Върховен касационен съд

Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на 17 септември две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОНКА ДЕЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ АТАНАСОВА
АТАНАС КЕМАНОВ

изслуша докладваното от съдията БОНКА ДЕЧЕВА
гр.дело № 4986 /2023 година

Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от В. В. М. против решение № 880/27.06.2023 г. по гр.д.№ 3097/2022 г. на Апелативен съд-София, с което е потвърдено решение № 261145 от 31.03.2022г. по гр. д. № 5783/2019г. на Софийски градски съд. С последното касаторът е осъден да плати на В. Л. Р. сумата 19 200 лв. на основание чл. 45 ЗЗД, представляваща обезщетение за причинените на ищеца неимуществени вреди от разпространяване на обидни и клеветнически твърдения за него в шестнадесет броя публикации и изказвания, /подробно изброени/, направени от М. в периода от 31.07.2014г. до 18.11.2018г., позорящи доброто му име и засягащи личното му достойнство. Сумата е присъдена ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на последната публикация – 18.11.2018г.
В касационната жалба се навеждат оплаквания за недопустимост на решението поради нередовност на исковата молба, защото с нея са обединени шестнадесет публикации и изказвания, а те според касатора следва да се преценяват като отделни действия и да се разглеждат като обективно кумулативно съединени искове с произтичащите от това последици за подсъдността и разграничаването на конкретната вреда. Твърди се неправилност на решението поради необоснованост на изводите, необсъждане на доказателствата в тяхната взаимна връзка и зависимост, липса на разграничение между това кои изрази са обиди и кои са клевети, непосочване от коя публикация каква конкретна вреда е настъпила за ищеца и съществува ли причинна връзка между тях конкретно. Не били преценени и критиките към политическата дейност на Р., които са проявление на свободата на словото и не са засегнали ищеца. Оспорват се и изводите, при които съдът е обвързал тълкуването на деликта по гражданското право с норми от наказателното и е приел, че е налице своеобразен „продължаван деликт“, какъвто според касатора гражданското право не урежда. Направено е оплакване за противоречие с материалния закон, защото не е преценено, че не са налице предпоставките на чл. 45 ЗЗД, защото не е доказана вина, специална цел за увреждане и конкретни вреди от всяка публикация или изказване. Твърди се и немотивираност на решението.
В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК са наведени основанието по чл. 280, ал.2, пр.2 ГПК - недопустимост на решението поради нередовност на исковата молба, изразяващо се в това, че с нея са обединени шестнадесет публикации и изказвания, които следва да се преценяват като отделни действия и да се разглеждат като обективно кумулативно съединени искове при спазване на изискването на чл. 127, ал.1, т.4 ГПК за всяка публикация или изказване, с разграничаването на противоправността, конкретната вреда и причинната връзка между тях, а не да се приемат за „продължаван деликт“ какъвто гражданското право не урежда. В тази връзка се излагат доводи за неприложимост на посоченото от съда Р-204-15-ІV на ВКС.
На основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК се твърди противоречие с Решение № 14/06.03.2018 г. по гр.д.№ 2401/2017 г., ІV гр.о., Решение № 158 от 30.09.2013 г. по т.д.№ 679/2012 г. на ІІ т.о. на ВКС по въпроса: Приложима ли е презумпцията на чл. 45, ал.2 ЗЗД към деликтите, чието изпълнително деяние изисква умишлена вина и специална цел /чл. 146 и чл. 147 НК/ Твърди се противоречие с практиката по чл. 272 ГПК – Решение № 34 от 26.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 6256/2014 г., II г. о., Решение № 60134 от 8.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1062/2021 г., I г. о., Решение № 120 от 4.04.2013 г. на ВКС по гр. д. № 964/2012 г., IV г. о., защото съдът е препратил към мотивите на първата инстанция, а и нейното решение е немотивирано, тъй като и в него не са обсъдени доказателствата. Формулираният въпрос е: Съответства ли на чл. 236, ал.2 ГПК въззивното решение, чийто мотиви препращат на осн. чл. 127 ГПК към конкретни фактически и правни мотиви на първоинстанционното решение, които не съществуват в него? На същото основание се иска допускане до касационно обжалване и поради противоречие със съдебната практика по чл. 12 ГПК – ПП-1-53, ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, Решение № 50256 от 11.09.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3233/2021 г., IV г. о., Решение № 50281 от 11.09.2023 г. на ВКС по гр. д. № 766/2022 г., IV г. о. и др.
На основание чл. 280, ал.1, т.3 ГПК се иска допускане до касация по същите въпроси и по неизчерпателно изброени въпроси в смисъл: Какви са фактическите и правни критерии, които дават основание на съда да приеме, че няколко деяния са свързани обективно помежду си и, че даден период от време може да бъде квалифициран за нуждите на производството по иск за деликт като „непродължителен период“? Как се определя обезщетението и се разпределя отговорността, когато автори на увреждащи деяния в рамките на един и същ период са различни физически лица, срещу част от които увреденото лице е упражнило право на иск за обезвреда, а срещу други – не? Формулирани са и други въпроси, свързани с тези.
Ответникът по касация Вежди Р. оспорва касационната жалба и допускането до касационно обжалване, защото решението съответства на доказателствата, закона и съдебната практика, а въпросите са неясни и не всички от тях са свързани с мотивите на въззивната инстанция.
Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на касационно обжалване е, поради което съдът я преценява за допустима.
По делото е установено следното:
Обжалваното решение е постановено по предявен иск с правно основание чл. 45 ЗЗД от В. Р. против В. М. за сумата 50000 лв. - обезщетение за претърпени неимуществени вреди от ищеца от 16 броя статии, публикации в интернет и телевизионно предаване, реализирани от ответника в периода 31.07.2014 г. - 18.11.2018 г., които съдържат следните квалификации и изрази по адрес на ищеца Р.: той е наречен „обект“, „това нещо“, „обикновен нашенски тарикат“, човек, чиято „биография може да бъде предмет на научно изследване от обикновени работници в градската чистота“, „самоизмислена персона“, човек, който „не е правил паметник през живота си“, „обект с кулинарен примитив“, „завистник“, „телесно и душевно нечистоплътен“, „човек с ракиени фантазии“, „червясал от мечти за келепир мозък, чиято глупост ражда тор“, човек, когото „никой не е виждал с чук и с длето“, „измислен герой с търбух“, „човек, който пуска стомашни газове в периодичния печат“, „А. карикатура“, „човек с пандизчийска татуировка на ръката“, „съмнителен скулптор без нито една творба“, че ищецът „не отговаря на термина творец“, че е човек с „елитна простотия и нулева грамотност“, „странна персона, нарекла се скулптор по случайност“, че е „с измислена биография“, че е „човек, който не е докосвал камък“, че е „зает с малки водки“, че е „представящ се като скулптор“, че е „човек с мулташка простотия“, че е човек „който е превърнал простотията в национален стандарт, мерна единица за просперитет и забогатяване“, че е „кроманьон“, „фанфарон“, „човек с уродлива перверзия и емблематична мултащина“, че е човек, чието име е „създадено от журналисти“, че е човек, чиято публика е “събирана зорлем“, че е „гладен и обществен некадърник“, че е „овластен и простоват урод“ и други подобни. Сумата е претендирана ведно със законната лихва.
В исковата молба е подробно описана всяка публикация, възпроизведен е текста, в който са споменати изразите, които ищеца смита че са го обидили, или които съставляват клевета и в какво се изразява противоправността за всеки конкретен израз – внушението, които конкретния израз предизвиква - това, че засяга честа и достойнството му, личния и професионалният му авторитет и доброто му име, създават негативна и невярна представа за личността му пред неограничена аудитория като човек, разчитащ на корупция за да се реализира в професионалната и обществената сфера, както и че в качеството си на министър на културата е придобил имущество по незаконен начин без сериални постижения в сферата на изкуството и културата. Като некултурен и простоват човек, който не заслужава славата. Посочени са и неимуществените вреди, които ищецът твърди, че е претърпял и за които претендира обезщетяването: силно негативно отношение не само у приятели, познати и колеги, но и от неограничената аудитория, уронване на авторитетът му в обществото и в средата, в която работи, негативно въздействие върху психиката му - започнал е да изпитва проблеми със съня, смущение, напрежение, стрес, спадане на самочувствието му и на желанието му да твори и да работи, изпитване на чувство на силна потиснат, бил разстроен. Твърди, че в причинна връзка с процесните изказвания били и недобре контролирано кръвно налягане и кръвна захар, които се покачили именно с оглед емоционално пренапрежение от изнесените по него адрес обиди и клевети от ответника. На 29.12.2017 г. бил диагностициран с диагноза „Смесено тревожно - депресивно разстройство, ситуативно обусловено“,установено с документ за проведен преглед от 26.10.2018 г. във ВМА и въпреки че започнал да приема медикаменти, състоянието продължило и към края на 2018 г.
По делото е доказано с констативен протокол от нотариус наличието на публикациите в интернет. Установени са и изказванията, като е безспорно авторството на материалите. Ответникът оспорва иска, като твърди, че е изложил действителни факти, които не са неверни или изнесени за пръв път в публичното пространство, а са част от общата реакция на очевидни недостатъци в управлението на държавата и са предшествани, съпроводени или последвани от множество изявления и на други физически и юридически лица, че част от изявленията са били предмет на производство по н.ч.х.д. № 17037/2016 г., по описа на СРС, с тъжител ищеца и подсъдим ответника за престъпления обида и клевета, завършил с прекратяване поради оттегляне на тъжбата. Оспорва наличието на причинна връзка между публикациите и изказванията, и стреса на ищеца, който според него е резултат от политическата му дейност като министър в две правителства и председател на Комисията по култура н Народното събрание, с които функции не се справял.
Твърдените неимуществени вреди са доказани освен от медицинска документация и от показанията на разпитаните свидетели, които установяват и връзката между публикациите и изказванията и отражението им върху психиката, самочувствието, самооценката и състоянието на ищеца.
Първоинстанционния съд е разгледал всяка от публикациите, цитирани в исковата молба. Разделил ги е условно на три групи:
Първата група са определени като целящи да уязвят ищеца като творец, въз основа на различия в областта на творческата дейност чрез изрази като: „представящ се като скулптор“; „ Винаги съм се забавлявал с безметежната кариера на един иначе обикновен нашенски тарикат. …. Бедата настава тогава, когато някой посмее да придърпа завесите и покаже неприятните истини около самоизмислената персона.“; „ Аз силно се съмнявам, че той може да отговори на термина „творец”. Даже ще си позволя да обърна интервюто и да ви попитам - избройте ми три негови творби!“ ; „Аз не знам някога лицето да е хващало чук и длето. Нито съм виждал негова работа, изпълнена по този начин“; „Името на този човек беше създадено от журналисти. Бил скулптор и ваятел... Този човек не е докосвал камък. Ако има нещо да прави, той използва колеги и студенти, които му помагат, защото е много зает с малки срещи и малки водки“ ; „странна персона, нарекла се скулптор по случайност“, и др. Съдът е приел, че тези оценки засягат личната чест и достойнство на ищеца, който е скулптор с богата биография и множество творби, което е установено и от представените доказателства /книги/. Тъй като изложените изрази съставляват оценъчните съждения, които не се проверяват за тяхната вярност, защото не възпроизвеждат обстоятелства от обективната действителност, съдът е преценявал само налице ли е противоправно поведение при употребата им. Прието е, че е нарушен баланса между основни права, закрепени в Конституцията на Република България - защита на доброто име и свободното изразяване на мнение, защото дадените негативни оценки на ищеца от ответника с посочените изрази и изразни средства надхвърлят добрия тон и пряко засягат ищеца. От тях съдът е формирал извод, че целят преднамерено да обидят автора и да засегнат достойнството му, поради което поведението е определено като противоправно. За този извод, съдът се е позовал на съдебна практика на ВКС- решение № 213 от 26.01.2021 г., по гр. д. № 970 от 2020г. на IV гр.о. и решение № 204 от 12.06.2015 г. по гр. д. № 7046/2014 г., на IV гр.о..
Във втората група са включени изрази от публикации, създаваща внушения свързани с личността на ищеца, които са определени като обидни и унизителни за него: „самоизмислена персона“, която „скалъпва клевети, сковава лъжи и фантазии“, „нашенски тарикат“, „обект с кулинарен примитив“, „ароматът на телесното и душевно нечистоплътие …“, „това нещо …“, „ А. карикатура“, „простотия и нулева грамотност“, „некомпетентен, „главен мултак и милиционер“, „кроманьон“, „мулташката простотия няма нищо общо с моята култура“ и др. Изразът „главен мултак“ не е определен като обидно твърдение, но в контекста, в който многократно е използван, е определен като създава асоциация за участие в дейност, която не е почтена или морална, както и за неправомерно натрупване на средства и липса на възпитание и култура. Тези изрази са определени като обида, защото накърняват честта и достойнството на ищеца, демонстрират лично унизително отношение към него, употребени са многократно и внушават, че ищецът няма морални и личностни качества, че е един невъзпитан човек и престъпна личност.
Третата група твърдения на ответника, свързани с внушения за съмнителен характер на доходите на ищеца и извършване на престъпления от него като: „крадец на пари на данъкоплатците“, „откровено корупция на най-високо ниво“, „министърът, който по време на министерството си, стана милионер…“, „кражбата би застрашила една измислена биография“ и др. са определени като клеветнически. От представените по делото писмени доказателства - свидетелство за съдимост, удостоверение от СГП и от НСС, не се установи да има обвинения или неприключени наказателни производства спрямо ищеца, както и да е осъждан, включително и за престъпление, извършено от него, в качеството му на министър на културата. Не са установени и финансови нарушения според представените: декларация до Сметната палата на В. Р. от 15.08.2009 г.; справка от имотния ретистър в Република Австия, Окръжен съд Куфщаян, уведомление за приключена финансова проверка от НАП от 02.08.2016г.; протокол от 14.07.2016 г. и от 05.04.2017 г. , 20.03.2017 г. от НАП, одитен доклад на Сметната палата № [ЕГН] за извършен одит на възлагането и изпълнението на обществени поръчки в Министерство на културата, за периода 01.01.2012 г. до 31.12.2012 г. Затова е прието, че посочените изрази са субективна интерпретация, направена от ответника на факти за ищеца, заемащ публична длъжност, която го злепоставя и накърнява честта доброто му име без конкретни доказателства. Това поведение е преценено като противоправно, защото нарушава изискването за добросъвестност при информиране на обществото. Тъй като нарушава общия принцип да не се вреди други му, това поведени е преценено като основание за ангажиране гражданската отговорност на ответника.
Първоинстанционният съд е приел за установено от събраните писмени и гласни доказателства, че ищецът се е запознал със статиите и публикациите, и че те са оказали сериозно негативно въздействие върху емоционалното му състояние, причинили са стрес, раздразнителност, липса на желание за работа, които негативни душевни изживявания, които съставляват неимуществени вреди. Спрямо ищеца се създава силно негативно отношение, което рефлектира не само в отношенията му с близки и познати, но и по отношение на широк кръг лица, накърнява се авторитета му и доброто му име в обществото. Прието е, че не е установена причинна връзка между публикациите и изказванията и установеното онкологично заболяване.
Обстоятелството, че и други статии и публикации от други автори, представени от ответника са съдържали подобни твърдения е преценено като неосвобождаващо от отговорност за деликт по чл. 45 ЗЗД ответника. Посочено е, че не са представени доказателства, оборващи презумпцията за вина, установена в разпоредбата на чл. 45, ал. 2 от ЗЗД.
При определяне размера на обезщетението, съдът е съобразил, че изявленията на ответника са имали отзвук в обществото, по отношение на близките на ищеца и на неограничен кръг лица, което е рефлектирало върху самооценката, самочувствието му и емоционалното му равновесие. Определено е глобално обезщетение в размер на 19200 лв., тъй като е налице обективна връзка между деянията и общо причиняване на неимуществени вреди, като независимо от по-продължителния период между публикациите, всяко следващо деяние наслагва нови негативни изживявания на ищеца. Така е отчетен кумулативният ефект на отделните деяния и връзката по между им. За това решение, съдът се е позовал на Решение № 204 от 12.06.2015 г. по гр.д. № 7046/2014 г. по описа на ВКС, IV гр.о.
Въззивната инстанция е приела, че решението на СГС е допустимо, а възражението на М., че е постановено по нередовна искова молба е преценено за неоснователно. Съдът е приел, че когато непозволеното увреждане е било осъществено с поредица от деяния свързани обективно, логически, смислово помежду си, следва да се определи общо, глобално по размер обезщетение, защото следва да се отчете натрупаният негативен ефект от всички деяния. При продължавано във времето непозволено увреждане, причинило общи вреди, ищецът е освободен от задължението да разграничава иска си на отделни видови деликти /обиди, клевети/ и на отделни обезщетения, защото такова разграничение е практически невъзможно, не може да бъде обосновано и житейски защитено, а и нелогично е да се търси отделно обезщетение за всяка дума или изречение. Съдът се е позовал на практиката на ВКС - Решение № 204 от 12.06.2015 г. по гр.д. № 7046/2014 г. по описа на ВКС, IV гр.о. и т. 11 от ТР №3/05г. на ВКС, като е посочил, че положението е аналогично като продължаваното престъпление в наказателното право.
Въззивният съд е обсъдил всички доводи на въззивника М.. Посочил е, че дори да се приеме за доказано, че и други лица са изказвали публично негативно отношение към личността на ищеца, това не освобождава ответникът М. от отговорност по чл. 45 ЗЗД за нанесените обиди и изречените клевети от него към ищеца, защото ответникът не е преповтарял или цитирал мнения на други хора, на които да се е позовал, а заявява свои лични оценки, но съдържащи явно открита неприязън, обидни квалификации и клевети. Посочил е, че е право на ищеца да прецени /предвид правилата на чл. 122 от ЗЗД във връзка с чл. 53 от ЗЗД/ срещу кое точно лице /делинквент/ да заяви своята претенция. Дори ищецът да е имал подобно поведение към трети лица, което не е доказано в производството по този иск, това е основание да понесе отговорност пред тях, но това също не изключва отговорността на ответника. Като ирелевантен за спора е преценен фактът, че между страните е бил висящ и впоследствие прекратен по искане на тъжителя наказателен спор за обида и клевета, тъй като само влязла в сила оправдателна присъда би била подобна пречка по аргумент от чл. 300 ГПК. Съобразено е, че дори ищецът да е бил поставен през процесния период в състояние на психическо напрежение /стрес/ от други фактори, различни и независими от поведението на ответника /влошеното здравословно състояние, емоционална натовареност при осъществяване на възложената му държавна и управленска дейност/, това също не дерогира имуществената отговорност на М., предвид установената причинна връзка между продължилите две години общо шестнадесет публикации и установените неимуществени вреди за ищеца.
Въззивният съд е преценил граматическото, логическо и смислово съдържание на употребените от ответника изрази. Приел е, че всички изявления в какъвто и контекст да се преценяват, сами по себе си са обидни – унизителни и засягащи честта и достойнството на ищеца. Обсъдени са конкретно и изразите, създаващи внушения за съпричастност към М., за злоупотреба с държавни средства /в качеството си на министър/, че е придобил /натрупал/ средствата си чрез неправомерна /незаконна/ дейност, които са преценени като клеветнически, защото не са подкрепени с доказателства и не е доказано, че са верни, а напротив – събрани са доказателства в противен смисъл.
Не е възприета тезата за необходимост от по-голям праг на търпимост на критиката към политиците, тъй като значителна част от изявления касаят личността и твореца Р., а не толкова политика, а другата част разгласяват позорни обстоятелства за пострадалия или му приписва престъпления, но без доказателства. Затова е прието, че всички цитирани в исковата молба изрази надхвърлят съществено допустимия предел на „свободата на словото“, уреден в разпоредбите на чл. 39, чл. 40, чл. 41, чл. 57, ал. 2 от КРБ – преценени в съвкупност; в правилото на чл. 10 от КЗПЧОС; в Решения на КС на РБ № 20 от 98г.и № 7 от 96г.; в съдебната практика на ВКС.
Възззивният съд е приел вредите на ищеца за доказани /с изключение на онкологичното заболяване/ от събраните писмени и гласни доказателства, но е посочил, че в хипотеза като процесната, когато физическо лице е обект на обидни и клеветнически твърдения, разпространени сред неограничена обществена аудитория или на публична личност, наличието на неимуществени вреди следва да се и презюмира, защото е нелогично житейски да се приеме противното. Само като допълнителен аргумент съдът е посочил, че НК предвижда по-тежко наказуеми състави на обида и клевета в такива случаи. Така поведението на ответника е преценено глобално и възивният съд е възприел определеното от първата инстанция общо обезщетение в размер на 19200 лв.
Въззивното решение е валидно, като постановено от надлежен съдебен орган, в рамките на правораздавателната му власт, в изискуемата форма, подписано е и е разбираемо.
Съдът се е произнесъл по редовни възивни жалби в обема, в който е сезиран и при наличие на изискванията за постановяване на допустим съдебен акт. Решението е постановено по редовна искова молба. Съдебната практика, в множество решения по чл. 290 ГПК, освен цитираното от съдилищата, разгледали спора по същество Решение № 204 от 12.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 7046/2014 г., IV г. о. е изяснила, че „неимуществените вреди, кумулирани от няколко последователни противоправни деяния, свързани помежду си, подлежат на глобално обезщетяване, като ищецът не е длъжен да разграничи какво обезщетение претендира за вредите, причинени с всяко от отделните деяния. Такова разграничаване в повечето хипотези практически е невъзможно да бъде извършено, тъй като всяко от деянията само по себе си може да не е от естество да предизвика сериозни негативни последици, но кумулираният ефект от тях да има много по-голямо отражение в емоционалната и психическа сфера на пострадалото лице. Ищецът може да поясни в исковата си молба как оценява вредите от всяко от деянията, но това не е условие за нейната редовност. Дори ищецът да е направил такова разграничение, когато съдът установи наличие на обективна връзка между деянията и общо причиняване на неимуществени вреди, той дължи определяне на глобално обезщетение при отчитане на кумулирания ефект от отделните деяния“. /Решение № 252 от 18.02.2019 г. на ВКС по гр. д. № 4172/2017 г., IV г. о./ В този смисъл са и Решение № 23 от 4.02.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2750/2018 г., IV г. о., Решение № 50118 от 10.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4583/2021 г., I г. о. и цитираните в него/. Следователно позоваването на основанието за допускане до касация по чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК поради нередовност на исковата молба е неоснователно. Всяка от публикациите, от които ищецът се счита обиден или в които счита че има клеветнически твърдения са точно описани, като е посочено и как са му въздействали и защо съставляват противоправно пореведие, като нарушаващи забраната да не се вреди други му. Претендира се глобално обезщетение за всички вреди от шестнадесетте публикации и изказвания, направени от касатора /ответник/ за период от две години и няколко месеца, защото вредите са комплексни и немогат, а и съдебната практика не изисква да бъдат разделяни.
По въпроса „приложима ли е презумпцията на чл. 45, ал.2 ЗЗД към деликтите, чието изпълнително деяние изисква умишлена вина и специална цел /чл. 146 и чл. 147 НК/ не е налице противоречие с посочените от касатора Решение № 14 от 6.03.2018 г. на ВКС по гр. д. № 2401/2017 г., IV г. о. и Решение № 158 от 30.09.2013 г. на ВКС по т. д. № 679/2012 г., II т. о. Първото се отнася до трудов спор, а не до деликт по ЗЗД, а във второто е посочено, че тежестта за оборване на презумпцията е за този, който иска да я обори. Ответникът не е оборил презумпцията, според която вината му за причинен деликт се предполага. Практика в противен смисъл на съда не е известна. В Решение № 278/27.11.2019 г. по гр.д.№ 1140/2019 г. на ІV гр.о. е посочено, че дефиницията на обида по чл. 146 НК е неотносима към деликта по ЗЗД, т.е. за прилагане на презумпцията по чл. 45, ал.2 ЗЗД е без значение формата на вината.
Необосновано е твърдението за противоречие с практиката по чл. 272 ГПК – Решение № 34 от 26.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 6256/2014 г., II г. о., Решение № 60134 от 8.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1062/2021 г., I г. о., Решение № 120 от 4.04.2013 г. на ВКС по гр. д. № 964/2012 г., IV г. о. Съдът е препратил към мотивите на първата инстанция, а от подробно изложените по-горе мотиви към първоинстанционото решение е видно, че то е подробно мотивирано - обсъдени са всички събрани доказателства и наведени доводи. Възивната инстанция е обсъдила от своя страна всички оплаквания, доводи и възражения на възивника М., видно от изложеното по-горе за съдържанието на възивното решение. Затова са неоснователни твърденията за противоречие със съдебната практика по чл. 236, ал.2 и по чл. 12 ГПК.
Наведеното основание по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК е налице, когато за разрешаване на правен спор е необходимо прилагане на правна норма или правен институт, които са непълно или неясно уредени или когато по прилагането им има противоречива или остаряла и поради това неадекватна към обществените отношения съдебна практика. Настоящия случай не е такъв. Налице е съдебна практика, която е изяснила кога е налице множество деликти, налагащи присъждане на глобално обезщетение и защо. Тази практика е непротиворечива и актуална. Отделно от това преценката на продължителността на периода е конкретна във всеки конкретен случай и зависи от фактите по конкретния спор е не предполага възможност на уеднаквяване на практиката. Същото се отнася и за поставените въпроси за това кога е налице причинна връзка и противоправност при множество деликти в непродължителен период от време.
Въпросът за определяне на обезщетението и разпределяне на отговорността, когато автори на увреждащи деяния в рамките на един и същ период са различни физически лица, срещу част от които увреденото лице е упражнило право на иск за обезвреда, а срещу други – не, е изяснен в теорията и съдебната практика. Нормата на чл. 53 ЗЗД е ясна и по приложението й е налице богата съдебна практика, а въпросът за разпределение на отговорността между съпричинителите при наличие на уредена законова солидарност не е предмет на този процес.
Въпросът за доказателствената тежест се поставя когато не са доказани относими към спора факти и обстоятелства. Тя определя какви са последиците от недоказването им. В случая са ангажирани от ищеца доказателства, установяващи положителните факти, установяващи деликтите, противоправоснстта им, вредите, които е претърпял и причинната връзка между публикациите и въздействието им върху психиката и състоянието му. По този въпрос съдът не констатира отклонение от съдебната практика и необходимост от създаване на нова съдебна практика, коригираща наличната такава.
В обобщение не са налице наведените основания по чл. 280, ал.1, т. 1, т.3 и ал.2, пр. 1 и 2 ГПК, поради което не се допуска касационно обжалване.
На основание чл. 78, ал.3 ГПК, на ответникът по касация следва да се присъдят претендираните от него деловодни разноски за настояща инстанция в доказания с договора за правна помощ и платежен документ размер 2400 лв.
Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 880/27.06.2023 г. по гр.д.№ 3097/2022 г. на Апелативен съд-София по касационна жалба, подадена от В. В. М..
Осъжда В. В. М. ЕГН-[ЕГН] да плати на В. Л. Р. от [населено място], кв. С., [улица] деловодни разноски за касационна инстанция в размер на 2400 лв.


ПРЕДСЕДАТЕЛ:


ЧЛЕНОВЕ: