О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 436
гр. София, 02.07.2014 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ , Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на трети юни през две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 3966 по описа за 2013г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника [община] чрез процесуален представител адв. Е. Ч. срещу решение № 61 от 11.06.2013г. по в. т. дело № 132/2013г. на Апелативен съд Б., търговско отделение, с което след отмяна на решение № 8 от 12.02.2013г. по т. дело № 99/2011г. на Окръжен съд Сливен ответникът [община] е осъден да за плати на ищеца [фирма], [населено място] сумата 77 078,92 лв., представляваща стойността на извършени и незаплатени СМР по сключен между страните договор № 51 от 16.05.2008г., и сумата 4 744 лв. – направени разноски по делото.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и необоснованост. В касационната жалба и приложено към нея изложение на основанията за допускане на касационно обжалване релевира доводи за наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 2 и 3 ГПК - въззивният съд се е произнесъл по релевантни за спора материалноправни въпроси, които се решават противоречиво от съдилищата и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:
„1. Счита ли се за приет строеж по смисъла на чл. 176 ЗУТ в отсъствие на изискуемите съпътстващи същия документи, определени изрично в Наредба № 3/31.07.2003г.?
2. Налице ли е приемане на работата по смисъла на чл. 266, ал. 1 ЗЗД при липса на съществени документи, обуславящи приемането, определени с договора за възлагане и специалния закон?“
Ответникът [фирма], [населено място] не изразява становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните доводи, приема следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Въззивният съд е приел, че след проведен открит конкурс по реда и условията на Наредба за възлагане на малки обществени поръчки и решение № РЗ-09-226/16.04.2008г. на възложителя за определяне на изпълнител между страните са възникнали правоотношения по сключен между тях договор № 51 от 16.05.2008г. С посочения договор възложителят [община] е възложил на изпълнителя [фирма], който е приел да изпълни за своя сметка и отговорност строителни и монтажни работи за „Изграждане на допълнителна водоснабдителна мрежа на [населено място], [община]“ съгласно съставена количествено-стойностна сметка за СМР на стойност 385 394,58 лв. с ДДС.
Решаващият съдебен състав е констатирал, че на 22.07.2008г. между П.- София и [община] е сключен договор № 6539/22.07.2008г., по силата на който [община] се е задължила да извърши на свой риск срещу осигурено финансиране от П. „Изграждане на допълнителна водоснабдителна мрежа на [населено място], [община]“.
Въззивната инстанция е приела, че изпълнението е следвало да бъде поетапно в зависимост от осигурените средства, завършването на дейностите по договора е следвало да се осъществява с приемане на работата и подписване на протокол обр. 16 /глава II, т. 5 от договора/, а необходимите средства за разплащане по издадените фактури е следвало да се предоставят от П. текущо срещу представено искане за плащане, окомплектовано с копие от фактурата, протокола за обема извършена работа, съответстваща на разходите, подписан от инвеститорския контрол и одобрен от РИОСВ – Б. или Б. дирекция – П. и всички други документи в съответствие с Наредба № 3/2003г. /глава III, т. 8 от договора/.
За да осъди ответника – възложител да заплати на ищеца – изпълнител останалата част от уговореното възнаграждение, въззивният съд се е аргументирал с обстоятелството, че ищецът е осъществил предвидените в количествено-стойностната сметка СМР, възложителят е приел същите без възражения и забележки, подписал е на 16.12.2008г. акт обр. 19 за изпълнените подробно описани СМР на стойност общо 385 394,58 лв., установяващ, че строежът е изпълнен съобразно одобрените инвестиционни проекти, и с който акт съгласно чл. 176, ал. 1 ЗУТ е извършено предаването на строежа от изпълнителя на възложителя. Изложил е съображения, че сумата е отразена в протокола, фактурирана е на следващия ден, фактура № [ЕГН] от 17.12.2008г. е осчетоводена при ответника и е извършено по банков път частично плащане в размер 308 315,66 лв. Поради това и с оглед факта, че ответникът експлоатира обекта повече от три години от въвеждането му в експлоатация без възражения относно качеството, съдебният състав е направил извод за дължимост на уговореното възнаграждение и основателност на предявения иск за останалата неплатена част от възнаграждението.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по него. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Посочените от касатора материалноправни въпроси се отнасят до приемането на извършената работа като предпоставка за възникване на задължението за заплащане на уговореното възнаграждение от страна на възложителя по договор за изработка. По отношение на тях не са налице твърдените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 2 и 3 ГПК.
Съгласно т. 3 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009г., ОСГТК хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК е налице, когато разрешението на обуславящ изхода на делото в обжалваното въззивно решение въпрос е в противоречие с даденото разрешение на същия въпрос по приложението на правната норма в друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на Върховния касационен съд, постановено по реда на отменения ГПК. Касаторът не е посочил решения на ВКС, постановени по реда на отменения ГПК, нито е представил решения на първоинстанционни и въззивни съдилища, в които релевантните за спора правни въпроси са решени противоречиво.
Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК също е неоснователен. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена, предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Посоченият селективен критерий отсъства, предвид създадената с постановените по реда на чл. 290 ГПК решения /решение № 34/22.02.2010г. по т. д. № 588/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 94/02.03.2012г. по т. д. № 133/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т. о.; решение № 138/17.10.2011г. по т. д. № 728/2010г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 36/25.05.2011г. по т. д. № 263/2010г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 53/12.09.2013г. по т. д. № 74/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т. о.; решение № 250/11.01.2011г. по т. д. № 535/2010г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 48/31.03.2011г. по т. д. № 822/2010г. на ВКС, ТК, II т. о. и други/, които представляват задължителна за съдилищата в страната съдебна практика, която се споделя от настоящия съдебен състав. Според постоянната практика на ВКС липсата на съответните актове по ЗУТ и приложимата Наредба № 3/31.07.2003г. не изключва приемане на изработеното от възложителя, при положение, че не е направил възражения, обектът съществува на място и се експлоатира по предназначение от страна на възложителя.
Фактическият състав, от който възниква задължението на възложителя за заплащане на възнаграждение за изработеното, включва: 1/ възникнало между страните правоотношение по договор за изработка; 2/ изпълнение на възложената работа; 3/ приемане на работата. С нормата на чл. 264, ал. 1 ЗЗД за поръчващия е създадено законово задължение да приеме извършената съгласно договора работа. Приемането е фактическо и правно действие, което включва, както фактическо получаване на изработеното, така и признание, че то съответства на договореното. Следователно релевантно за приемането по смисъла на посочената правна норма е или онова изрично изявление на възложителя, придружаващо реалното предаване на готовия трудов резултат, че счита същия за съобразен с договора, или онези конклудентни действия, придружаващи фактическото получаване на изработеното, от които следва, че е налице мълчаливо изразено съгласие от последния за такова одобрение. Доколкото приемането на работата е задължение на възложителя - да прегледа работата и да направи всички възражения за неправилно изпълнение, освен за скрити недостатъци /чл. 264, ал. 2 ЗЗД/, то липсата на такива възражения е въведена от закона презумпция за нейното приемане.
Съгласно чл. 1, ал. 4 от Наредба № 3/31.07.2003г. за съставяне на актове и протоколи по време на строителството, съставените и оформени съгласно изискванията на тази наредба актове и протоколи имат доказателствена сила при установяване на обстоятелствата, свързани със започване, изпълнение и въвеждане в експлоатация на строежите. Констативен акт образец 15 представлява част от формалното завършване на строителството и неговото съставяне зависи от волята и действията не само на строителя, а на всички участници в процеса на строителството, изброени в чл. 176, ал. 1 ЗУТ, включително и на самия възложител, каквото качество има ищеца. Двустранно подписаният между страните протокол за изпълнени видове СМР акт образец 19, в който са посочени количество, единична цена и обща стойност на отделните видове СМР, по своята същност представлява приемо-предавателен протокол за конкретно извършените видове работи и удостоверява извършването им по вид, количества и стойност. В., подписвайки акт образец 19, прави изявление за приемане на работата. Според константната практика на ВКС по правната си характеристика този протокол е частен свидетелстващ документ, който не се ползва с обвързваща материална доказателствена сила за отразените в него факти и следва да бъде преценяван от съда по вътрешно убеждение с оглед всички доказателства по делото. Поради това протоколът за приемане на извършената работа може да бъде оспорен с всички доказателствени средства по ГПК, без проверка на истинността му по реда на чл. 193 ГПК. Когато протоколът за извършените СМР е подписан от възложителя, тежестта на доказване, че част от удостоверените работи не са изпълнени, е върху възложителя. В този смисъл са решение № 34/22.02.2010г. по т. дело № 588/2009г. на ВКС, ТК, Второ отделение, решение № 94/02.03.2012г. по т. дело № 133/2010г. на ВКС, ТК, Второ отделение и други, постановени по реда на чл. 290 ГПК.
Формирана е и постоянна практика по смисъла на чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК, съгласно която след като представител на възложителя е подписал фактурата, същата е осчетоводена в счетоводните му регистри на възложителя, то е налице признание за възникване и размера на задълженията и е индиция за приемане от поръчващия на фактически изпълнените СМР, за които фактурата е издадена. В този смисъл са постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 138/17.10.2011г. по т. д. № 728/2010г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 36/25.05.2011г. по т. д. № 263/2010г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 53/12.09.2013г. по т. д. № 74/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. и други.
Налице е и постоянна практика на ВКС /решение № 250/11.01.2011г. по т. д. № 535/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т. о./, съгласно която, ако възложителят е във фактическа власт на изработеното от изпълнителя съоръжение и същото функционира по предназначение, без да има възражения за недостатъци от страна на възложителя, то следва, че изработеното е прието от последния с конклудентни действия.
В настоящия случай, като се е аргументирал с обстоятелството, че ищецът е осъществил предвидените в количествено-стойностната сметка СМР, възложителят е приел същите без възражения и забележки, подписал е акт обр. 19 за изпълнените подробно описани СМР на стойност в определен размер, съобразил е, че отразената в протокола сума е включена в издадена от ищеца и осчетоводена от двете страни фактура, по която е извършено плащане в по-голямата си част, въз основа на което е направил извод за дължимост на останалата част от възнаграждението, въззивният съд се е съобразил с практиката на ВКС.
Предвид изложените съображения се налага изводът, че не са налице посочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд Б.. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. Разноски на ответника не се присъждат, тъй като такива не са направени за настоящото производство и не са поискани.
По изложените съображения Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 61 от 11.06.2013г. по в. т. дело № 132/2013г. на Апелативен съд Б., търговско отделение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.