10
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 150
гр. София, 06.03.2018 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България,Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на пети декември през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия А. Баева т.д. № 1978 по описа за 2017г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решение № 833 от 11.04.2017г. по т.д. № 868/2017г. на Софийски апелативен съд, 6 състав, с което потвърдено решение от 12.05.2016г. по т.д. № 4709/2014г. на СГС, VI-20 и касаторът е осъден да заплати на [фирма] на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата 8 583,06 лева – разноски за въззивното производство. С потвърденото първоинстанционно решение по предявен от [фирма] иск по чл.51, ал.3 ЗМТА вр. чл.119 КМЧП е признато и допуснато изпълнението на арбитражно решение от 08.08.2013г. и решението за поправка от 18.12.2013г. по арбитражно дело № S. – 5116 на Виенския международен арбитражен център към Австрийската федерална стопанска камара и касаторът е осъден да заплати на ищеца разноски в размер на 100 089,58 лева.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е постановено при съществени нарушения на материалния закон и е необосновано. Поддържа, че изводите на въззивния съд във връзка с основанието по чл.V, ал.1, буква „а”, пр.2 от Нюйоркската конвенция са постановени при превратно и незаконосъобразно тълкуване на разпоредбите на чл.19, ал.2 ГПК вр. чл.V, ал.1, буква „а”, пр.2 и чл.V, ал.2, буква „б” от Конвенцията. Излага съображения, че процесният арбитражен договор, въз основа на който е постановено решението, чиято екзекватура се търси, пряко нарушава императивната и от публичен порядък норма на чл.19, ал.2 ГПК, която изрично изключва възможността арбитражът да има седалище в чужбина, освен ако едната от страните има обичайно местопребиваване, седалище според устройствения си акт или местонахождение на действителното си управление в чужбина, какъвто очевидно не е настоящият случай. Счита, че недействителността на арбитражното споразумение обуславя недопустимост на искането за признаване и допускане на изпълнение на арбитражното решение. Поддържа, че характеристиката на арбитражното споразумение на процесуален договор изключва всички доводи и критерии при преценката на валидността му, извличани от чуждестранността на арбитражното решение, чиято екзекватура се търси. Излага съображения за незаконосъобразност на извода на въззивния съд, че не всяко противоречие с императивните правни норми на Република България накърнява обществения ред на държавата, а само това, което противоречи на основните начала на националния ни правопорядък и че разпоредбата на чл.19, ал.2 ГПК, макар да е императивна, не е от такъв основополагащ порядък. Твърди, че поради формалния подход на въззивния съд относно понатието обществен ред се „интернационализира” един местен договор с цел да се преодолеят приложимите за него повелителни норми. Поддържа още, че решението на Виенския арбитраж съдържа произнасяния, които са от естество да „изключат защитата на основополагащ легитимен интерес, да накърнят такива основни права и ценности, общи за всички правни субекти”. Излага съображения и за неправилност на въззивното решение във връзка с присъдените от първоинстанционния съд разноски, като твърди че по този въпрос въззвният съд се е отклонил от практиката на ВКС. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поддържа наличие на основанията по чл.280, ал.1 ,т.2 и т.3 ГПК, като сочи следните правни въпроси:
І. Основания за допускане до касация по чл.280, ал.1, т.2 ГПК – въпрос „решаван противоречиво от съдилищата”: Макар и оскъдна, съдебната практика по прилагането на ограниченията по чл.19, ал.2 ГПК е показателна и в подкрепа на изводи, противоположни на тези, възприети в обжалваното въззивно решение, което е основание по чл.280, ал.1 т.2 ГПК- касаторът сочи определение № 106 от 2012г. по в.ч.т.д. № 65/2012г., в което съдът отказва да зачете арбитражна клаза с уговорка за арбитраж в чужбина между страни със седалище в България; определение № 2131 от 2014г. по в.гр.д. № 2697/2014г., в което съдът приема, че чл.19, ал.2 ГПК е императивна правна норма и е недопустим избор на чуждестранен арбитраж; определение № 501 от 2012г. по гр.д. № 3605/2009г. на СГС; определение № 2368 от 2012г. по в.гр.д. № 3963/2012 на САС, в което съдът зачита действие на споразумение за арбитраж в чужбина между две лица със седалище в България, обосновавайки наличието на местонахождение на действителното управление на едно от лицата в чужбина с оглед на факта, че то се представлява самостоятелно единствено от лице с местопребиваване в чужбина; решение № 1966 от 2015г. по в.т.д. № 4069/2014г. на САС, с което съдът се произнася по действителността на споразумението за арбитраж в чужбина между лице с българска националност и консорциум, учреден като гражданско дружество със седалище в България от две лица със седалище в чужбина. Касаторът сочи, че, като не е приел, че императивната правна норма на чл.19, ал.2 ГПК прави недействително арбитражното споразумение за отнасяне на спора пред чуждестранен арбитражен съд при приложимо чуждестранно право и поради това решението, чиято екзекватура се търси, е допустимо и валидно, е постановил решение в противоречие с посочените съдебни актове.
ІІ. Основания по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Касаторът поддържа, че въпросите, които обжалваното решение поставя, както и противоречивата практика по правоприлагането на двете алинеи на чл.19 ГПК, покриват изцяло хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК и техният еднозначен отговор, включително и чрез издаване на Тълкувателно решение, което счита за наложително, са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Сочи следните правни въпроси:
1. Нормата на чл.19 ГПК императивна ли е и в двете си алинеи? Ако е императивна, то какви са последиците относно постановения чуждестранен акт при условията на чл.19, ал.1 и чл.19, ал.2 ГПК?
2. Императивните процесуални норми част ли са от понятието за обществен ред?
- Нормата на чл.19 ГПК в двете й алинеи част от обществения ред на България ли е?
- Длъжен ли е съдът по спора да зачете нормата на чл.19, ал.1 или ал.2 ГПК или ще се позове на примата на Нюйоркската конвенция, доколкото решението е чуждестранно?
3. Представлява ли нарушение на „обществения ред” сключването на процесуален договор за отнасяне на спорове пред чуждестранен арбитраж, при липса на какъвто и да е международен елемент или привръзка на материалното правоотношение, от което произтича спорът?
4. Допустимо ли е едно изначално недействително арбитражно споразумение да стане действително чрез отнасянето му до чуждестранен съд и постановяване на чуждестранно решение? Чуждестранното решение санира ли недействителността на арбитражния договор, обосновава ли компетентността на избрания чуждестранен арбитражен съд или следва да не допусне решението до екзекватура поради липса на компетентност?
5. Подлежи ли на контрол в процеса на признаване и допускане до изпълнение чуждестранно решение, вкл. арбитражно, в частта, с която то противоречи на императивни процесуални норми на вътрешното законодателство?
6. Приложима ли е забраната в нормата на чл.19, ал.2 ГПК единствено във връзка с наличието на неарбитрируем спор по чл.19, ал.1 ГПК или е самостоятелно основание за недейтвителност на арбитражния договор?
7. Какъв е характерът на чуждестранното решение, постановено от чуждестранен арбитражен съд при липса на валидно арбитражно споразумение, обосноваващо неговата правораздавателна компетентност?
8. Съгласно действащия ГПК допустимо ли е с въззивната жалба да се обжалва решението в частта за разноските или единственият ред за оспорване на присъдените от предходната инстанция разноски е редът по чл.248 ГПК за изменение на решението в частта за разноските?
9. При подадена въззивна жалба, с която първоинстанционното решение се обжалва и в частта за разноските, разполага ли въззивният съд с правомощие да преразглежда решението на първа инстанция и в частта за разноските или следва да третира така подадената жалба в частта относно разноските за подадена молба за изменение на решението по чл.248 ГПК, респ. на определението, с което първоинстанционният съд е оставил без уважение жалбата по чл.248 ГПК?
Ответникът по касация [фирма] оспорва касационната жалба. Възразява, че не са налице основанията на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Сочи, че касаторът е релевирал основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, без да формулира конкретен правен въпрос, решаван противоречиво от съдилищата. Независимо от това поддържа, че посочената от касатора съдебна практика е неотносима, тъй като е постановена при различна фактическа обстановка от процесната – всички определения касаят хипотеза на направен отвод за арбитраж пред държавния съд от страна по делото, позоваваща се арбитражна клауза, докато по настоящото дело е предявен иск за признаване и изпълнение на решение, постановено от арбитраж със седалище в А.. Сочи, че решение № 1966, макар да е постановено по иск за екзекватура на чуждестранно арбитражно решение, също е постановено в различна хипотеза, в която арбитражното споразумение е било подчинено на българското право и валидността му е била преценявана съобразно чл.19, ал.2 ГПК. По отношение на формулираните първи два въпроса ответникът поддържа, че в частта им, отнасяща се до нормата на чл.19, ал.1 ГПК, не са обуславящи изхода на спора. Поддържа, че въпросите не са обуславящи изхода на делото и в частта им, отнасяща се до чл.19, ал.2 ГПК, тъй като е без значение повелителният характер на тази норма, доколкото Нюйоркската конвенция не съдържа като основание за отказ от признаване и допускане до изпълнение противоречието на чуждестранно арбитражно решение с императивни правни норми на сезирания с иска за екзекватура съд, освен при наличието на противоречие с обществения ред /чл.V, ал.2/. Сочи още, че разбирането, че не всички повелителни норми спадат към категорията норми, защитаващи публичния ред, е ясно и не се нуждае от тълкуване. По отношение на третия въпрос счита, че не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като липсва неяснота на правната уредба и необходимост за нейното непротиворечиво тълкуване. Поддържа, че четвъртият въпрос не изпълнява общите и специалните критерии по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като съдът не е достигнал до извод за недействителност на арбитражното споразумение и въпрос дали такава недействителност може да бъде санирана впоследствие със сезирането на избрания арбитражен съд и постановяване на арбитражно решение е неотносим към изхода на делото и не е обусловил изводите на въззивния съд. Твърди, че петият и шестият въпроси също не изпълняват релевирания от касатора критерий за допускане на касационен контрол, тъй като са бланкетни и нямат връзка с изводите на въззивния съд, а от друга страна, обхватът и приложението на всяко едно от основанията по чл.V, ал.2 от Конвенцията са изяснени както в правната литература, така и в съдебната практика и не се нуждаят от допълнително тълкуване. По отношение на седми въпрос сочи, че не е обусловил извода на въззивния съд, тъй като съдът не е достигнал до извод, че арбитражното споразумение е невалидно и второ, характерът на едно чуждестранно решение, постановено от чуждестранен арбитражен съд при теоретична недействителност на арбитражното споразумение, е без значение за допускането на екзекватура на това решение с оглед изчерпателно изброените условия, при които такава може да бъде отказана. По отношение на последните два въпроса ответникът поддържа, че не е налице изискването на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като по въпросите е налице постоянна съдебна практика. Излага подробни съображения за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Въззивният съд, за да потвърди първоинстанционното решение, е изложил съображения за неговата допустимост, като е посочил, че противно на доводите във въззивната жалба, решението е постановено по конститутивен иск по чл.51, ал.3 ЗМТА, който е имал за предмет чуждестранно арбитражно решение, а не вътрешно такова. Приел е, че критериите за това дали арбитражното решение е чуждестранно или вътрешно, не е националността на страните или на арбитрите, нито характерът на спорното правоотношение или приложимото към него материално право, а мястото /седалището на арбитража, по арг. от чл.1, ал.1 ЗМТА и чл.І, т.1 от Конвенцията за признаване и изпълнение на чуждестранни арбитражни решения от 1958г. /Нюйоркска конвенция/.
Въззивният съд е споделил мотивите на първоинстанционния съд и на основание чл.272 ГПК е препратил към тях, като е добавил и собствени мотиви. Посочил е, че ответникът се е позовал на две от предвидените в чл.V от Конвенцията основания за отказ за признаване и допускане на изпълнението. Във връзка със соченото основание по чл.V, ал.1, б.”а”, пр.2 от Конвенцията въззивният съд е изложил съображения, че евентуалното нарушаване на чл.19, ал.2 ГПК, на което се позовава ответникът, принципно не попада в посочената хипотеза на чл.V, според която действителността на арбитражното споразумение се преценява според приложимото за арбитража право – това по мястото на арбитража или това, което страните са избрали – в случая австрийското право. Посочил е, че българското право, в частност и чл.19, ал.2 ГПК, би било приложимо към процесното арбитражно споразумение или ако мястото на арбитража е било в България, или ако страните са били уговорили, че арбитражът е подчинен на българския правопорядък, което не е било направено. Счел е за ирелевантни за приложимостта на чл.19, ал.2 ГПК към арбитражното спроразумение аргументи, извлечени от §3, ал.3 ЗМТА, КМЧП или друг национален нормативен акт, както и доводите, основани на чл.3, ал.3 от Римската конвенция за приложимото право към договорните задължения.
Въззивният съд е приел, че не е налице и основанието по чл.V, ал.2, б. „б” от Конвенцията, за което съдът следи и служебно – решението да противоречи на обществения ред на държавата. Посочил е, че, за да обоснове това основание за отказ, ответникът се е позовал отново на чл.19, ал.2 ГПК, както и на неправилност на процесното арбитражно решение поради противоречие с други разпоредби на българското материално право /съдържащи се в ЗЗД, ЗУТ и ГПК относно съдебните разноски/. Изложил е съображения, че не всяко противоречие с императивни правни норми на Република България накърнява обществения ред на държавата, а само това, което противоречи на основните начала на националния ни правопорядък, както и че разпоредбата на чл.19, ал.2 ГПК, макар да е императивна, не е от такъв основополагащ порядък. Приел е, че противно на изложеното в жалбата, същата не е относима към предотвратяване на възможността за избягване от българската държавна правораздавателна система на лица с българска националност, тъй като споровете в приложното й поле са принципно арбитрируеми, т.е. на страните е принципно разрешено да се отклонят от системата на българските държавни съдилища, а ограничението е само относно мястото на арбитража. Счел е, че това ограничение по степен на публична значимост не може да се приравни на хипотезите на неарбитрируемост по чл.19, ал.1 ГПК, а дори и при последните няма да се касае до нарушаване на обществения ред на Република България, тъй като неарбитрируемостта е предвидена като самостоятелно и различно основание за отказ по чл.V, ал.2, б. „а” от Конвенцията. С оглед на това въззивният съд е достигнал до извод, че отклоняването от чл.19, ал.2 ГПК не може да се подведе под хипотезата „нарушаване на обществения ред на Република България”. Въззивният съд е изложил и съображения за неоснователност на останалите наведени възражения от ответника във връзка с приложното поле на посоченото основание за отказ – че с арбитражното решение ответникът бил осъден с условен диспозитив за бъдещи неустановени по основание и размер вреди, че не били съобразени особени повелителни норми по смисъла на чл.3, ал.3 и чл.7 от Римската конвенция, каквито били тези по ЗУТ и ЗЗД, а разпределението на разноските било извършено в нарушение на чл.78 ГПК, като е приел, че тези възражения са относими към правилността на арбитражното решение, която не подлежи на проверка в производството по екзекватура.
Въззивният съд е приел, че оплакването в жалбата за неправилност на първоинстанционното решение в частта за присъдените разноски има характера на искане по чл.248 ГПК, по което, макар и обективирано в молба от същата дата – 01.06.2016г., първоинстанционният съд се е произнесъл с определение от 11.07.2016г., срещу което ответникът не е подал частна жалба. Посочил е, че въззивната жалба няма характер на такава, тъй като е подадена на 01.06.2016г., преди постановяване на определението от 11.07.2016г.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Касаторът в изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се е позовал на наличие на основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК поради противоречие на даденото от въззивния съд разрешение на правен въпрос с разрешенията, възприети в посочени от него влезли в актове на други съдилища. Съгласно разясненията, дадени в т.1 на ТР № 1/19.02.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивния съд по конкретното дело. Правният въпрос може единствено да бъде уточнен или конкретизиран от ВКС, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът не разполага с правомощията да извежда и формулира този въпрос, ако той не е посочен от жалбоподателя. В настоящия случай касаторът не е формулирал конкретния правен въпрос, разрешаван противоречиво от съдилищата, което е пречка за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на соченото основание. Изложените в касационната жалба оплаквания за неправилност на изводите на въззивния съд във връзка с прилагането на чл.19, ал.2 ГПК могат да бъдат обсъждани само след допуснато касационно обжалване при констатирано наличие на основанията за допускане на касационен контрол.
Формулираният в т.ІІ.1 правен въпрос не е релевантен, тъй като не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Въззивният съд не е отрекъл императивния характер на разпоредбата на чл.19 ГПК в двете й алинеи, но не се е произнесъл за последиците от неспазването им по отношение на постановения чуждестранен акт, като е приел, че ал.2 е неотносима към преценката за действителността на арбитражното споразумение между страните във връзка с поддържаното от ответника – касатор в настоящото производство основание по чл.V, ал.1, б. „а”, пр.2 от Нюйорската конвенция. Не съответства на мотивите на въззивния съд и не е обусловил решаващите му изводи и въпросът по т.ІІ.4, тъй като въззивният съд не е приел, че арбитражното споразумение между страните е недействително и не е излагал съображения, че макар и недействително, то е санирано чрез отнасянето му до чуждестранен съд и постановяване на чуждестранно решение. Не е обуславящ изхода на спора и въпросът по т.ІІ.6, тъй като въззивният съд не е приел, че забраната в нормата на чл.19, ал.2 ГПК е приложима единствено във връзка с наличието на неарбитрируем спор по чл.19, ал.1 ГПК, а е отрекъл значението й за крайния изход на спора, излагайки съображения във връзка с приложението на основанието за отказ, предвидено в чл.V, ал.1, б. „а”, пр.2 от Нюйорската конвенция, според което действителността на арбитражното споразумение се преценява според приложимото за арбитража право – това по мястото на арбитража или това, което страните са избрали – в случая австрийското право. Въззивният съд не се е произнасял и по въпроса, формулиран в т.ІІ.7 относно характера на чуждестранно арбитражно решение, постановено при липса на валидно арбитражно споразумение, като, съобразявайки посочената разпоредба на Нюйоркската конвенция, не е приел, че арбитражното споразумение е недействително. Поради това по отношение на тези въпроси не е осъществено общото основание по чл.280, ал.1 ГПК.
Не е налице противоречие на въззивното решение с определение № 468 от 14.08.2017г. по т.д. № 596/2017г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., постановено по реда на чл.274, ал.3 ГПК. Това определение не е постановено в производство по предявен иск по чл.51, ал.3 ЗМТА за признаване и допускане на изпълнение на чуждестранно арбитражно решение, а в производство по предявен пред българския съд иск, по което е бил направен отвод за наличие на арбитражна клауза. Поради това в представеното определение не е разрешен въпросът, обусловил решаващия извод на въззивния съд, който е приел, че разпоредбата на чл.19, ал.2 ГПК е неотносима към преценката за действителността на арбитражното споразумение между страните във връзка с поддържаното от касатора основание по чл.V, ал.1, б. „а”, пр.2 от Нюйорската конвенция.
Въпросите по т.ІІ.2, т. ІІ.3 и т. ІІ.5 се отнасят до преценката кога е налице нарушение на обществения ред на Република България като основание за отказ да бъде допуснато признаване и изпълнение на чуждестранно арбитражно решение. Въззивният съд се е произнесъл по тези въпроси, поради което те отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК. Не е налице обаче поддържаното от касатора основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, което според указанията в т. 4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС предполага произнасянето на Върховния касационен съд по разрешения в обжалваното решение правен въпрос да допринася за промяна на неправилна съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия или за създаване на съдебна практика по прилагането на непълни, неясни или противоречиви закони. По въпросите, свързани с преценката за наличие на нарушение на обществения ред на Република България, е постановена трайноустановена съдебна практика, според която противоречие с обществения ред е налице не при противоречие на чуждестранния акт с императивни норми въобще, а при нарушения на свръх повелителни норми от публичен характер, както и с конституционно установени основни принципи на правовия ред, които са основите на правопорядъка в държавата, където се иска екзекватурата и охраняват основни ценности, общи за всички правни субекти, чието зачитане следва да бъде обезпечено – например състезателното начало, равенството на страните в процеса, принципа на справедлив процес, или други норми, касаещи основните принципи на правораздаването, които имат универсално значение. Така формираната практика не се налага да бъде изоставяна или променяна. Въззивният съд не се е отклонил от тази практика, като е приел, че разпоредбата на чл.19, ал.2 ГПК, макар да е императивна, не е от такъв основополагащ порядък, излагайки съображения, че нормата не е относима към предотвратяване на възможността за избягване от българската държавна правораздавателна система на лица с българска националност, тъй като споровете в приложното й поле са принципно арбитрируеми.
Последните два процесуалноправни въпроси по т.ІІ.8 и т.ІІ.9, по начина, по който са формулирани, не съответстват на мотивите на въззивния съд и на данните по делото. Въззивният съд не е приел, че не е допустимо да се обжалва първоинстанционното решение в частта за разноските, а е приел, че доколкото с молба до първоинстанционния е направено искане за изменение на решението му в частта за разноските, по което е постановено определение по чл.248 ГПК и което не е обжалвано, не дължи произнасяне по този въпрос. Във въззивната си жалба касаторът е възразил срещу присъдените с първоинстанционното решение разноски поради тяхната прекомерност и липсата на доказателства за връзка на документираните разноски с предмета на делото, както и за реалното им извършване от ищеца. С оглед така изложените доводи, доколкото искането за произнасяне от въззивния съд по разноските не е обосновано с последиците от обжалване на съдебното решение в частта по предявения иск, въззивната жалба в тази част има характера на искане за изменение на решението в частта за разноските, което е било направено и с изрична молба до първоинстанционния съд. Касаторът не е обжалвал постановеното по искането му определение на първоинстанционния съд по чл.248 ГПК, поради което въззивният съд при липса на надлежно сезиране не дължи произнасяне по правилността му. Това произнасяне на въззивния съд е съобразено със създадената по прилагането на чл.248 ГПК съдебна практика - определение № 606 от 09.11.2009г. по ч.т.д. № 465/2009г. на ВКС, ТК, І т.о., определение № 159 от 14.02.2014г. по ч.т.д. № 299/2014г. на ВКС, ТК, І т.о. и др. При наличието на постоянна съдебна практика не е налице и соченото допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
При този изход на спора на касатора не следва да се присъждат разноски. На ответника по касация следва да бъдат присъдени направените в настоящото производство разноски в размер на 13 690,04 лева, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 833 от 11.04.2017г. по т.д. № 868/2017г. на Софийски апелативен съд, 6 състав.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], съд. адрес: [населено място], [улица], [жилищен адрес] адв. Д. Г. да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК], съд. адрес: [населено място], [улица], ет.4, адв. А. Г. сумата 13 690,04 лева /тринадесет хиляди шестстотин и деветдесет лева и четири стотинки/ - разноски за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: