, че при изследване на третото – дали за постигане на целите на наказанието и преди всичко за поправянето на дееца се налага да го изтърпи – въззивният съд е достигнал до неправилен извод. Апелативният съд е приел, че подсъдимият не може да бъде поправен без да изтърпи наказанието и целите на индивидуалната, но най-вече на генералната превенция няма да могат да бъдат постигнати с отлагането му. По отношение на личната превенция е изтъкнал високата степен на обществена опасност на дееца, изводима от данните за административни нарушения на подсъдимия като водач на МПС, и високата степен на обществена опасност на деянието. Що се отнася до генералната превенция съдът е заключил, че с оглед все по-често грубото несъобразяване от страна на водачите с правилата за движение, е нужна по-твърда реакция на правосъдните органи, за да се осигури въздействие и върху останалите членове на обществото.
По убеждение на настоящия съдебен състав горната преценка не е съобразена с данните за личността на подсъдимия в аспекта на легитимните цели на наказанието. По същество е даден абсолютен превес на целите на генералната превенция. Съдът и преди е посочвал, че те не само не изключват нуждата от справедливост при санкционирането на дееца, а напротив – предполагат въздаването на такава. Без да оспорва тревожната тенденция, свързана с нарастването на смъртоносните произшествия по пътищата, налагаща оказването на нужното възпитателно и предупредително въздействие върху обществото чрез отмерването на адекватни санкции, съдът припомня, че установеният в константната практика решаващ критерий е дали поправянето на дееца е възможно без изолирането му в затвор. Изводим е и от самата формулировка на законовата повеля на чл. 66, ал. 1 НК, подчертаваща като значима за преценката „преди всичко“ поправянето на дееца. Критерият е валиден и в случаите когато, както е в процесния, е причинен много тежък и трагичен резултат.
По виждане на този съдебен състав в разглеждания казус е достатъчно да се въздейства върху личността на подсъдимия главно чрез самия факт на осъждането и свързаните с него неблагоприятни последици, сред които и възможността деецът да изтърпи наказанието в случай на нарушаване на толеранса на определения изпитателен срок. Съображенията за това решение са изведени при зачитане на принципното положение, че санкцията „лишаване от свобода”, особено за лицата, осъдени за първи път и то за непредпазливо престъпление, поначало е своебразна крайна мяра, при непредприемането на която наказанието не би изпълнило функцията си. Тя следва да се прилага тогава когато поправянето и превъзпитаването на дееца действително няма да е възможно по друг начин освен чрез изолацията му в местата за лишаване от свобода. При това, съдът припомня, че генералната превенция не може да вземе превес и да не държи сметка за степента на обществена опасност на дееца, защото първата не е самоцел и не бива да се разглежда изолирано, при прекъсване на връзката й с целите на специалната превенция. В този смисъл съдът винаги дължи внимателен подход при решаване на въпроса за изпълнение на наказанието по отношение на лице, което макар да е извършило тежко от гледна точка на причинения вредоносен резултат престъпление, не е с висока степен на обществена опасност, налагаща коригиране на поведението му с интензивна по тежест държавна принуда. В случая следва да се отчете и това, че се касае за непредпазливо извършено деяние, което деецът не е бил престъпно мотивиран да осъществи. Легалното дефиниране на целите на наказанието (в чл. 36, ал. 1 от НК) позволява тълкуването, че общественият приоритет, свързан с тях е насочен към постигането им по възможно най-ефективния и приемлив начин, осигуряващ едновременно оптимален резултат спрямо осъдения гражданин и адекватен резонанс в обществото. В конкретния случай, според мнението на съдебния състав, не се налага изолирането на подсъдимия от обществото в местата за лишаване от свобода. Социалната дезинтеграция на подсъдимия би се явила прекомерно строго разрешение, надхвърлящо целите на наказанието.
Подсъдимият е неосъждан и води законосъобразен начин на живот, неразкриващ криминогенен стереотип, работи и се ползва с добро име в общността си, видно и от предоставените за него отлични характеристични данни. Административните нарушения на правилата за движение са с решаващо значение за преценката какъв да е размерът на лишаването на подсъдимия от правото му да управлява МПС. Само въз основа на тях не може да се приеме, че те очертават степента на обществената опасност на дееца по начин, изискващ той да изтърпи наказанието. По време на процеса, а и още след деянието подсъдимият е демонстрирал поведение, от което е видно, че той самият осъзнава и съжалява за тежката трагедия. Проведеният наказателен процес е осъществил частично възпитателна роля. Приетото от апелативния съд за високата степен на обществена опасност на деянието в известен смисъл е дистанцирано от приетото по-напред за съпричиняването от страна на пострадалата. Съпричиняването занижава степента на обществената опасност на осъщественото престъпление и това виждане е трайно утвърдено в съдебната практика. Резонно е оплакването, че усложнената пътна обстановка е третирана по един начин за пострадалата и по друг за подсъдимия, при положение че тя е била еднаква за всички участници в движението. Освен това допуснатото от подсъдимия нарушение на правилата за движение е едно – движение в лявата пътна лента на магистралата с несъобразена при навлизането в задимения пътен участък скорост – и то неоснователно е преекспонирано като завишаващо степента на обществената опасност на деянието. Не само нищо в конкретното деяние не определя степента на обществената му опасност като по-висока от типичната за този род деяния, а дори обратното – съпричиняването от страна на пострадалата занижава степента на обществена опасност на стореното от подсъдимия.
При тези обстоятелства откъсването на подсъдимия от социалната среда за изтърпяване на ефективно наказание би било оправдано в случай на безусловна необходимост обществото да бъде предпазено от него (т.е да се отнеме на дееца възможността да извършва други престъпления) или в случай на достатъчно данни, обосноваващи извод, че ако не изтърпи ефективно наказанието той не би се поправил и превъзпитал, и не би се въздържал занапред от извършване на престъпни прояви. Съдът не съзира нито една от коментираните опасности и в обобщение заключава, че и без ефективното изтърпяване на наказанието, целите му са постижими по отношение на този подсъдим. Затова въззивното решение следва да бъде изменено чрез отмяна на частта, в която е отменено приложението на чл. 66, ал. 1 НК и е определен първоначален общ режим на изтърпяване на наказанието. Наказанието следва да се отложи с изпитателен срок от пет години. Определеният максимален изпитателен срок в достатъчна степен ще даде възможност на подсъдимия да осмисли поведението си и същевременно ще му въздейства предупредително и възпиращо да извършва други престъпления под страх и от възможно активиране на наказанието. При определяне размера на изпитателния срок съдът отчете данните за личността на дееца, но прецени, че за гарантирано постигане целите на наказанието и за осигуряване на необходимия баланс между личната и общопревантивната функция на наказанието следва да определи изпитателен срок в този размер.
Въззивният съд не е отменил изрично приложението на чл. 67, ал. 3 НК. От касатора подсъдим, чрез защитника му адвокат Ш., е отправена претенция за отмяна на определената от първостепенния пробационна мярка с твърдения, че това разрешение е елемент от явната несправедливост на наложеното наказание. Касационният съд приема за основателно това оплакване, доколкото не съзира конкретна нужда през определения достатъчно дълъг изпитателен срок подсъдимият да провежда и задължителни периодични срещи с пробационен служител.
Неоснователна е претенцията за смекчаване на наложеното наказание „лишаване от право да се управлява МПС“ за срок от шест години. Въпреки известното надценяване от съдилищата на съдържанието на справката за административни нарушения на пътните правила за движение (отчитани са и деяния с погасена давност), това наказание се приема за напълно справедливо отмерено. И е така, защото подсъдимият има и актуални (към момента на процесното деяние) санкционирания по административен ред и то такива, свързани с нарушения на скоростта. С основание е заключено, че подсъдимият не се разкрива като дисциплиниран водач на МПС. Задължително е да се окаже по-интензивно въздействие върху личността на подсъдимия чрез лишаването му от право да управлява моторно превозно средство за период, надвишаващ отмереното наказание лишаване от свобода, но в рамките на ограничението по чл. 49, ал. 2 НК.
Мотивиран от изложеното и на основание чл. 354, ал. 2, т. 1, вр. чл. 348, ал. 5, т. 2 НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение


Р Е Ш И :

ИЗМЕНЯ Решение № 56 от 10 април 2024 г., постановено по в.н.о.х.д. № 520/23 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив (ПлАС), 1. състав, като:
На основание чл. 66, ал. 1 НК ОТЛАГА изпълнението на наказанието лишаване от свобода от три години, наложено на подсъдимия А. Я. Б., за изпитателен срок от пет години.
ОТМЕНЯ наложената на подсъдимия на основание чл. 67, ал. 3, вр. чл. 42а, ал. 2, т. 2 НК пробационна мярка.
ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му част.
Решението не подлежи на обжалване и протестиране.

Председател: Членове: 1. 2.