РЕШЕНИЕ
№ 211
София, 07. ноември 2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение в публично заседание на двадесет и седми септември две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
при участието на секретаря Р. Пенкова като разгледа докладваното от съдията Б. Белазелков гр.д. № 4793 по описа за 2016 година, за да се произнесе, взе пред вид следното:
Производство по чл. 290 ГПК.
Допуснато е касационното обжалване на решение № 539/24.03.2016 на Софийския апелативен съд по гр.д. № 4226/2015, с което е потвърдено решение № 3802/02.06.2015 на Софийския градски съд по гр. д. № 4245/2009, с което е уважен предявеният иск по чл. 26, ал. 1, вр. с чл. 152 ЗЗД за прогласяване на нищожността договор за покупко-продажба на недвижим имот. Обжалването е допуснато поради значението на материалноправните въпроси за пороците на сделката, с която се прикриват действителните отношения между страните, нарушаващи забраната по чл. 152 ЗЗД и за противопоставимостта на пороците на явната (по чл. 26, ал. 2 ЗЗД) и на прикритата (по чл. 152 ЗЗД) сделка на трети добросъвестни лица (които не знаят, какви са действителните правоотношения между страните).
По повдигнатите материалноправни въпроси Върховният касационен съд намира, че ако преди или заедно с възникването на едно вземане страните постигнат съгласие, в случай на неизпълнение кредиторът да стане собственик на определена вещ или да бъде удовлетворен по различен начин от този, който е предвиден в закона, съглашението нарушава забраната на чл. 152 ЗЗД и е нищожно поради противоречие на закона. Подобни съглашения не се сключват явно, тъй като нищожността им е очевидна и лесно прогласима, затова те се сключват под прикритието на друга – явна сделка за прехвърляне на собственост, която е допустима от закона, но страните са съгласни тя да не ги обвърже. Такава явна сделка, прикриваща действителните отношения между страните е симулативна и поради това нищожна. Симулативната сделка не може да породи правни последици, но симулацията е непротивопоставима на трети лица, които са придобили права от привидния собственик преди вписването на исковата молба за разкриване на симулацията. За третите добросъвестни лица правата са такива, каквито произтичат от явната сделка, а последиците от порока на симулативната сделка се проявяват само в отношенията между страните по нея и техните правоприемници (освен ако симулацията не е насочена срещу тях). Когато симулативната сделка прикрива друго съглашение, то урежда отношенията между страните, ако са налице изискванията за неговата действителност. Ако прикритото съглашение е нищожно на друго основание, страните не могат да бъдат обвързани и от него. В отношенията между страните съществуват ограничения при доказването на привидността и съдържанието на прикритата сделка. Тези ограничения обаче са неприложими, когато явната и скритата сделка са извършени, за да бъде заобиколен законът (при заобикалянето на закона няма ограничения на доказателствените средства). Затова са допустими свидетелски показания за доказване, че явната прехвърлителна сделка прикрива предварително съглашение за удовлетворяване на кредиторовото вземане по различен начин от този, който е предвиден в закона. По отношение на третите добросъвестни лица обаче е непротивопоставим както порока на явната сделка (която те виждат, но не виждат и не знаят за нейния порок), така и порокът на прикритото съглашение, което те не виждат и съответно няма как да узнаят неговия порок. Правата на третите лица са запазени от поредността на вписването на сделката с привидния собственик, комуто те са се доверили, но ако са били недобросъвестни – знаели са порока, макар исковата молба, с която той е предявен пред съд да не е вписана, не само порокът на явната, но също и порокът на прикритото съглашение може да им бъде противопоставен, но след като тяхната недобросъвестност – знанието на порока бъде доказано (добросъвестността се предполага).
Аналогично е положението и при договора за продажба, когато уговорката за обратно изкупуване е сключена в отделен договор – най-често предварителен. В този случай прикрито е съглашението за обратно изкупуване, но нищожно е не то, а продажбата с уговорка за обратно изкупуване.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като разгледа жалбата и провери обжалваното решение с оглед изискванията на чл. 290, ал. 2 ГПК я намира основателна поради следните съображения:
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че ищците К. и К. С. са съпрузи и са сключили два договора за заем с трето неучастващо по делото лице В. Т. Ж.. Първият договор е сключен на 11.03.2004 г. за сумата на 9.400 евро, връщането на която била обезпечена чрез учредяване на договорна ипотека върху собствения на ищците процесен недвижим имот. Вторият договор за заем е сключен на 16.03.2005 г., поради невъзможност да погасят задължението си по първия и е за сумата от 11.600 евро, като заемодателите са се задължили да върнат общо сумата 22.000 евро, след погасяване на която сума заемодателят се е задължил да заличи учредената в негова полза договорна ипотека. За обезпечаване връщането на сумата страните по договора за заем са се споразумели, ищците да прехвърлят собствеността върху собствен недвижим имот – апартамент, на трето лице, посочено от заемодателя (ответницата Б. Б.), която собственост ще им бъде върната след връщането на сумата по заема, като за изпълнение на това задължение страните по заемното правоотношение са определили като краен срок 25.07.2005 г. С договор за покупко-продажба от 16.03.2005 г., сключен с нотариален акт № ***, том *, рег. № ****, дело № 173/2005 на нотариус Б. Я., вписан в НК с рег. № ***, РС – София, ищците са продали на първата ответница Б. Б. процесния недвижим имот – апартамент № 5,[жк], [улица], [жилищен адрес] като изрично е посочено в договора, че той служи като разписка за предоставения от заемодателя на заемателите заем. Ответницата Б. Б. впоследствие е прехвърлила собствеността върху процесния имот на сестра си П. В. И. с договор за дарение от 25.05.2005 г. С договор за продажба от 26.07.2005 г. синът на ищците С. К. С. и неговата съпруга Д. А. Д. – С. – ответници по делото са закупили процесния имот от П. И., като им е отпуснат банков кредит от третото лице – помагач [фирма] в размер на 42.000 евро, за което върху имота е учредена договорна ипотека. Съдът е приел, че предявеният иск за прогласяване на нищожност на договора за покупко-продажба е основателен поради противоречието му със закона, а именно установената в чл. 152 ЗЗД забрана страните да уговарят предварително, че при неизпълнение на задължението, кредиторът ще стане собственик на вещта. Съгласно показанията на разпитаните по делото свидетели (съдът ги е приел за безпротиворечиви и взаимно допълващи се), които лично са присъствали на преговорите между страните, като свидетелят А. дори е закарал страните при нотариус за оформяне на сделката, като посочва, че там са подписани и документите за заема и някакво обратно писмо. От показанията им съдът е приел, че са установили еднозначно, че действителните отношения между ищците и В. Ж. са такива, каквито са посочени в договора за заем. Видно от приетата и неоспорена по делото съдебно-почеркова експертиза, подписът, положен под заемодател в договора за заем, е на В. Ж.. Съдът е приел, че се касае за хипотеза, при която ищците – заематели, са уговорили при сключване на договора за заем от 16.03.2005 г. със заемодателя Ж. начин на обезпечение, чрез прехвърляне собствеността на техен собствен недвижим имот на лице, посочено от заемодателя, с уговорката за обратното му изкупуване, след връщане на заема. Съдът е приел, че това е прикрито съглашение с уговорен предварително начин за удовлетворение на кредитора, различен от предвидения в закона, то предявеният иск е основателен, доколкото в случая е налице фидуциарна сделка, с която се прехвърля собственост, за да се създаде обезпечение на кредитора. Посочено е, че изложените доводи за наличие на симулативност в обстоятелствената част на исковата молба нямат отношение към правната квалификация на предявения иск, която се определя от съда, с оглед изложените твърдения и формулираното искане. Съдът е посочил, че в случая не се претендират последиците на договора за заем, поради което неприложима е и забраната по чл. 164, ал. 1, т. 3 ЗЗД, доколкото доказването на заемното правоотношение е с оглед разкриване на характера на съглашението да се обезпечи връщането на получен заем; да се заобиколи забраната на чл. 152 ЗЗД, поради което за установяване, че сделката е сключена в нарушение на чл. 26, ал. 1 ЗЗД са допустими всички доказателствени средства. По отношение на оплакването, че първоинстанционният съд не е направил доклад по делото, като не е указал на страните кои са релевантните за предмета на спора факти и не е разпределил тежестта за установяването им, въззивният съд е приел, че за събирането им не е настъпила преклузия, както и че първоинстанционният съд е дал възможност на всяка една от страните да ангажира доказателства (вкл. след провеждане на първото по делото съдебно заседание до приключване на съдебното дирене) а и доказателствени искания в хода на въззивното производство не са формулирани.
Правилно въззивният съд е приел, че предмет на делото е иск за прогласяване нищожността на договор за продажба на имот, прикриващ съглашение за фидуциарното му прехвърляне, тъй като приобретателят – посочено от кредитора лице е обещало (не се е съгласило по обвързващ начин) да върне собствеността, ако задължението към кредитора бъде изпълнено в определен срок. По същество правилно съдът е приел (без да го посочва изрично), че двата акта (както привидната сделка, така и прикритото съглашение) са нищожни, тъй като са предназначени да заобикалят закона чрез формално допустимата, но симулативна разпоредителна сделка и прикритото, но нищожно поради противоречие на закона прикрито съглашение. Неправилно съдът е приел, че е сключена продажба с уговорка за обратно изкупуване. Такава е налице, когато наред с договора за продажба е сключен и друг договор (най-често предвалителен), уреждащ правото на обратно изкупуване при съответните условия. Нищожността по чл. 209 ЗЗД е частен случай на нищожността по чл. 26, ал. 1 вр. чл. 152 ЗЗД, но когато е налице частната, няма как да е налице и общата хипотеза.
Правилно съдът е посочил в мотивите на решението, че в производството по делото участва и [фирма] като трето лице помагач на ответницата Б. В. Б., но е пропуснал да посочи в диспозинива на решението, че то е постановено при участието на това трето лице. Това обаче не опорочава решението, а съставлява явна фактическа грешка, която може да бъде поправена след влизането му в сила неограничено във времето, включително и служебно по инициатива на съда.
Неправилността на въззивното решение се състои в това, че нищожността не е прогласено само в отношенията между ищците и ответницата, тъй като исковата молба е вписана в нотариалните книги по партидата на ответницата след извършването на последващата разпоредителна сделка и е непротивопоставима на третите добросъвестни лица, които са придобили права от привидния собственик. По делото не са представени никакви доказателства третото лице помагач [фирма] да е знаело нито за порока на явната сделка, нито за съществуването, още по-малко – за порока на прикритото съглашение. Тези обстоятелства имат значение, както в отношенията между ищците и третото лице помагач, които са обвързани от силата на пресъдено нещо на постановеното решение (чл. 223, ал. 1 ГПК), така и в отношенията между подпомаганата и подпомагащата страна, които са обвързани от установеното в мотивите на решението (чл. 223, ал. 2 ГПК).
Видно от изложеното обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон, поради което следва да бъде отменено, а предявеният иск – уважен при посочените по-горе условия от касационната инстанция.
При този изход на делото страните не си дължат взаимно разноски, тъй като въззивното решение е обжалвано от третото лице помагач. Ищците обаче следва да бъдат осъдени да заплатят сумата 800,00 лева адвокатско възнаграждение на особения представител на ответницата Б. В. Б..
Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 539/24.03.2016 на Софийския апелативен съд по гр.д. № 4226/2015 .
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между К. Л. С. и К. С. С., от една страна, и Б. В. Б., от друга страна, че сключеният с нотариален акт № *** том * рег. № **** дело № 173/2005 на нотариус Б. Я., рег. № *** с район на действие Софийски районен съд, вписан в СВ с вх.рег.№10464/16.03.2005 акт № ** том *** н.д. № 7404/2005 е нищожен на основание чл. 26, ал. 1 вр.чл. 152 ЗЗД.
ОСЪЖДА К. Л. С. и К. С. С. да заплатят на адв. Р. И. А. – Е. от САК сумата 800,00 лева адвокатско възнаграждение.
Решението е постановено при участието на [фирма], като трето лице помагач на страната на Б. В. Б..
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.