Върховен касационен съд

№98
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Второ гражданско отделение , в публично заседание на седемнадесети октомври през две хиляди и седемнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА

при секретаря Зоя Якимова, като разгледа докладваното от съдия Влахов гр.дело № 3899 по описа на ВКС за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл.290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. И. Х., И. А. Х. и М. Г. Х. срещу Решение № 1335/ 09.03.2016 г. по в.гр.д.№ 797/15 г. на Благоевградския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционното Решение № 2682/ 05.06.2015 г. по гр.д.№ 52/14 г. на РС- [населено място], с което са уважени предявените от П. И. Х. искове за собственост, както следва: срещу ответника А. И. Х.- положителен установителен иск с правна квалификация чл.124, ал.1 ГПК, за установяване правото на собственост на ищеца, на основание наследство и давностно владение, върху ½ ид.ч. от самостоятелен обект от сграда с идентификатор 61813.756.34.1.3 по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], представляващ приземен етаж на двуетажна къща на [улица] [населено място]; срещу ответниците И. А. Х. и М. Г. Х.- осъдителен иск с правна квалификация чл.108 ЗС, за признаване правото на собственост на ищеца върху описания имот на посоченото правно основание и осъждане на ответниците да му предадат неговото владение. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на така постановеното въззивно решение поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, с оглед на което се моли за неговото отменяване и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, евентуално- постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което исковите претенции срещу касаторите бъдат отхвърлени със законните последици.
С Определение № 101/ 09.03.2017 г. касационното обжалване на въззивното решение на Благоевградския окръжен съд е допуснато предвид вероятността същото да е недопустимо като постановено по нередовна искова молба досежно описанието на имота, предмет на спора, както и поради противоречие със задължителната съдебна практика по въпроса за порочността на въззивно решение, в чието постановяване е участвал съдия, по отношение на когото е налице основание за отвод.
Ответниците по касационната жалба- Й. П. Х., И. П. Г. и М. П. Д., заместили на основание чл.227 ГПК починалия след допускане на касационното обжалване П. И. Х. , оспорват същата и молят атакуваното въззивно решение да бъде оставено в сила като правилно. Претендират присъждане на направените в касационното производство разноски.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение намира следното:
За да постанови обжалваното решение, с което е потвърдено първоинстанционното решение на РС- [населено място] за уважаване на предявените от П. И. Х. против А. И. Х., И. А. Х. и М. Г. Х. искове за собственост с правна квалификация чл.124, ал.1 ГПК и чл.108 ЗС за ½ ид.ч. от приземен етаж от 76 кв.м., представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор 61813.756.34.1.3 по КККР на [населено място], с административен адрес: [населено място], [улица], въззивният съд е изложил мотиви, според които процесният имот е бил собственост на наследодателите на ищеца и ответника А. Х., като със смъртта на родителите им И. Х. /поч.1973 г./ и М. Х. /поч.1998 г./ между тях е възникнала наследствена имуществена общност при равни дялове /чл.5, ал.1 ЗН/. През 2011 г. ответникът А. Х. се е снабдил по реда на обстоятелствената проверка с констативен нотариален акт за собственост на целия имот, като през 2013 г. е продал същия на сина си- ответника И. Х. по време на брака на последния с ответницата М. Х.. Въззивният съд, въз основа на подробен анализ на събраните по делото гласни доказателства, е приел, че за времето до снабдяване на първия ответник с нотариалния акт, легитимиращ го като изключителен собственик на имота, същият не е демонстрирал пред ищеца намерението си да придобие за себе си неговата идеална част, отблъсквайки владението му. На това основание А. Х. не е могъл и да прехвърли на ответниците идеалната част на ищеца, която не е притежавал, като на това основание е формиран извод за основателност както на предявения срещу него положителен установителен иск за собственост на ½ ид.ч. от имота, така и за основателност на предявения срещу И. Х. и М. Х. ревандикационен иск за установяване правото на собственост на ищеца и осъждане на посочените ответници да му предадат владението на собствената му ½ ид.ч. Във връзка с установеното по делото, въз основа на изслушаната пред въззивния съд Съдебно-техническа експертиза, че през 1973 г. процесният приземен етаж е бил пристроен с 25 кв.м., в резултат на което общата му застроена площ е от 105 кв.м., при което в исковата молба обектът е описан с площ от 76 кв.м., въззивният съд е изложил мотиви, според които не е налице нередовност на исковата молба, тъй като площта не е съществен индивидуализиращ белег на недвижимите имоти, като заедно с това е посочено, че правният статут и собствеността на изградената през 1973 г. пристройка са извън спорния предмет.
В производството пред въззивния съд никоя от страните не е правила искане за отстраняване на член на съдебния състав поради наличие на основание за отвод по чл.22, ал.1 ГПК. В касационната жалба на ответниците е релевирано оплакване, според което след връчване на въззивното решение същите узнали за силно влошените отношения между председателя на състава съдия П. У. и процесуалния им представител адвокат М. А., считано от 2009 г., като според изложеното в жалбата този факт намерил отражение и в начина, по който съдия У. осъществявал ръководството на процесуалните действия в проведеното на 11.02.2016 г. открито съдебно заседание по делото. На това основание се поддържа, че обжалваното въззивно решение, като постановено от състав, включващ съдия, по отношение на когото е налице основание за отвод по чл.22, ал.1, т.6 ГПК, е неправилно поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, поради което се моли за неговата отмяна и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира следното:

По въпросите, с оглед на които е допуснато касационното обжалване

Настоящата касационна инстанция намира, че предявяването на иск за собственост, в който процесният имот е индивидуализиран по площ, различна от действителната, само по себе си не обуславя нередовност на исковата молба. Съдебната практика е константна, че когато предмет на спора е недвижим имот, същият се индивидуализира чрез посочване на местонахождение, граници, градоустройствен статут, площ, т.е. посредством множество белези, като площта няма определящо за индивидуализацията значение, тъй като може да бъде измерена по различен начин, да е посочена неточно в титула за собственост, а и представлява променлива величина. Неточното посочване на площта на имота е от значение само в случай, че е довело до неяснота, кой е спорния предмет, т.е. при съществено несъответствие между посочената от ищеца площ и действителната /Решение № 253 от 18.05.2010 г. по гр.д.№ 1114/09 г. на ІІ г.о./. При всички случаи, когато процесният имот се намира в район с одобрена кадастрална карта, за неговата индивидуализация е достатъчно посочване на съответния идентификатор, съгласно чл.6, ал.3 от Правилника за вписванията във връзка с чл.60, т.1-7 ЗКИР /Определение № 86 от 25.02.2009 г. по ч.гр.д.№ 45/2009 г. на ІІ г.о./. Като се има предвид изложеното, следва да се приеме, че в конкретния случай, доколкото предмет на спора е обект, индивидуализиран съобразно нанасянето му в одобрената кадастрална карта на населеното място, т.е. чрез посочване на неговия идентификатор, исковата молба не е нередовна, при което несъобразяването от страна на въззивния съд на извършеното през 1973 г. пристрояване и добавяне към първоначалния етаж на допълнителна застроена площ, която няма самостоятелно значение, обуславя само неправилност поради нарушаване на материалния закон /чл.97 ЗС/, която може и следва да бъде поправена от настоящата инстанция при постановяване на касационно решение по съществото на спора.
По въпроса за порочността на въззивно съдебно решение, в чието постановяване е участвал съдия, по отношение на когото е налице основание за отвод по чл.22, ал.1, т.6 ГПК, настоящата касационна инстанция намира, че наличието на такова основание само по себе си не обуславя неправилност на съдебния акт. Съдийското безпристрастие е гаранция за постановяване на правилно решение, тъй като изключва разглеждането на делото и постановяването на решението да бъдат повлияни от каквито и да са странични фактори, които стоят вън от данните по делото и свободното съдийско убеждение при тяхното интерпретиране и прилагане на закона. В този смисъл уреденото в чл.22, ал.1, т.6 ГПК основание за отвод представлява процесуална гаранция, че делото ще бъде разгледано от независим и безпристрастен съд, но пропускът или нарочният отказ на съда да се отстрани от делото сам по себе си не може да обуслови извод за неправилност на постановеното решение, ако постановилият го съд не е нарушил норма, която е съществена за правилността на акта като резултат. По този въпрос настоящият съдебен състав изцяло споделя изложеното в Решение № 120 от 13.04.2011 г. по гр.д.№ 1333/10 г. на ІІІ г.о. и Решение № 505 от 16.11.2011 г. по гр.д.№ 1590/10 г. на ІV г.о., според които , когато съдебният състав на въззивния съд не приеме направения отвод по чл.22, ал.1, т.6 ГПК, не е налице съществено нарушение на съдопроизводствените правила като основание за касиране на въззивното решение, тъй като допуснатото процесуално нарушение не е относимо към правилността на постановения съдебен акт. Както е посочено в цитираната практика, при извършване на преценка, дали отказът на съда да се отведе е довел до неправилност на постановеното решение, е необходимо да се съобрази какво е било процесуалното поведение на съда в производството спрямо съответната страна, т.е. дали спрямо нея е процедирано по начин, който да постави под съмнение разглеждането на спора и постановяването на решение само и единствено въз основа на данните по делото, закона и вътрешното убеждение на съдебния състав. Изложеното не лишава от правно значение уредбата на основанията за отвод по чл.22, ал.1 ГПК, доколкото безпристрастието е изрично прокламирано като основен принцип на Кодекса за етично поведение на българските магистрати, като в тази връзка т.2.3 от Раздел ІІ забранява на съдията, по висящи пред него производства, да прави публични изявления или коментари, чрез които да се ангажира за крайния изход на случая или да създаде впечатление за пристрастност и предубеденост, а същевременно нарушението на нормите на Кодекса, вкл. на правилата за безпристрастност, е свързано с търсене на дисциплинарна отговорност на магистрата /чл.307, ал.3, т.3 ЗСВ/.

По правилността на въззивното решение

Отговорът на процесуалноправния въпрос, свързан с приложението на чл.22, ал.1, т.6 ГПК, обуславя извода, че обжалваното въззивно решение не е неправилно поради допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващо се в отказ на председателя на съдебния състав да се отстрани от разглеждане на делото поради влошени лични отношения с процесуалния представител на ответниците. Както беше посочено по-горе, в контекста на необходимостта да се прецени какво е било процесуалното поведение на съда по отношение на страната, спрямо която се твърди наличие на обстоятелства, пораждащи основателно съмнение в съдийското безпристрастие, в случая се налага извода, че решението на Благоевградския окръжен съд не е порочно на това основание, тъй като не се установява въззивното производство да е било водено по начин, накърняващ процесуалните права на въззивниците. Действително, в съдебното заседание на 11.02.2016 г. назначеното от въззивния съд вещо лице е било разпитано в отсъствие на адвокат А., явила се в залата след приемане на заключението, но в крайна сметка протоколът обективира изрично нейно изявление, че се отказва от преразпит на вещото лице и ще заяви становище по заключението заедно с това по съществото на спора. По тези съображения обсъждането на представените доказателства за установяване на твърдяните от касаторите обстоятелства по чл.22, ал.1, т.6 ГПК по отношение на съдия У. се явява безпредметно, тъй като не се установява наличие на допуснато процесуално нарушение, което да опорочи крайния съдебен акт и за което може да се допусне, че се намира в причинна връзка с проявено пристрастие или особено отношение към страните от страна на председателя на въззивния съдебен състав.
Настоящата касационна инстанция намира, че като е формирал извод за основателност на предявените искове за собственост по чл.124, ал.1 ГПК и чл.108 ЗС, въззивният съд поначало е приложил правилно материалния закон, отказвайки са зачете легитимиращия ефект на издадения по реда на обстоятелствената проверка констативен нотариален акт за собственост на ответника А. Х. по отношение на принадлежащата на ищците, в качеството им на наследници по закон на починалия в хода на процеса първоначален ищец П. Х., ½ ид.ч. от процесния имот. Формирането на извод, че първият ответник е придобил по давност идеалната част на другия участник в наследствената имуществена общност, предполага успешно проведено пълно и главно доказване, според което владелецът е престанал да държи идеалната част за сънаследника и е започнал да упражнява фактическата власт за себе си, като е довел тези си действия до знанието на другия сънаследник /ТР № 1 от 06.08.2012 г. по т.д.№ 1/2012 г. на ОСГК на ВКС/. Събраните по делото противоречиви гласни доказателства със сигурност не са в състояние да обусловят извод, според който преди 2011 г. ответникът А. Х. е установил свое собствено владение върху процесния приземен етаж, отблъсквайки владението на съсобственика в лицето на П. Х., поради което същият, както правилно е приел въззивния съд, ще следва да понесе последиците от това, че не е доказал изгодните за него факти в процеса, тежестта за чието установяване е върху него /чл.154, ал.1 ГПК/. Същевременно по съображенията, които бяха изложени по-горе при произнасяне по допустимостта на обжалваното въззивно решение, следва да се приеме, че същото е неправилно поради нарушаване на материалния закон /чл.97 ЗС/ в частта относно индивидуализацията на процесния недвижим имот по площ, което налага решението в тази му част да бъде отменено, като исковете за собственост бъдат уважени за приземен етаж на площ от 105 кв.м. според индивидуализацията, направена от вещото лице инж.Х. Г. в депозираното пред въззивния съд заключение, съобразно която приземният етаж включва и изградена през 1973 г. пристройка от 25 кв.м., която на Приложение № 1 към заключението е оцветена в червено.
С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторите следва да заплатят на ответниците по касация направените от последните разноски пред касационната инстанция, а именно сумата 550 лв. за заплатено от наследодателя им П. И. Х. адвокатско възнаграждение. Направеното от касаторите възражение за прекомерност на това възнаграждение е неоснователно с оглед действителната фактическа и правна сложност на делото, като в тази връзка следва да се име предвид, че всеки от двамата касатори е заплатил на процесуалния си представител по 500 лв. за осъществяване на процесуално представителство по делото пред настоящата инстанция.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение


ОТМЕНЯ Решение № 1335/ 09.03.2016 г. по в.гр.д.№ 797/15 г. на Благоевградския окръжен съд в частта относно индивидуализацията по площ на недвижимия имот, предмет на спора, а именно ½ ид.ч. от самостоятелен обект от сграда с идентификатор 61813.756.34.1.3 по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], представляващ приземен етаж на двуетажна къща на [улица] [населено място], като същият се счита на площ от 105 кв.м., оцветени в червен цвят /80 кв.м./ и син цвят /25 кв.м./ на Приложение № 1 към заключението на вещото лице инж.Х. И. Г. , депозирано на 03.02.2016 г. пред Благоевградския окръжен съд.
ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 1335/ 09.03.2016 г. по в.гр.д.№ 797/15 г. на Благоевградския окръжен съд в останалата му част.
ОСЪЖДА А. И. Х., И. А. Х. и М. Г. Х. на основание чл.78, ал.3 ГПК да заплатят поравно на Й. П. Х., И. П. Г. и М. П. Д. сумата 5 50 лв. разноски по делото.
Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: