С Решение № 179/15.01.2020 г. по наказателно дело № 769/2019 г. тричленен състав на Върховния касационен съд (ВКС) оставя в сила решението от 02.04.2019 г. по в.н.о.х.д. № 1510/2018 г. на Софийския апелативен съд (САС). Решението не може да се обжалва.
Делото е образувано по касационен протест срещу решението на САС, с което е потвърдена изцяло присъдата по н.о.х.д. № 1080/2018 г. на Софийския градски съд. С нея подсъдимият Илко Семерджиев е признат за невиновен в това, че на 24.03.2017 г. в сградата на Изпълнителна агенция по лекарствата (ИАЛ), с цел да принуди Асена Стоименова – изпълнителен директор на ИАЛ към Министерството на здравеопазването, да извърши нещо, свързано с функциите ú, а именно да назначи Боян Доганов за заместник изпълнителен директор на ИАЛ, е употребил заплашване (в телефонен разговор казал на Стоименова, че ако не назначи Доганов за заместник, ще го назначи на нейно място, както и че може да я уволни, а може да направи и други неща), поради което е оправдан по обвинението за престъпление по чл. 269, ал. 1 от НК.
Тричленният състав на ВКС прима касационния протест за неоснователен. В мотивите се отбелязва, че голямата част от изложените доводи в протеста са свързани с необоснованост на решението на САС, а необосноваността не представлява касационно основание. Освен това, дори и във връзка с оплакването за необоснованост, в протеста се съдържат взаимно изключващи се твърдения, пишат върховните съдии. От една страна е посочено, че „решението си въззивният съд е постановил при незаконосъобразна и превратна оценка на събраните доказателства“, а от друга – „На практика при правилно установената фактическа обстановка въззивният съд е извел неправилни изводи, които противоречат както на материалния закон, така и на житейската логика“. В решението на ВКС се казва: „В този ред на мисли е необходимо да се посочи, че ако действително съдът превратно е оценил съвкупната доказателствена маса, то тогава изведените от него факти е невъзможно да бъдат правилни и обратното, ако фактическата обстановка е правилно установена, то анализът на доказателствата би следвало да е извършен коректно. Освен това житейската логика, за разлика от формалната логика няма никакво отношение към изграждането на изводите по фактите и не би следвало да се поставя в основата на извършваната от съда преценка.“
Върховните съдии не приемат и твърдението в протеста, че въззивното решение страда от съществен порок, а именно липса на мотиви. Прочитът на мотивите на атакувания съдебен акт не сочи на претендираното нарушение.
Тричленният състав на ВКС не приема и изразеното недоволство в протеста за неправилно приложение на материалния закон. В решението пише: „Независимо, че споделя окончателния правен извод на апелативната инстанция, касационният съд не възприема всички изложени в решението съображения, още повече че САС е пропуснал най-същественото – а именно, че подсъдимият Семерджиев не може да бъде субект на инкриминираното му престъпление по чл. 269, ал. 1 от НК“. Върховните съдии уточняват, че посегателствата спрямо дейността на държавните органи могат да се извършват от лица извън системата на държавните органи. В този случай става въпрос за посегателство отвън. Престъпления могат да бъдат извършени и от лица, намиращи се в системата и структурата на държавни органи (отвътре). С оглед критерия – отвън или отвътре, са налице две групи престъпления спрямо дейността на държавните органи и обществени организации: престъпления против реда на управлението (Раздел първи на Глава осма от НК) и престъпления, свързани с посегателства на лица, които са вътре в структурата на държавните органи (Раздел втори). Субектът на посегателствата срещу реда на управлението, сред които е и престъплението по чл. 269 от НК, е лице, невключено в държавния и обществения апарат, лице, което въздейства отвън върху неговото правилно функциониране. В конкретния случай подсъдимият е заемал длъжността служебен вицепремиер по социалните политики и служебен министър на здравеопазването и е бил висшестоящ по отношение на изпълнителния директор на ИАЛ. При това положение той не се явява външно на органа на власт лице, а част от неговата йерархична структура, поради което не може да бъде субект на престъплението по чл. 269, ал. 1 от НК. „Посоченото е достатъчно основание подсъдимият Семерджиев да не може да носи отговорност по чл. 269, ал. 1 от НК“, категорични са върховните съдии.
В решението на ВКС се отбелязва също, че принудата има за свой обект волята на човека. Свободата на волята означава както свобода на решението, така и свобода на действието. Свободата на решението е възможна само дотолкова, доколкото човек има възможност свободно да избира своето решение, като само в този случай може да се поставя въпрос за наказателна отговорност. Предвид разпоредбата на чл. 5, ал. 4 от Устройствения правилник на ИАЛ, „заместник изпълнителният директор заема длъжността по трудово правоотношение, като трудовият договор се сключва, изменя и прекратява от изпълнителния директор съгласувано с министъра на здравеопазването“. Върховните съдии пишат, че стриктното тълкуване на разпоредбата сочи, че изпълнителният директор на ИАЛ не може да назначи заместник изпълнителен директор на агенцията, без това назначение да е съгласувано с министъра на здравеопазването, т. е. министърът на здравеопазването е необходимо да изрази съгласие с конкретната кандидатура. Това означава, че свободата на решението на изпълнителния директор на ИАЛ за сключване на трудов договор с конкретно лице на длъжността заместник изпълнителен директор е ограничена. А щом тя е ограничена, не може да се говори за непозволено вмешателство от страна на лице, в чиито законови правомощия е да участва във вземане на конкретното решение.
ВКС се съгласява с извода на контролираната инстанция, че инкриминираните по делото изрази не представляват заплаха. Казаното от Семерджиев, че може да уволни свидетелката, е в резултат на нейното предложение да бъде уволнена, а разгледано с оглед цялостното съдържание на разговора показва, че подсъдимият изобщо не е искал да се освободи от нея, тъй като на заявеното, че тя ще си подаде оставката, е отговорил, че не иска оставката ú. От друга страна, заплахата с уволнение не може да бъде съставомерна, доколкото въздействието не е насочено към това органът на власт да извърши или не извърши нещо, което представлява нарушение на службата му, още повече че подсъдимият е лицето, което може да прекрати трудовото правоотношение на свидетелката, разбира се, след съгласуване с министър-председателя. В тази насока в протеста се признава, че инкриминираните като заплаха думи са изречени от ръководителя по отношение на подчинен служител, който е отказал да изпълни служебните си задължения. „А щом като служител отказва да изпълни служебните си задължения, висшестоящият ръководител е напълно възможно да упражни дисциплинарната си власт, включително и да го уволни“ – пишат върховните съдии.