Върховен касационен съд

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България,Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на седемнадесети декември през две хиляди и деветнадесета година, в състав:

изслуша докладваното от съдия Анна Баева ч.т.д. № 2036 по описа за 2019г., и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на „ИТАЛ ФУУД” ЕАД, [населено място], представлявано от адв. Г., адв. Казармов и адв. Т., срещу определение № 2388 от 16.07.2019г. по в.ч.гр.д. № 3261/2019г. на САС, ГО, 8 състав, с което е потвърдено определение от 23.05.2019г. по т.д. № 24/2018г. на СГС, ТО, VI – 18 състав за спиране на производството по делото на основание чл.229, ал.1, т.4 ГПК до приключване с влязло в сила съдебно решение на производството по адм.д. № 4518/2019г. на АССГ, 41 състав.
Частният жалбоподател поддържа, че обжалваното определение е неправилно, тъй като е постановено в противоречие с материалноправни норми и при допуснати съществени процесуални нарушения. Поддържа, че изводите на въззивния съд противоречат на разпоредбите на ЗПрД и на тяхното тълкуване в съдебната практика. В тази връзка сочи, че уредбата на промишлените дизайни предполага да бъде предоставена бърза и ефикасна защита на правата върху интелектуална собственост и докато правата върху промишления дизайн са вписани в регистъра на Патентното ведомство, дори и да са оспорени, следва да бъдат зачитани от всички трети лица и могат да бъдат защитени от съда. Поддържа, че разпоредбата на чл.30, ал.2 ЗПрД, предвиждаща, че заличаването на промишления дизайн не засяга изпълнени съдебни решения по искове за нарушение на правата върху дизайна и лизенцзионни договори, има двояка цел – от една страна, всяко лице може да разчита, че вписаните промишлени дизайни подлежат на закрила и съответно има задължението да ги зачита, както и да спазва сключените лицензионни договори, а от друга страна, титулярът на правото върху регистриран дизайн може да получи защита независимо дали регистрацията е оспорена, като поиска нарушението да бъде преустановено. Твърди, че спирането по чл.229, ал.1, т.4 ГПК има за цел зачитане на силата на пресъдено нещо на решение по преюдициален спор и предотвратяване постановяването на противоречиви съдебни решения, като при постановяването на такива би следвало да се приложи производството по отмяна по чл.303 ГПК. Сочи, че разпоредбата на чл.30, ал.2, т.1 ЗПрД въвежда отклонение от това правило, като изключва отмяната на вече изпълнени решения и следователно, щом решението няма да подлежи на отмяна, то няма необходимост и производството да бъде спирано. Излага съображение, че искане за заличаване на промишления дизайн, подадено след като нарушение е извършено, представлява злоупотреба с право и опит за осуетяване на защитата на промишления дизайн. Счита, че при такива искове титулярът на правото върху промишлен дизайн действа добросъвестно, доколкото основава претенциите си на права, отразени в публичен регистър и известни на всички лица, и затова му е предоставена закрила, независимо от наличието на висящо производство по заличаване на дизайна. Твърди, че разпоредбата на чл.30, ал.2, т.1 ЗПрД посочва като релевантен момент, към който едно заличаване би имало значение, именно изпълнението на постановено решение по чл.57 ЗПрД. Сочи, че съдът не може да зачете силата на административен акт, който не е влязъл в сила, още по-малко да отказва защита на право, което съществува и за което законът предвижда бърза и ефективна защита. В тази връзка счита, че постановеното спиране на производството има за резултат преждевременно настъпване на ефекта на защита по съдебен ред, докато трае производство по отношение регистрация на същия, при продължаващо междувременно нарушение и накърняване на правата на ищеца. Поддържа, че даденото от въззивния съд тълкуване на разпоредбата на чл.30, ал.2, т.1 ЗПрД би довело до пълно обезсмисляне на защитата на промишления дизайн, тъй като всеки нарушител ще може да препятства развитието на съдебни производства без ограничение във времето. Частният жалбоподател излага и довод за допуснато от въззивния съд процесуално нарушение поради необсъждане на част от изложените в частната жалба съображения – на твърдението, че от действията на ответника е видно, че в случая не се търси действително заличаване на порочна регистрация на промишлен дизайн, а единствено осуетяване на търсената от ищеца защита.
В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК частният жалбоподател поддържа наличие на основанията на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, като сочи следните процесуалноправни въпроси:
1. Основание ли е висящо пред административен съд производство по обжалване на решение на Патентното ведомство за заличаване на регистрацията на национален промишлен дизайн за спиране на производство по искове с правно основание чл.57 ЗПрД във връзка с нарушение на правата върху същия промишлен дизайн?
2. С оглед специфичната хипотеза на чл.30, ал.2 ЗПрД следва ли съдът да отчете наличието на регистрация на прпомишления дизайн към момента на приключване на съдебното дирене, за да приеме, че е налице активната процесуална легитимация на ищец по иск по чл.57 ЗПД, или съдът трябва да спре производството до бъдещо евентуално заличаване на тази регистрация?
3. Разпоредбата на чл.30, ал.2, т.1 ЗПрД може ли да се прилага различно по отношение на вече приключили производства по чл.57 ЗПрД и такива, които не са приключили към момента на подаване на искане за заличаване на регистрацията на промишления дизайн?
4. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички възражения и доводи, изложени в частната въззивна жалба, които са от значение за формиране на решаващата воля на съда, и да изложи мотиви за това кои възражения приема за основателни и кои не?
Частният жалбоподател поддържа, че по първия въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в определение № 178 от 18.04.2018г. по ч.т.д. № 271/2018г. на ВКС, ТК, I т.о., определение № 323 от 15.07.2019г. по ч.т.д. № 1587/2019г. на ВКС, ТК, I т.о., определение № 106 от 01.03.2018г. по ч.т.д. № 3037/2017г. на ВКС, ТК, I т.о., определение № 434 от 17.07.2009г. по ч.т.д. № 263/2009г. на ВКС, ТК, I т.о., определение № 328 от 11.05.2011г. по т.д .№ 935/2010г. на ВКС, ТК, I т.о. и решение № 153 от 08.11.2013г. по т.д. № 3043/2013г. на ВКС, ТК, т.о.. Твърди, че вторият и третият въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. По отношение на четвъртия въпрос се позовава на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като сочи ТР № 1 от 09.12.2013г. по т.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, определение № 115 от 23.02.2016г. по ч.т.д. № 3377/2015г. на ВКС, ТК, I т.о., определение № 400 от 28.07.2017г. по ч.т.д. № 637/2017г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 443 от 25.10.2011г. по гр.д. № 166/2011г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 212 от 01.02.2012г. по т.д. № 1106/2010г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 173 от 03.01.2016г. по т.д. № 1689/2015г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 27 от 02.02.2015г. по гр.д. № 4265/2014г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 331 от 19.05.2010г. по гр.д. № 257/2009 на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 700 от 28.10.2010г. по гр.д .№ 91/2010г. на ВКС, ГК, IV г.о.
Ответникът „Дъ Бейкърс” АД, [населено място], представляван от адв. С., оспорва частната касационна жалба. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване. По първия въпрос поддържа, че произнасянето на въззивния съд е в съответствие с практиката на ВКС, като сочи определение № 773 от 01.05.2017г. по в.ч.гр.д. № 796/2017г. на САС, което не е допуснато до касационно обжалване с определение № 332 от 19.06.2017г. по ч.т.д. № 1312/2017г. на ВКС, ТК, II т.о. По отношение на определение № 178 от 18.04.2018г. по ч.т.д. № 271/2018г. на ВКС, ТК, I т.о., на което се позовава частният жалбоподател, сочи, че то е основано на съдебни актове, които касаят различни хипотези – в решение № 153 от 08.11.2013г. по т.д. № 3043/2013г. на ВКС, ТК, т.о. се обсъжда въпрос, може ли да се отмени вече влязлото в сила решение за установяване на нарушение на права по регистрирана марка на основание чл.303, ал.1, т.3 ГПК, след като е налице заличаване на марката, която е ясно уредена хипотеза; определение № 434 от 17.07.2009г. по ч.т.д. № 263/2009г. на ВКС, ТК, I т.о. касае хипотеза, в която има постановено решение на председателя на Патентното ведомство за заличаване на търговска марка, без да има образувано съдебно производство за обжалване на това решение, т.е. липсва съдебно производство. Твърди, че е неотносимо и определение № 106 от 01.03.2018г. по ч.т.д. № 3037/2017г. на ВКС, ТК, I т.о., тъй като касае хипотеза, при която марка е отменена поради неизползването й в продължение на 5 години, в който случай отмяната има действие от началото на петгодишния период на неизползване. Сочи, че определение № 328 от 11.05.2011г. по т.д .№ 935/2010г. на ВКС, ТК, I т.о. е постановено в производство по чл.288 ГПК и не формира практика на ВКС. Поддържа, че вторият въпрос се включва в първия, а третият въпрос е абстрактен и хипотетичен. Счита, че четвъртият въпрос представлява оплакване за неправилност на въззивното решение, поради което не може да обоснове допускане на касационно обжалване. Ответникът излага и подробни съображения за неоснователност на касационната жалба. Поддържа, че разпоредбата на чл.30, ал.3 ЗПрД има отношение само към влезли в сила решения, които са изпълнени преди отменянето или заличаването на регистрацията, и по аргумент за противното заличаването на регистрацията на дизайна засяга правилното решаване на образувано във връзка с претендирано нарушение на права върху същия дизайн производство. Твърди, че изключването на възможността за отмяна по чл.303 ГПК на изпълнени съдебни решения е предвидена с цел гарантиране на сигурност в оборота. Поддържа, че е нормално ответникът, който предлага продукта си с убеждението, че не нарушава чужда интелектуална собственост, да се защити именно когато притежателят на дизайна предяви иск за нарушение. В тази връзка сочи, че в настоящия процес ответникът няма правен способ, чрез който да иска заличаване на дизайна, а единствената му възможност е чрез иницииране на специалното производство пред Патентното ведомство. Счита, че е налице преюдициалност по смисъла на чл.229, ал.1, т.4 ГПК, тъй като съдът е длъжен да вземе предвид влязлото в сила преди приключване на устните състезания решение на ПВ за заличаване на промишления дизайн. Излага съображения, че няма как целта на законодателя да е чрез чл.30, ал.2 ЗПрД да осигури обезщетение за един заличен промишлен дизайн поради наличие на абсолютните основания за отказ на регистрация съгласно ЗПрД. Счита още, че в процеса двете страни имат равни права на защита, а становището, че висящото дело пред АССГ няма преюдициално значение за настоящия спор, е неприемливо, защото лишава ответника от защита, която самият закон му дава, а именно да заличи дизайн, който не отговаря на изискването да е нов и оригинален. Сочи, че може да се защити само право, което съществува, а в момента дизайнът е заличен и въпросът за законосъобразността на акта по заличаване е висящ. Ответникът се позовава на чл.91 от Регламент (ЕО) № 6/2002 на Съвета от 12 декември 2001г. относно промишления дизайн на Общността, в който е предвидено, че съдът, произнасящ се по нарушението на дизайна, спира по собствена инициатива производството след изслушване на страните или по искане на една от страните и след изслушване на другата страна, когато действителността на промишления дизайн на Общността вече е оспорена с насрещен иск пред друг съд, произнасящ се по промишлените дизайни на Общността, или когато се касае за регистриран промишлен дизайн на Общността, за който в Службата вече е направено искане за обявяване на недействителност. В тази връзка отбелязва, че няма никаква причина ответникът по иск за нарушаване на национален дизайн да бъде поставен в по-неблагоприятно положение от ответника по иск за нарушаване на дизайн на общността, а с оглед липсата на възможност в настоящото производство за оспорване на дизайна с насрещен иск, на още по-голямо основание трябва да се допусне спиране. Сочи, че в настоящото производство вещите лица отказват да се произнесат по въпроса за новостта и оригиналността на дизайна с мотива, че законът предвижда специалния административен ред по чл.29 вр. чл.11 ЗПрД. Ответникът прави и евентуално искане на основание чл.292 ГПК съдът да спре производството и да предложи на ОСТК на ВКС да образува тълкувателно дело, чрез което да преодолее противоречията в съдебната практика на поставения въпрос.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второотделение, констатира, че частната касационна жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съгласно чл.274, ал.3 ГПК съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 275, ал.1 от ГПК, поради което е процесуално допустима.
Въззивният съд е приел, че връзката между дела е на преюдициалност, когато по предявен иск съдът би могъл да зачете силата на пресъдено нещо на решението по делото, до решаването на което се спира производството по иска. Посочил е, че в тежест на ищеца по предявените искове по чл.57 ЗПрД е установяването, че е носител на правото на дизайн по смисъла на чл.10, ал.1 ЗПрД, предмет на твърдяното нарушение, и че регистрацията в ПВ е обуславяща материалната легитимация на ищеца по искове по чл.58 ЗПрД. Приел е, че въпросът за правилността на решението на ПВ за заличаване на промишлен дизайн не може да се разглежда инцидентно по настоящия спор, доколкото съществува специален ред за обжалване. Позовал се е на чл.30, ал.1 ЗПрД, според който заличаването на регистрацията има действие от датата на подаване на заявката, т.е. придадено е обратно действие на акта за заличаване, относим към легитимацията на ищеца по предявените искове, спорът по които е висящ. В тази връзка е счел, че висящността на спора по правилността на акта на ПВ е преюдициален по въпроса за материалноправната легитимация на ищеца, по която гражданският съд не може за се произнася инцидентно при наличие на решение на ПВ за заличаване. Изложил е съображения, че разпоредбата на чл.30, ал.2 ЗПрД урежда правните последици от заличаването по отношение на влезлите в сила решения по искове за нарушения, доколкото са били изпълнени преди заличаването, докато в случая спорът за нарушението е висящ. Поради това въззивният съд е потвърдил първоинстанционното определение за спиране на произодството по предявения иск.
Настоящият състав на ВКС намира, че са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на определението на въззивния съд. Съгласно разясненията, дадени в т.1 на ТР № 1/19.02.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, което според чл.274, ал.3 ГПК намира приложение и по отношение на частните касационни жалби, допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Поставените от частния жалбоподател първи три въпроса се отнасят до преценката дали висящото пред административен съд производство по обжалване на решение на Патентното ведомство за заличаване на регистрацията на национален промишлен дизайн е основание по чл.229, ал.1, т.4 ГПК за спиране на производство по искове с правно основание чл.57 ЗПрД във връзка с нарушение на правата върху същия промишлен дизайн. Този въпрос е обсъждан от въззивния съд и е обусловил решаващите му изводи. По него е формирана практика на ВКС, обективирана в определение № 178 от 18.04.2018г. по ч.т.д. № 271/2018г. на ВКС, ТК, I т.о., определение № 323 от 15.07.2019г. по ч.т.д. № 1587/2019г. на ВКС, ТК, I т.о и определение № 371 от 09.08.2019г. по ч.т.д. № 1389/2019г. на ВКС, ТК, I т.о. , съгласно която, след като отменянето и заличаването на регистрацията не засягат изпълнените влезли в сила решения по искове за установяне на нарушението на правото върху промишлен дизайн, респ. правото върху търговска марка, то спиране на производството по тях на основание преюдициалност на спора за заличаване на регистрацията, би имало за последица осуетяване изпълнението на решенията за установяване на нарушението, в противоречие с чл.30, ал.2 ЗПрД, респ. чл.28, ал.4, т.1 ЗМГО. Прието е, че тези разрешения са приложими и към хипотезата, когато едновременно са налице предявен иск за нарушение на правото върху регистриран промишлен дизайн по чл.57 ЗПрД и висящо производство по заличаване на регистрацията на същия дизайн. Поради това следва на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното определение за проверка на съответствието му с посочената практика на ВКС. Четвъртият процесуалноправен въпрос е свързан със задължението на въззивния съд да се произнесе по доводите и възраженията на страните. По този въпрос не следва да се допуска касационно обжалване, тъй като въззивният съд е обсъдил всички доводи, които е счел за относими към преценката за наличие на основание за спиране на производството по чл.229, ал.1, т.4 ГПК, а несъгласието на частния жалбоподател с изводите на съда не е основание за достъп до касация.
Настоящият състав не споделя даденото в посочените определения разрешение на поставения въпрос по следните съображения:
Основанието за спиране по чл.229 ал.1 т.4 ГПК е налице, когато има висящ процес относно друг спор, който е преюдициален за този, по който производството се спира. Преюдициален е този спор, по който със сила на пресъдено нещо ще бъдат признати или отречени права или факти, релевантни за субективното право по спряното производство /Тълкувателно решение № 8 от 07.05.2014 по тълк.д. № 8/2013 на ОСГТК на ВКС и Тълкувателно решение № 2 от 09.07.2019г. по тълк.д. № 2/2019г. на ОСГТК на ВКС/. Спирането на това основание позволява съдът, разглеждащ обусловеното дело, да съобрази решението по обуславящото дело, което има значение за правилното му решаване.
Защитата чрез предявяване на искове за нарушение на промишлен дизайн по чл.57 ЗПрД е предоставена съгласно чл.56 от същия закон на притежателя на право върху дизайн, както и на лицензополучателя на изключителна лицензия. Следователно за уважаване на предявените искове ищецът следва да докаже, че притежава право върху промишлен дизайн. В чл.10 от ЗПрД е предвидено, че право върху дизайн се придобива чрез регистрацията му в Патентното ведомство, считано от датата на подаване на заявката за регистрация, и поради това ищецът по предявени искове по чл.57 ЗПрД дължи да докаже, че по негова заявка е регистриран процесният дизайн. Заличаването на регистрацията на дизайна се извършва на предвидените в чл.29 ЗПрД основания и ред, като действието на заличаването има действие от датата на подаване на заявката /чл.30, ал.1 ЗпрД/. Поради това следва да се приеме, че ако в хода на производството по предявени искове по чл.57 ЗпрД дизайнът, чието нарушаване се твърди, бъде заличен с решение на ПВ и по оспорването на това решение е налице висящо производство пред административния съд, последното се явява преюдициално по отношение на производството по исковете за нарушение. Съгласно чл.302 ГПК решението на административния съд е задължително за гражданския съд относно това дали административният акт е валиден или законосъобразен. Заличаването на дизайна с решение на ПВ е юридически факт, който е релевантен за съществуването на субективното право на ищеца като притежател на дизайна, предявено за защита в исковото производство. Следователно решението по висящото производство пред административния съд, при липса на възможност за произнасяне по законосъобразността на акта на ПВ съгласно чл.17 ГПК, има значение за правилното решаване на делото по предявените искове за нарушение. По тези съображения се налага изводът, че връзката между двете производства е на обусловеност, като изходът на административното дело обуславя изхода на исковото производство.
Ако до приключване на устните състезания в производството по искове по чл.57 ЗПрД промишленият дизайн, чийто притежател е ищецът, бъде заличен с влязло в сила решение на ПВ, този факт следва да бъде взет предвид от съда, разглеждащ исковете. С оглед предвиденото в чл.30, ал.1 ЗПрД обратно действие на заличаването на дизайна, няма основание да се приеме, че при оспорена пред административния съд законосъобразност на решението на ПВ за заличаване на дизайна, този факт вече се явява ирелевантен за висящото производство по искове по чл.57 ЗПрД. В посочената хипотеза следва да намери приложение правилото на чл.229, ал.1, т.4 ГПК, осигуряващо възможност съдът, разглеждащ обусловеното исково производство, да съобрази решението по обуславящото административно дело, което има значение за правилното му решаване. Разпоредбата на чл.30, ал.2 ЗПрД, според която заличаването на регистрацията на дизайна не засяга влезлите в сила решения по искове за нарушения, доколкото са били изпълнени преди заличаването, не обуславя различен извод. Това правило се отнася само до влезлите в сила и изпълнени решения по искове за нарушения и в тази връзка изключва възможността за отмяна по реда на чл.303, ал.1, т.3 ГПК на такива решения. Следователно посочената разпоредба няма за цел отричане на обусловеността на изхода на исковото производство по чл.57 ЗПрД от заличаването на дизайна, а цели с оглед правна сигурност, съобразно вида на търсената с исковете защита, да изключи възможността да бъдат засегнати само влезлите в сила решения по искове за нарушение, и то, ако са изпълнени. Тя следва да намери приложение не по отношение на висящи искови производства за нарушение на дизайн, а по отношение на вече постановени и изпълнени решения по такива искове- в случаите по чл.29, ал.5 ЗПрД на служебно заличаване на дизайн от ПВ или в случай на поискано от ответника или от трето лице заличаване на дизайна след приключване на устните състезания в исковото производство, както и в случай, че въпреки висящото производство пред административния съд по заличаване на дизайна, исковото производство не е било спряно.
Посоченото разрешение дава защита на правата и на двете страни в исковото производство. От една страна, спирането на производството не е пречка ищецът да обезпечи възможността за реализиране на правата си по реда на чл.57ж ЗПрД като защита срещу евентуално недобросъвестно оспорване на регистрацията на дизайна от страна на ответника, а от друга страна, чрез спиране на производството се дава възможност на ответника по предявените искове да защити правата си при наличие на основания за заличаване на дизайна с оглед предвидената специална процедура по чл.29 ЗПрД и липсата на възможност за реализиране на тази защита в исковото производство. Ако се приеме, че до заличаване на дизайна същият е защитен и тази защита не може да бъде осуетена предварително чрез спиране на делото до произнасяне на административния съд, това би лишило ответника по предявен иск за нарушение от каквато и да било защита срещу иск за нарушение на подлежащ на заличаване дизайн.
В този смисъл е и уредбата в Регламент (ЕО) № 6/2002 на Съвета от 12 декември 2001г. относно промишления дизайн на Общността. В чл.91 от Регламента е предвидено, че съд, разглеждащ иск, посочен в чл.81 /в това число искове за нарушения/, различен от иск за ненарушение, доколкото няма особени причини за продължаване на производството, спира по собствена инициатива производството след изслушване на страните или по искане на една от страните и след изслушване на другата стрлана, когато действителността на промишления дизайн на Общността вече е оспорена с насрещен иск пред друг съд, произнасящ се по промишлените дизайни на Общността, или, когато се касае за регистриран промишлен дизайн на Общността, за който в Службата вече е направено искане за обявяване на недействителност. В този случай според чл.91, параграф 3 съдът може да разпореди временни или защитни мерки за периода на спирането. Това разрешение е дадено при идентични на уредените с разпоредбите на чл.30, ал.1 и ал.2 ЗПрД последици от заличаване на дизайна, предвидени с чл.26 от Регламента, и при идентичност на основанията за заличаване на промишлен зидайн по ЗПрД и за недействителност на промишления дизайн на Общността.
По тези съображения настоящият състав намира, че висящото пред административен съд производство по обжалване на решение на Патентното ведомство за заличаване на регистрацията на национален промишлен дизайн е основание по чл.229, ал.1, т.4 ГПК за спиране на производство по искове с правно основание чл.57 ЗПД във връзка с нарушение на правата върху същия промишлен дизайн.
С оглед отговора на формулирания процесуалноправен въпрос обжалваното въззивно определение е правилно. Не следва да се обсъждат доводите на частния жалбоподател за недобросъвестност на ответника поради това, че е заявил искането си за заличаване на дизайна след завеждане на процесните искове, тъй като са неотносими към преценката за наличие на предпоставките на чл.229, ал.1, т.4 ГПК.
Неоснователно е и искането на ответника за спиране на настоящото производство на основание чл.292 ГПК, тъй като не са налице предпоставките на посочената разпоредба. С определение № 332 от 19.06.2017г. по ч.т.д. № 1312/2017г. на ВКС, ТК, II т.о., на което се позовава ответникът, не е допуснато касационно обжалване на въззивно определение за спиране на производството по делото, и с него не се формира практика на ВКС по смисъла на чл.290 и чл.274, ал.3 ГПК, водеща до извод за противоречиво разрешаване на релевантния правен въпрос от ВКС.
По изложените съображения обжалваното въззивно определение е правилно и следва да бъде оставено в сила.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,

ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 2388 от 16.07.2019г. по в.ч.гр.д. № 3261/2019г. на САС, ГО, 8 състав.
ОСТАВЯ В СИЛА определение № 2388 от 16.07.2019г. по в.ч.гр.д. № 3261/2019г. на САС, ГО, 8 състав.
Определението не подлежи на обжалване.


ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: