Върховен касационен съд

Върховният касационен съд, ГК, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на седми октомври през две хиляди двадесет и първа година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА

като изслуша докладваното от съдията Светла Бояджиева ч. гр. д. № 3103 по описа за 2021 г, за да се произнесе, взе предвид следното:



Производството е по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на адв. Е. С., в качеството й на особен представител на И. А. П., срещу определение № 260490 от 26.02.2021 г. по в. ч. гр. д. № 1832/2020 г. по описа на Бургаския окръжен съд, с което е оставена без уважение молбата й, в качеството й на назначен по делото на основание чл. 47, ал. 6 ГПК особен представител на ответника И. А. П., за изменение на решение № IV-266 от 28.10.2020 г. по същото дело, в частта за разноските, както и в частта относно размера на определеното й по делото адвокатско възнаграждение пред първата и въззивната инстанция.
Поддържа се, че определението е неправилно и необосновано, с искане да бъде прогласено за нищожно, респективно отменено, тъй като е постановено в противоречие с материалния и с процесуалния закон, както и че противоречи на нормалната човешка и правно логика. Според жалбоподателката, определението е постановено в нарушение на разпоредбата на чл. 47, ал. 6 ГПК и чл. 78 ГПК, както и в противоречие с приетото в т. 6 на ТР № 6/2013 г. по т.д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Поддържа се й, че въззивният съд не е съобразил разпоредбата на чл. 47, ал. 6 ГПК, съгласно която разноските за особения представител се възлагат на ищеца, а вместо това предвид частичната неоснователност на предявените искове е осъдил ответника да заплати сумата 328,73 лв. за възнаграждение на назначения му особен представител пред първата инстанция.
Ответната страна по частната жалба "Агенция за събиране на вземанията“ ЕАД, със седалище и адрес на управление [населено място], чрез пълномощник юрисконсулт И. Н. оспорва частната жалба в писмен отговор по делото.
Частната жалба е подадена в срока по чл.275 ал.1 ГПК от легитимирана страна в процеса и е допустима.
За да отхвърли молбата на адв. Е. С., в качеството й на назначен по делото на основание чл. 47, ал. 6 ГПК особен представител на ответника И. А. П. за изменение на постановеното по гр. д. № 1832/2020 г. въззивно решение № IV-266 от 28.10.2020 г. , в частта за разноските, с която ответникът И. А. П. е осъден да й заплати сумата от 328,73 лв. за възнаграждение за особен представител пред първата инстанция, и в частта относно определеното й за двете инстанции адвокатско възнаграждение, с искане за увеличаването му, съдът е констатирал, че при постановяване на въззивното решение, въззивният съд се е съобразил с молбата й за увеличаване на определеното й в първата инстанция възнаграждение за особен представител, който размер е съобразен с фактическата и правна сложност на делото, и е съобразено с минимално дължимото адвокатско възнаграждение с оглед цената на исковете по чл. 7, ал. 2, т. 3 НМАВ, което е в размер на 684,87 лв. За разликата над определеното в първоинстанционното производство възнаграждение от 342,44 лв. до пълния му определен от въззивния съд възнаграждение в размер от 684,87 лв., е приел, че на адв. С. следва да и бъде присъдена допълнително сумата 342, 43 лв. С оглед възлагане на отговорността на всяка от страните за дължимите по делото разноски, е приел, че увеличението следва да бъде изплатено от страните съразмерно съобразно изхода на делото, като е осъдил ищеца да заплати сумата от 13,69 лв., а ответникът – сумата 328,73 лв.
Въззивният съд в производството по чл. 248 ГПК, е направил извод, че няма основание за изменение на решението в частта за разноските и за двете съдебни инстанции досежно възложеното в тежест на ответника задължение за заплащане на възнаграждение за особеното му процесуално представителство. Изложил е съображения, че нормата на чл. 7, ал. 2 НМАВ определя правила за изчисление на минималните размери на адвокатските възнаграждения съобразно материалния интерес, т.е. като сбора от цената на предявените искове, а не поотделно съобразно цената на отделните претенции. От друга страна съгласно чл. 47, ал. 6 ГПК, вр. чл. 2, ал. 2 НМРАВ при особено процесуално представителство съдът определя полагащото се адвокатско възнаграждение поотделно за всяка инстанция, като единственото условие е същото да не бъде под половината от минимално определения размер на НМРАВ. В случая, с оглед цената на исковете, т.е. материалния интерес по смисъла на чл. 7, ал. 2, т. 3 НМРАВ и съобразно фактическата и правна сложност на делото, е намерил, че няма основание за допълнително увеличение, както на определеното за първата инстанция адвокатско възнаграждение в размер по-голям от минималния му по НМРАВ, така и определеното във въззивната инстанция, надвишаващо над половината от това, определено за първата инстанция. По отношение на искането за увеличаване на определеното възнаграждение според броя на проведените съдебни заседания, е отбелязал, че с последната промяна на НМРАВ в сила от 15.05.2020 г., разпоредбата на чл. 7, ал. 8 ГПК, на която се позовава особеният представител е отменена и няма основание за изменение и в тази част.
Настоящият състав намира, че обжалваното определение е неправилно.
Правото на възнаграждение на особения представител по чл. 47, ал. 6 ГПК е регламентирано в същата разпоредба, която гласи, че особеният представител се назначава на разноски на ищеца. С т. 6 на ТР № 6/ 06.11.2013 г. по т. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че възнаграждението за особен представител е винаги дължимо, а може да бъде възмездено като разноски при определен изход на спора, след като бъде заплатено от ищеца, който е задълженото лице.
С оглед цитираната задължителна съдебна практика, изводът на въззивния съд, че разликата от възнаграждението за първата инстанция на особения представител следва да бъде заплатено от ответника, а не от ищеца, е неправилен. Допуснато е смесване на отговорността за разноски по чл. 78 ГПК , обусловена от изхода на делото, със задължението за заплащане на възнаграждение на назначения по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК особен представител, изрично регламентирано като задължение на ищеца. На особения представител се дължи авансово възнаграждение от ищеца за всяка инстанция, без същото да е обусловено от изхода на спора, тъй като основанието за заплащането му е възмездяване на труда на назначения на насрещната страна особен представител. Безспорно, в случай че делото е решено в полза на ищеца, същият разполага с възможността да иска присъждане на разноските за платеното възнаграждение. Тази възможност обаче е следваща самото плащане на възнаграждението, т. е. присъждането на разноски на ищеца предпоставя същият да е платил възнаграждението на особения представител. По изложените съображения, настоящият състав намира, че обжалваното определение в тази част следва да бъде отменено като неправилно и да се постанови друго, с което ищецът да бъде осъден да заплати на особения представител на ответника разликата от възнаграждението за производството пред първа инстанция, която е в размер на 342, 43 лв.

Що се отнася до оплакването на частния жалбоподател във връзка с размера на възнаграждението както пред първата, така и пред въззивната инстанция, същото е неоснователно. Определеното от въззивния съд възнаграждение на особения представител в размер на 684,87 лв. за първата инстанция и определеното възнаграждение за въззивнатата инстанция възнаграждение в размер на 400 лв. е в съответствие с разпоредба на чл. 7, ал. 2, т. 3 от НМРАВ за минималните размери на адвокатските възнаграждения, приложима в случая с оглед препращането в чл. 47, ал. 6 ГПК . В случая, въззивният съд правилно е определил размера на дължимото възнаграждение за назначаване на особен представител на ответната страна, на основание чл. 7, ал. 2, т. 3 от НМРАВ за минималните размери на адвокатските възнаграждения и не са използвали като критерии за изчисляването му броя на предявените искове и не е извършено сумиране на няколко възнаграждения. Възнаграждението е единно, като база за определянето му е единствено материалния интерес по правния спор.

В производството по чл.248 ГПК разноски не се дължат.Съгласно чл.81 ГПК във всеки акт,с който приключва делото в съответната инстанция, съдът се произнася и по искането за разноски.Производството по чл.248 ГПК се провежда след като делото е приключило в съответната инстанция и по него не се присъждат допълнително разноски.

Предвид на горното, ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето г.о.

ОТМЕНЯ определение № 260490 от 26.02.2021 г. по в. ч. гр. д. № 1832/2020 г. по описа на Бургаския окръжен съд в частта, с която заплащането на разликата от определеното за първоинстанционното производство възнаграждение на адв. Е. С. е възложено в тежест на ответника И. А. П., вместо което ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА "Агенция за събиране на вземанията“ ЕАД, със седалище и адрес на управление гр. София, да заплати на адв. Е. С., като особен представител на ответника И. А. П., разликата от определеното за първоинстанционното производство възнаграждение в размер на сумата 342, 43 лв.

ПОТВЪРЖДАВА № 260490 от 26.02.2021 г. по в. ч. гр. д. № 1832/2020 г. по описа на Бургаския окръжен съд в останалата му обжалвана част.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:1.

2.