Върховен касационен съд

2

Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на единадесети март през две хиляди и деветнадесетата година, в състав:

като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 4685 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на апелативната прокуратура в [населено място], чрез прокурор Б. С., против въззивното решение № 1888 от 18 юли 2018 г., постановено по гр.д. № 173/2018 г., по описа на апелативния съд в [населено място] в частта му, с която се потвърждава решение № 7038 от 23 октомври 2017 г., постановено по гр.д. № 6710/2016 г. по описа на Софийския градски съд, за осъждане на Прокуратурата на Република България да заплати на И. И. Г., с адрес в [населено място], обезщетение за неимуществени вреди от незаконни обвинения в извършване на престъпления по чл. 387, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 НК, по чл. 339, ал. 1, по чл. 202, т. 2 НК и по чл. 311, ал. 1 НК, за първите три от които е оправдан с решение № 592 от 14 май 2014 г., постановено по кнд № 2115/2013 г. по описа на II н.о., ВКС, а за последното е оправдан с влязла в сила присъда по нохд № 420/2012 г. на военния съд в [населено място], до размер от 130000 лева, ведно със законната лихва от 28.03.2016 г.
В касационната жалба се поддържа, че решението в обжалваната му част е неправилно и необосновано, тъй като присъденият размер на обезщетението не съответства като еквивалент на действителните неимуществени вреди, претърпени от него, което е в нарушение на принципа за справедливост, регламентиран в чл. 52 ЗЗД. Сочи се, че макар съдът да е взел предвид редица релевантни обстоятелства, не е изложил никакви мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между всички тях и причинените вреди, и не е посочил значението на всяко едно от тях по отношение на размера на присъденото обезщетение. Не е обсъдена тежестта на обвиненията; не е взето предвид, че решаващо значение за негативното отражение на обвинението върху неимуществената сфера на ищеца има не само продължителността на наказателното производство, дори тя да е неразумно дълга, но и интензивността, конкретно предприетите действия на процесуална принуда в хода на разследването, развитието на производството в досъдебната и в съдебна му фаза, причините за продължителността; за ищеца не са настъпили трайни последици, в т.ч. за физическото и психическото му здраве и за професионалното му развитие; ищецът е в млада, трудоспособна възраст към момента на привличането му като обвиняем, което предполага по-висока устойчивост към стреса. Неправилно е преценена наложената най-лека мярка за неотклонение, която не е извела ищеца от обичайната му семейна и социална среда, и че не са му наложени други ограничителни мерки. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят правни въпроси, за които се твърди, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Ответникът И. И. Г., представляван от адв. А. В., в отговор на касационната жалба оспорва доводите на прокуратурата.
Срещу същото въззивно решение, но в частта му, с която се отменя решение № 7038 от 23 октомври 2017 г., постановено по гр.д. № 6710/2016 г. по описа на Софийския градски съд, за сумата от 80000 лева, представляваща разликата между приетото за дължимо обезщетение за неимуществени вреди от 130000 лева и присъденото от първата инстанция обезщетение от 210000 лева, в частта, в която е присъдена лихва за забавено изпълнение на парично задължение върху сумите от по 60000 лева, представляващи част от общо дължимото обезщетение за неимуществени вреди, считано от 14.05.2014 г., в частта, в която е присъдена общо сумата от 181485,06 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди под формата на търпени загуби и пропуснати ползи, и в частта относно присъдените в полза на Г. разноски над размер от 644,53 лева до присъдените 9593 лева, като вместо това са отхвърлени предявените от Г. против прокуратурата искове за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от незаконни обвинения в извършване на престъпления по чл. 387, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 НК, по чл. 339, ал. 1, по чл. 202, т. 2 НК и по чл. 311, ал. 1 НК, по които е оправдан с влязла в сила присъда по нохд № 420/2012 г. на военния съд в [населено място] над размер от 130000 лева до присъдения от първата инстанция размер от 210000 лева, за заплащане на обезщетение за имуществени вреди под формата на пропуснати ползи в размер на 164000 лева, представляващи неполучени трудови възнаграждения и осигуровки за периода на отстраняването му от длъжност 01.01.2013 г. до завеждане на исковата молба 02.06.2016 г., за заплащане на обезщетение за имуществени вреди под формата на търпени загуби в размер на 2500 лева, представляващи транспортни разходи за участие в процесуално-следствени действия в наказателното производство; 4000 лева, представляващи разноски за адвокатско възнаграждение в наказателното производство, и за заплащане на обезщетение за забавено изпълнение в размер на законната лихва за периода 14.05.2014 г.-28.03.2016 г., и в частта, с която първоинстанционното решение е потвърдено в частта му за отхвърляне на иска за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата до пълния предявен размер от 700000 лева, и в частта за отхвърляне на иска за заплащане на обезщетение за имуществени вреди за разликата до пълния предявен размер от 261485,06 лева, е подадена касационна жалба от И. И. Г., представляван от адв. А. В..
В касационната жалба се поддържа наличието на всички отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Подчертано е, че неправилно се приема, че делото е приключило през 2016 г., а не през 2014 г. по отношение на трите повдигнати обвинения, поради което законната лихва е присъдена от произнасянето на ВКС през 2016 г., а тя би следвало да се начисли от датата на приключване на всяко едно от повдигнатите обвинения. Изразява се несъгласие с определянето на общо обезщетение по четирите обвинения, тъй като интензитетът на неблагоприятното засягане на неимуществената сфера на ищеца е различен, за което сочи и обстоятелството, че ако обвинението е едно, то би приключило още с решението на ВКС, а не да остане едно от обвиненията и процесът да продължи до 2016 г., като тези две години болки и страдания не са отчетени от въззивния съд. Оспорва се изводът на съда, че касаторът има и друго наказателно производство, което не е приключило – от него не може да се прави извод за утежняване положението на ищеца, тъй като той е невинен до доказване на противното. Изтъква се, че срещу ищеца – прокурор при военноапелативна прокуратура, са образувани три наказателни производства, като прокуратурата обжалва на всички инстанции, при което намаляването на обезщетението от въззивния съд ще провокира прокуратурата да продължава да извършва незаконосъобразни действия. За неправилно е счетено решението в частта за отхвърляне на иска за имуществени вреди от 80000 лева, тъй като към момента на предявяване на исковата молба изменението на ЗСВ в чл. 232 не е влязло в сила; на касатора не са заплатени трудовите възнаграждения за периода до 2016 г., не са заплатени и осигуровките, което води до неуредици при ползването на медицинска грижа. Присъдените разноски не са правилни и обосновани. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поддържа, че са налице основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК.
Ответникът Прокуратура на Република България не дава отговор на тази касационна жалба.
Съдът взема предвид установените по делото факти: срещу касатора в качеството му на прокурор в окръжна военна прокуратура е образувано досъдебно производство през 2011 г. и е привлечен като обвиняем за престъпления по чл. 387, ал. 1, чл. 339, ал. 1, чл. 202, ал. 1, т. 1, вр. чл. 311, и по чл. 311, ал. 1 НК; с решение № 592 от 14 май 2014 г. по кнд № 2115/2013 г., II н.о., ВКС, касаторът е оправдан по първите три обвинения в извършване на престъпление, а за последното е оправдан, потвърдено с решение от 28 март 2016 г. по кнд № 1345/2015 г., III н.о., ВКС; установените със свидетелски показания болки и страдания – тежко преживяване на обвиненията, извършени в качеството на прокурор, медийното им разгласяване, влошаване на психическото състояние и съответното медицинско лечение, включително стационарно, стресът от последвалото отстраняване от длъжност за дълъг период от време, през който останал без доходи, промяната в поведението му, влошаване на отношенията в семейството; установените с експертиза към 2016 г. симптоми на остатъчна тревожност и депресия, вегетативни симптоми. За неоснователни са приети доводите на прокуратурата за липсата на вреди и причинна връзка с процесните обвинения, тъй като наказателното преследване само по себе си е достатъчно обективен факт, обосноваващ негативно въздействие върху личността на пострадалия и естествените му за индивида последици, за което са събрани и доказателства, и симптомите на влошеното му здравословно състояние не са отшумели; обстоятелството, че свидетелите са дали идентични показания по друго дело, не оказва въздействие върху обективността на фактите, и те не могат да бъдат различни, щом в един и същи период успоредно са водени няколко наказателни производства за престъпления в качеството му на прокурор, всяко от които представлява достатъчен стресогенен фактор за пораждане на описаните последици. Взети са предвид и търпените неблагоприятни последици, касаещи професионалната му оценка и правото на добро име на професионалист с оглед медийното отразяване на наказателното производство; засиления интензитет на търпените негативни изживявания предвид общественото му положение и професионалната среда. Счетено е, че се установяват пълен срив в личния и професионалния живот на ищеца, злепоставени са били трайно почтеността му като магистрат, накърнено е не само доброто му име, но и неговата вяра в добросъвестността и безпристрастността на органите на наказателна репресия. Не е възприето становището на прокуратурата, че не е налична причинна връзка между наказателната репресия и твърдените за търпени вреди, обосновано с доводи за негативни характеристични данни на ищеца, срещу когото били водени паралелно дисциплинарно и няколко наказателни производства, тъй като е установено, че преди образуването на първото наказателно производство ищецът се е ползвал с добра професионална репутация, дисциплинарното производство следва по време и е във връзка с образуваните досъдебни производства, както и че наказателните производства, с изключение на едно, са приключили с оправдателна присъда. За основателно е прието оплакването на прокуратурата за нарушение при прилагане на принципа за справедливост – срещу ищеца са повдигнати четири обвинения за длъжностни престъпления, продължителност на наказателното производство от около 5 години, търпени в личен и професионален аспект вреди, а от друга страна икономическият растеж, стандарта на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на деликта, че за същия период ищецът е бил обвиняем по други дела за престъпления, извършени отново в качеството му на прокурор, като по едно от приключилите дела е получил обезщетение по реда на ЗОДОВ, което изобщо не е било обсъдено, че повод за отстраняването му от длъжност е станало наред с процесното и друго наказателно производство, че спрямо него е взета най-леката мярка за процесуална принуда, която не е засегнала неговия обичаен начин на живот, че не са събрани доказателства за действия на прокуратурата по дискредитирането му във федерацията по волейбол, което в съвкупност дава основание за редуциране на размера на обезщетението до 130000 лева с оглед трудната диференциация в обема на вредите, търпени в резултат на отделните наказателни производства в един и същи период, и се съобразява съдебната практика за сходни случаи. За основателно е прието становището на прокуратурата против присъждането на отделни по размер обезщетения за всяко от процесните обвинения, тъй като, след като мерките за процесуална принуда са по едно и също време и са идентични, както е в случая, страданията не биха могли да се разграничат и се търпят общо, а и обезщетенията се претендират в едно и също производство; тъй като се присъжда едно общо обезщетение, за начален момент на изпадане в забава се приема решението на ВКС, когато окончателно ищецът е оправдан и по четирите обвинения. Исковете за заплащане на обезщетение за причинените от незаконното обвинение имуществени вреди в размер на 164000 лева под формата на пропуснати ползи, представляващи суми от неполучени трудови възнаграждения и осигуровки в периода от отстраняването му от длъжност до исковата молба, са счетени за неоснователни, защото ищецът има правна възможност да получи обезщетение за тях на друго правно основание. Исковете за заплащане на обезщетение за имуществени вреди под формата на търпени загуби, изразяващи се в сторени разноски от 2500 лева пътни разходи на ищеца за явяване по наказателното дело, и 80000 лева суми за издръжка на семейството, предоставени от бащата на ищеца и възстановени му на него, са приети за неоснователни, като за първата сума е прието да не е доказано реалното извършване на разходите, а за втората сума е отречено да са събрани категорични доказателства, както и че е налице имуществена вреда, след като сумата му е възстановена чрез бюджетно платежно нареждане от прокуратурата. За неоснователно е счетено искането за присъждане на 4000 лева за заплащане на адвокатско възнаграждение в наказателното производство, тъй като не е представен договор за правна защита. Изложени са съображения за опровергаване тезата на прокуратурата по възражението й за съпричиняване.
Поставените от страните въпроси не обосновават допускане на касационното обжалване.
Първият въпрос на прокуратурата е за определяне на неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД, в който смисъл е задължителната практика на ВС в т. ІІ на ППВС № 4/1968 г. Въззивният съд в разглеждания случай не е нарушил постановките на соченото постановление. Изводът на ВС, че при определяне размера на имуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, а в мотивите към решенията съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди, споделян и последователно прилаган в съдебната практика и понастоящем, се основава на разбирането, че понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие и е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Противно на твърденията на прокуратурата, съдът е съобразил тежестта на обвинението и развитието на наказателното производство, както и участието на ищеца в него, последиците за физическото и психическото му здраве, тъй като негативните последици за него не са отшумели към момента на проведеното изследване, проблемите в професионалното му развитие, ефектът на приложената най-лека мярка за неотклонение в живота на ищеца. Макар да е вярно, че изрично не е посочено, че са съобразявани възрастта на ищеца, предполагаща по-висока устойчивост към стреса, то съответното експертно заключение обективно е посочило, че симптомите на стреса не са отшумели.
На второ място от страна на прокуратурата се поддържа, че част от твърдените от ищеца неимуществени вреди не са пряка и непосредствена последица от увреждането, и така са нарушени разясненията, дадени от ВКС в т. 3 и т. 11 от ТР № 3/2004 г., ОСГК. По този проблем касаторът не е посочил кои точно неимуществени вреди не са последица в необходимата връзка с увреждането, поради което касационният съд не може да осъществи дължимата проверка за наличието на допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Невъзможна е по същата причина и проверката на съответствието на даденото от въззивния съд разрешение със соченото тълкувателно решение.
Прокуратурата твърди, че липсват мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди, с което са нарушени разясненията на ВКС в т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г., ОСГК. Противно на това твърдение, в обжалваното решение съдът е изложил мотиви за отричане на доводите за негативни характеристични данни на ищеца, срещу когото били водени паралелно дисциплинарно и няколко наказателни производства. Ето защо въпросът не налага допускане на касационно обжалване, а разясненията на ВКС не са нарушени.
Поддържа се още, че по приложението на чл. 52 ЗЗД, вр. чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ – как се определя и какво е съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, е дадено разрешение в противоречие с решение № 377 по гр.д. № 1381/2009 г., IV г.о., решение № 356 по гр.д. № 2946/2014 г., IV г.о., решение № 242 по гр.д. № 19/2012 г., ІII г.о., решение № 150 по гр.д. № 1367/2012 г., III г.о., и решение № 486 по гр.д. № 32/2012 г., IV г.о. В първото от сочените решения ищецът е бил обвинен в извършването на едно престъпление, а търпените вреди са в рамките на обичайните. Във второто решение е съобразено, че не са събрани доказателства за увреждания, имащи трайни последици за психичното и физическото състояние на ищеца, които да се в причинна връзка с проведеното наказателно производство, както и че е налице една невлязла в сила осъдителна присъда. В третото решение изключително дългият срок на наказателно преследване е включвал периоди, през които не са извършвани процесуално следствени действия спрямо ищеца, няма данни за влошаване на здравословното му състояние. В четвъртото решение е взето предвид, че продължителността на наказателното производство е следствие и от искането на подсъдимия делото да приключи с присъда, въпреки изтеклата давност за престъплението, в извършването на което бил обвинен, както и негативното въздействие на наказателното производство върху здравето на ищеца, и високата му възраст. В последното от сочените решения ВКС взема предвид предявените обвинения в извършване на тежки престъпления в седем пункта, взета мярка за неотклонение „задържане под стража“ за период от осем месеца и половина, последвана от „парична гаранция“ и забрана за напускане пределите на страната, сериозно накърняване на професионалната реализация на ищеца, влошаване на здравословното му състояние. От съпоставката на съобразените в сочените решения обстоятелства с обстоятелствата в процесния случай става ясно, че в нито един от разглежданите случаи не са взети предвид едни и същи основни факти. Конкретните обстоятелства в различните дела са обосновали извод за различни вреди, търпени от дадения индивид, подложен на незаконно наказателно преследване, и не се констатира такова сходство в основните факти, което да обоснове наличието на различна практика на ВКС във връзка с определяне на справедлив размер на обезщетението съобразно критерия на чл. 52 ЗЗД. Така и този въпрос от прокуратурата не води до допускане на касационното обжалване.
Накрая прокуратурата поддържа, че по въпроса при определяне на размера на обезщетението по чл. 52 ЗЗД, вр. чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, длъжен ли е въззивният съд да прецени и обсъди значението на обстоятелството дали незаконното обвинение е било повдигнато във връзка с упражняваната професия, при който било допуснато нарушение на практиката на ВКС, обективирана в решение № 267 по гр.д. № 820/2012 г., IV г.о. В отговор на въпросите как незаконното обвинение за умишлено престъпление в област, която е професионалната реализация на обвиняемия (подсъдимия), се отразява върху размера на паричното обезщетение по чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ за причинени неимуществени вреди, и кои обстоятелства в подобна хипотеза следва да се имат предвид от съда, наред с примерно изброените в т. ІІ от ППВС 4/1968 г., касационният съд сочи, че когато незаконното обвинение е за умишлено престъпление в област, която е професионалната реализация на обвиняемия (подсъдимия), следва да се прецени как се е отразило то върху възможностите му за професионални изяви и развитие в служебен план, авторитета и името на професионалист. Подчертано е, че при определени професии – напр. полицаи, военни, магистрати, митнически служители и пр., очакванията и изискванията на обществото към тях за почтеност и спазване на законите, са изключително завишени, и по общо правило незаконното обвинение на лица, упражняващи подобни професии в извършване на престъпление, има по-силно негативно отражение върху неимуществената им сфера. Именно в този смисъл е дал разрешение и въззивният съд, поради което твърдяното противоречие с практиката на ВКС не се установява.
Не е налице основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса за правилното прилагане на чл. 52 ЗЗД, отправен от касатора Г.. Макар да е вярно, че изрично съдът не сочи, че продължилото над пет години наказателно производство не е приключило в разумен срок, е взето предвид, че през целия този период ищецът се е явявал пред досъдебните органи и съда за осъществяване на процесуални действия, което допълнително е способствало за влошеното му емоционално и психическо състояние. Това заключение на съда е сторено в отговор на оплакването на ищеца във въззивната му жалба за дългия период от време на водене на наказателното производство, заедно с други обстоятелства, които не може да се обезщетят чрез присъдените от първата инстанция суми. Противно на виждането на ищеца, съдът е взел предвид големия интензитет на негативни изживявания, смущенията в социалното общуване и психически срив, неотминал и до момента, обществено-икономическите условия и стандарта на живот в страната. Ето защо сочената съдебна практика не следва да се преценява.
Оплакването за неправилно определяне от кога да се заплати законната лихва при частично влизане в сила решение на ВКС по три от обвиненията, не е съпроводено с правен въпрос по критериите, обвързващо дадени от ВКС в т. 1 по ТР № 1/2009 г., ОСГТК, което препятства допускането на касационното обжалване по иначе обусловило изхода на спора правно разрешение. Същият е изводът и по твърдението, че са нарушени чл. 39, ал. 2 и чл. 40, ал. 1 от Конституцията на Република България. Ако с това твърдение се претендира, че при условията на чл. 52 ЗЗД съдът не е взел под внимание въздействието на медийното отразяване на наказателното производство върху живота на ищеца, то е неоснователно. Съдът е съобразил всички доказани вреди в професионалния и личния му живот, включително въздействието на информацията в публичното пространство върху отношенията му с колегите. Отделно от това, касаторът поддържа по това оплакване наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК – въпросът да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, каквито актове не се сочат.
Накрая касаторът Г. твърди, че касационното обжалване следва да се допусне при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, с оглед извършените незаконосъобразни действия от страна на прокуратурата по отношение на магистрат. И по това твърдение важи казаното по-горе за последиците от липса на поставен правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Ето защо и по него не се налага допускане на касационното обжалване.
Неоснователно е искането на касатора Г. за присъждане на разноските за касационното производство, сторено в отговора на касационната жалба на прокуратурата. Видно от приложеното към неговата касационна жалба адвокатско пълномощно, договорената сума е заплатена за изготвяне на касационна жалба пред ВКС и процесуално представителство, и при този резултат от производството, разноски не му се дължат.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 1888 от 18 юли 2018 г., постановено по гр.д. № 173/2018 г., по описа на апелативния съд в [населено място].

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: