Върховен касационен съд

2

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на седемнадесети февруари през две хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ
МАРИЯ ХРИСТОВА
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 3065 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца В. П. Н. и касационна жалба на ответника Прокуратурата на Република България (ПРБ) срещу решение № 260008/27.01.2021 г., постановено по възз. гр. дело № 549/2020 г. на Пловдивския апелативен съд (ПАС). С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 197/10.07.2020 г. по гр. дело № 5/2019 г. на Пазарджишкия окръжен съд, е постановено следното: ответната ПРБ е осъдена да заплати на ищеца обезщетение за неимуществени вреди, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, в размер 100 000 лв., заедно със законната лихва върху тази сума, считано от 07.01.2016 г. до окончателното ѝ плащане, като е отхвърлено искането за присъждане на законна лихва върху присъденото обезщетение за периода 15.01.2014 г. - 07.01.2016 г.; отхвърлен е и искът по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ за разликата над сумата 100 000 лв. до пълния му предявен размер от 500 000 лв., ведно със законната лихва върху тази разлика; в тежест на ответната ПРБ са възложени и разноски по делото.
Ищецът Н. обжалва въззивното решение в отхвърлителната част, а ответната ПРБ – в осъдителната.
И двете касационни жалби са процесуално допустими – подадени са в срок от процесуално легитимирани за това лица срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. И в двете жалби се излагат оплаквания и доводи за неправилност на съответната обжалвана част, поради нарушения на материалния закон и необоснованост при определянето на размера на процесното обезщетение за неимуществени вреди – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
И двете страни не са подали отговор на касационната жалба на насрещната страна.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на ищеца Н., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) относно отражението на незаконното обвинение върху обществения и върху професионалния живот на лица, упражняващи определени професии (магистрати, адвокати и др.), при които очакванията и изискванията на обществото към тях за почтеност и спазването на законите са изключително завишени; 2) при доказани в едно съдебно производство по иск с правно основание чл. 2, ал. 1 от ЗОДОВ неимуществени вреди в професионалната дейност, здравословното, емоционално и психическо състояние, семейството, отношенията с близки приятели и познати, социалния статус, политическата кариера и авторитета в обществото, длъжен ли е съдът да постанови мотиви и да присъди съответен паричен еквивалент на всяка от доказаните последици от незаконното обвинение; 3) при предявен срещу ПРБ иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, длъжен ли е съдът да обсъди в мотивите си и да даде оценка на негативните преживявания на ищеца, породени не само от действия и актове на прокуратурата, но и на негативните му преживявания от постановени срещу него осъдителни присъди в хода на прекратеното наказателно производство; 4) по-силно ли е психическото обременяване на неоснователно съдено лице, на което в хода на наказателното производство са постановявани осъдителни присъди, в сравнение с психическото обременяване на неоснователно съдено лице от липсата на яснота за изхода на воденото срещу него наказателно дело; 5) по-силни и с по-мащабни проявления ли са негативните преживявания на неоснователно съдено лице, на което в хода на наказателното производство са постановявани осъдителни присъди, в сравнение с негативните преживявания на неоснователно съдено лице, на което в хода на наказателното производство са постановявани оправдателни присъди; и 6) по-висок ли е интензитетът на негативните преживявания на неоснователно съдено лице, на което в хода на наказателното производство са постановявани осъдителни присъди, в сравнение с интензитета на негативните преживявания на неоснователно съдено лице, на което в хода на наказателното производство са постановявани само оправдателни присъди. По отношение на първия правен въпрос касаторът-ищец навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че въззивният съд разрешил този въпрос в противоречие с решение № 344/24.11.2014 г. по гр. дело № 2378/2014 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 267/26.06.2014 г. по гр. дело № 820/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС. По отношение на останалите пет въпроса ищецът сочи единствено, че същите са обуславящи изводите на въззивния съд в обжалваното решение, както и да са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, т.е. – цитира разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, но без да излага каквито и да било съображения за наличието на този допълнителен критерий за допускане на касационното обжалване по отношение на тези въпроси.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на ответната ПРБ, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани подобни по смисъл правни въпроси по тълкуването и приложението на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, а именно: 1) относно определянето от съда на размера на обезщетението за неимуществените вреди, след извършване на преценка на всички установени по делото релевантни, обективно съществуващи обстоятелства, както и за тяхното конкретно значение като критерии за точното прилагане на принципа на справедливост при предявен иск за репариране на такива вреди, настъпили в резултат от незаконно обвинение; 2) относно съдържанието на понятието „справедливост“ и как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, към който препраща чл. 4 от ЗОДОВ; и 3) при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди трябва ли да се държи сметка за обществените критерии за справедливост – обща икономическа среда, жизнен стандарт и общоприетото разбиране за справедливост на обезвредата. Жалбоподателят-ответник навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че въззивният съд разрешил тези въпроси в противоречие с т. 11 (раздел ІІ от мотивите) от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, решение № 673/15.11.2010 г. по гр. дело № 1916/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 62/27.02.2012 г. по гр. дело № 1065/2011 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 123/23.06.2013 г. по гр. дело № 254/2014 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 166/08.06.2016 г. по гр. дело № 631/2016 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 395/18.01.2012 г. по гр. дело № 159/2011 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 300/22.10.2015 г. по гр. дело № 527/2015 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 311/14.03.2018 г. по гр. дело № 300/2017 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС.
Обобщени, така поставените от двете насрещни страни по делото правни въпроси, се свеждат до тълкуването на понятието „справедливост“ и до критериите при прилагането на този принцип, установен с разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, при определянето от съда на размера на обезщетението за неимуществени вреди, настъпили вследствие на незаконно обвинение – при деликтите по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ. Отделните въпроси, формулирани в двете изложения на страните, акцентират върху отделни аспекти на този по-общо формулиран и обобщен въпрос по тълкуването и приложението на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ.
По тези въпроси (както по обобщения, така и по отделните негови аспекти) е налице трайно установена практика и богата практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК (каквито са и решенията, посочени в изложенията на страните), основана на задължителните указания и разяснения, дадени с т. 11 (раздел ІІ от мотивите) от ППВС № 4/23.12.1968 г. и ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС. В обобщение, тази многобройна константна практика на ВКС приема следното: Понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано със задължителната преценка от съда на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид при определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства поначало са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането на ищеца. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ такива правно-релевантни обстоятелства – критерии за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, са: Тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко престъпления, както и техния вид. Дали ищецът е оправдан, респ. – дали наказателното производство е прекратено – по всички обвинения срещу него или по част от тях, а по други е осъден; в случаите на частично оправдаване (прекратяване) се вземат предвид всички обстоятелства: броят на деянията, за които е постановена оправдателна присъда (е прекратено наказателното производство); тежестта на извършените деяния, за които е осъден дееца, съпоставени с тези, за които е оправдан; причинната връзка между незаконността на всяко едно от обвиненията, за които деецът впоследствие е признат за невиновен, и причинените неимуществени вреди. Продължителността на наказателното производство срещу ищеца, включително дали същата надхвърля или не разумните срокове за провеждането му, като тази преценка се обуславя от фактическата и правната сложност на наказателното производство в досъдебната и съдебната му фаза; следва да се отчете и дали ищецът вече е получил обезщетение за вредите от нарушение на правото му на разглеждане и решаване на делото в разумен срок (чл. 2б, ал. 3 от ЗОДОВ). Дали е взета, респ. – вида и продължителността на взетата мярка за неотклонение, както и другите наложени на ищеца ограничения на правата и свободите му в рамките на наказателното производство. От значение за интензитета на търпените неимуществени вреди е и начинът на развитие на наказателното производство срещу ищеца, приключило с оправдаването му, респ. – с прекратяването на наказателното производство, а именно – дали то е прекратено още в досъдебната фаза или обвинителен акт е бил внесен в съда, както и броят на съдебните инстанции, разгледали делото, а също и дали той е оправдан още на първа инстанция или е била постановявана осъдителна присъда и за какво наказание, която е отменена от горна инстанция. От такова значение е и дали през времетраенето на процесното незаконно наказателно преследване, срещу ищеца са били водени и други наказателни производства, по какви обвинения, какъв е техният изход, тяхната продължителност и наложените на ищеца мерки за неотклонение и други ограничения; ако те също са били незаконни – дали ищецът вече е обезщетен и в каква степен. От значения са и всички останали конкретни обстоятелства, установени по делото, които сочат на това, как и по какъв начин процесното незаконно наказателно преследване се е отразило на ищеца – има ли влошаване на здравословното му състояние, в каква степен и от какъв вид е то; конкретните преживявания на ищеца, неговото емоционално и психическо състояние, и изобщо – цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия и професионална реализация, обществен отзвук, степента на накърняване на доброто му име с оглед социалния му статус и пр. Когато незаконното обвинение е за умишлено престъпление в област, която е професионалната реализация на обвиняемия (подсъдимия), следва да се прецени как се е отразило то върху възможностите му за професионални изяви и развитие в служебен план, авторитета и името на професионалист. При определени професии – напр. полицаи, военни, магистрати, митнически служители и пр., очакванията и изискванията на обществото към тях за почтеност и спазване на законите, са изключително завишени. По общо правило, незаконното обвинение на лица, упражняващи подобни професии в извършване на престъпление, има по-силно негативно отражение върху неимуществената им сфера. Казаното е относимо в още по-голяма степен за случаите, когато обвинението е за извършване на умишлено престъпление от сферата на тяхната пофесионалната реализация. По всеки казус, с оглед обстоятелствата по делото, съдът следва да се преценява действителното отражение на незаконното обвинение във всички сфери на живот на обвиняемия (подсъдимия), на неговото лично и професионално достойнство и чест. Макар съдът да е длъжен да вземе предвид всички конкретни, установени по делото, релевантни обстоятелства, обезщетението за неимуществени вреди от деликтите по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ се определя глобално – за всички претърпени неимуществени вреди от този деликт. В този смисъл, неимуществените вреди са конкретно определими и глобално присъденото парично обезщетение за тях следва да съответства на необходимостта за преодоляването им в тяхната цялост, следва да е достатъчно по размер за репарирането им – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост и обществено-икономическите условия и стандарта на живот страната, но най-вече – с оглед особеностите на конкретния случай. Същевременно обезщетението не следва да води до неоснователно обогатяване на ищеца, поради което не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени вреди. Последните са различни във всеки отделен случай, тъй като част от гореизброените критерии и обстоятелства, релевантни за определяне размера на дължимото обезщетение, могат да са подобни или дори някои от тях – еднакви (по вид или в количествено измерение) при съпоставка на отделни случаи, но изключително рядко те могат да са идентични.
Видно от изложеното, актуалната практика на ВКС е дала еднозначни разрешения на всички поставени от двете страни по делото правни въпроси по тълкуването и приложението на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, поради което последните пет въпроса в изложението на касатора-ищец не са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК (така – и задължителните указания и разяснения, дадени с т. 4 от TP № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
Не е налице и твърдяното и от двете насрещни страни по делото противоречие между обжалваното въззивно решение и практиката на ВКС, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Напротив – при определянето на справедлив размер от 100 000 лв. на процесното обезщетение с оглед спецификата на установените по делото обстоятелства в конкретния случай, респ. – с уважаването на иска до този размер и отхвърлянето му за разликата до пълния му предявен такъв от 500 000 лв., апелативният съд се е съобразил с цитираните по-горе разрешения, възприети в трайно установената практика по тълкуването и приложението на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ. Следва да се отбележи, че несъгласието на страните (в случая – и на двете насрещни страни по делото) със съображенията и правните изводи на съда, предвид които той по свое вътрешно убеждение е определил този справедлив размер на обезщетението, само по себе си не съставлява основание за допускане на касационното обжалване, след като са възприети и са спазени горните принципни разрешения относно критериите при прилагането на принципа за справедливост, и то в случая – още с постановяването на първоинстанционното решение по делото. В тази връзка следва да се има предвид и че макар ответната ПРБ да поддържа, че определеният и от двете съдебни инстанции размер на обезщетението, бил завишен, същата не сочи какъв размер според нея би бил справедлив в случая, а от друга страна – при завеждането на исковата молба по делото самият ищец е оценявал претърпените от него процесни неимуществени вреди на сумата 100 000 лв., като едва впоследствие е увеличил петкратно размера на иска си. Също в практиката на ВКС неведнъж е изяснявано по повод определянето на справедливия размер на обезщетението при деликтите по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, че самото осъждане на ответната ПРБ, като процесуален субституент на държавата да заплати това обезщетение, има основно репариращо действие – предвид моралния, а не имуществен характер на процесните вреди, произтекли от съответното незаконно обвинение.

В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените и от двамата жалбоподатели основания за това по чл. 280, ал. 1 от ГПК; съдът не намира и основание по чл. 280, ал. 2 от ГПК за служебно допускане на касационното обжалване.

Разноски за настоящото производство пред ВКС се претендират единствено с касационната жалба на ищеца, като предвид недопускането на касационното обжалване и по нея, такива не следва да се присъждат.

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 260008/27.01.2021 г., постановено по възз. гр. дело № 549/2020 г. на Пловдивския апелативен съд.
Разноски не се присъждат.
Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: