Както е прието и в определението по чл. 288 от ГПК, отговор на този въпрос е даден в практиката на ВКС, обективирана в решение № 274/13.12.2011 г. по гр. дело № 1514/2010 г. на ІІ-ро гр. отд., решение № 378/15.01.2016 г. по гр. д. № 1629/2015 г. на IV-то гр. отд. и решение № 95/16.06.2016 г. по гр. д. № 5371/2015 г. на IV-то гр. отд., в които е прието следното: Съгласно разпоредбата на чл. 155 от ГПК, не подлежат на доказване общоизвестните и служебно известните на съда факти, за които съдът е длъжен да съобщи на страните. С това му задължение се гарантират предвидените основни начала в гражданския процес – състезателното начало, равенството на страните, публичността и непосредствеността, с оглед установяване на истината, чрез осигуряване на страните възможност и съдействие за установяване на фактите от значение за решаване на делото. Общоизвестните факти, както и тези, които са служебно известни на съда, за да се приеме, че не подлежат на доказване като такива, съгласно чл. 155 от ГПК, следва да бъдат съобщени на страните от съда, че ги смята за такива. Съобщаването следва да се изрази в постановяване на нарочен съдебен акт – определение за това, че съответният факт не се нуждаe от нарочно доказване поради характера му на общоизвестен такъв или служебно известен на съда. Само по този начин страните могат да изложат своите доводи във връзка с този факт и значението му за правилното решаване на делото, в противен случай ще е налице съществено процесуално нарушение на правилата за събиране на доказателствата в процеса, нарушаване на равенството на страните при решаването на конкретния спор, както и на диспозитивното начало – чл. 6, ал. 2 от ГПК. Страните не трябва да бъдат изненадвани в решението за това кои факти са приети за установени от съда, но не въз основа на преценката на сочените от тях и събрани по делото доказателства, а поради това, че съдът ги счита за общоизвестни или защото са му служебно известни. Страните, в условията на състезателност, трябва да имат възможност да възразят и от своя страна да сочат обстоятелства и доказателства във връзка със приетите от съда за служебно и ноторно известни му обстоятелства.
В противоречие с така цитираната практика на ВКС, която настоящият съдебен състав споделя напълно, респ. – в нарушение на процесуалноправната норма на чл. 155 от ГПК въззивният съд едва в решението си, при обсъждането на обстоятелствата, релевантни съгласно чл. 52 от ЗЗД за определяне размера на процесното обезщетение, е приел за общоизвестен факт, че в процесния период (периода, в който се е развило процесното наказателно производство срещу ищцата) е било висящо и „делото по случая Сапард“ и че по него подсъдим е синът на ищцата М. Н., като това обстоятелство не е съобщено на страните преди приключването на съдебното дирене и те не са могли да изразят становище по него. Съдът е приел още, че този, според него, общоизвестен факт също е кумулирал сериозни тревоги и притеснения у ищцата, като майка на М. Н., както и че това е стресогенен фактор, който наред с процесните действия на ответната ПРБ е допринесъл за установения при ищцата (със заключението на съдебно-психиатричната експертиза по делото) психически срив. Тези фактически изводи на апелативния съд са неправилни, освен поради това, че са основани на обстоятелство, което не е общоизвестно по смисъла на чл. 155 от ГПК и не е съобщено своевременно на страните, а и тъй като са в логическо противоречие с други установени от въззивния съд обстоятелства по делото. От експертното заключение и свидетелските показания той е установил, че отношенията на ищцата с двамата ѝ сина силно са се влошили и са били конфликтни вследствие и по време на процесното наказателното производство, което е било образувано, освен срещу нея, и срещу единия от тях – именно М. Н. в качеството му на неин подбудител и помагач. Ищцата е обвинявала синовете си, че са виновни за случващото се с нея, че са „съсипали живота ѝ“, тъй като не я очаквало нищо хубаво, а я чакал затвор; тя е имала вербално агресивни прояви и е изпитвала „ненавист“ към тях. Нито в показанията на свидетелите, нито в заключението на вещото лице се съдържа информация ищцата да е изпитвала притеснения заради друго висящо наказателно производство срещу сина ѝ М. Н., като според заключението на психиатричната експертиза, установената при ищцата протрахирана смесена тревожно-депресивна реакция в рамките на адапционно разстройство е вследствие на воденото срещу нея наказателно производство. С оглед това, настоящата инстанция намира за изцяло ирелевантно за настоящия спор, приетото за установено (като „общоизвестно“) от въззивния съд обстоятелство, че синът на ищцата е бил подсъдим по друго наказателно производство, както и че необоснованите изводи на САС, базирани на това обстоятелство, са довели до неправилно занижаване размера на процесното обезщетение.
Основателни са и част от останалите касационни оплаквания на жалбоподателката-ищца, че макар апелативният съд обосновано да е установил по делото обстоятелствата, които са от значение за определяне размера на процесното обезщетение, не ги е анализирал в достатъчна степен и в тяхната цялост и не ги е оценил правилно съобразно критерия за справедливост, установен в чл. 52 от ЗЗД, което също е довело до неправилно занижаване на размера на процесното обезщетение.
Така, въззивният съд правилно е определил общата продължителност на воденото срещу ищцата наказателно производство – 8 години, 6 месеца и 7 дни. Правилно е съобразил и че в последните си месеци то се е развило като такова по стабилизиране на постановлението за прекратяването на наказателното преследване, както и че делото не е достигнало съдебна фаза. Правилно също така съдът е отчел, че в хода на досъдебното производство разследващите органи са извършили многобройни процесуални действия с набавяне на данни от митници и финансови институции, разпит на множество свидетели, включително и чрез международни поръчки в страни във и извън Европа, по всяка от сделките, предмет на разследването, чиито брой е 41, което е трудоемко и изисква повече от обичайното време за събирането и анализирането им. Неправилно обаче съдът е приел, че тези обстоятелства са „обяснение за по-дълго продължилото разследване“. Настоящата инстанция намира, че въпреки значителната фактическа сложност на развилото се наказателно производство срещу ищцата, неговата продължителност от повече от 8 години и половина, и то само в досъдебна фаза, далеч надхвърля разумния срок за това, което само по себе си е основание за присъждане на по-голямо по размер обезщетение.
Правилни са констатациите на въззивния съд, че наказателното производство е образувано срещу ищцата в качеството ѝ на едноличен търговец, първоначално за престъпление по чл. 212, ал. 5, вр. ал. 3, пр. 1, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. чл. 26, ал. 1 от НК (квалифицирани състави на документна измама в особено големи размери, представляваща особено тежък случай); че за това престъпление (по тази правна квалификация) срещу ищцата не е повдигано обвинение; както и че тя е привлечена като обвиняем за същите деяния, но квалифицирани като престъпление по чл. 242, ал. 1, б „б“, вр. чл. 26, ал. 1 от НК (квалифициран състав на контрабанден износ на стоки чрез използване на документи с невярно съдържание) на доста късен етап от досъдебното производство – в края на седмата година от развитието му. Правилно съдът е приел и че макар първоначално ищцата да не е била привлечена като обвиняем, е очевидно, че разследването е водено срещу нея, в качеството ѝ на едноличен търговец за престъпления, свързани с дейността ѝ като такъв, както и че вследствие на цялото проведеното срещу нея незаконно наказателно преследване тя е търпяла вреди, при което е осъществена хипотезата на отговорност на държавата по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ. Неправилно обаче това не е съобразено от въззивния съд при определяне размера на обезщетението, при което той е взел предвид единствено повдигнатото срещу ищцата обвинение за престъплението по чл. 242, ал. 1, б „б“, вр. чл. 26, ал. 1 от НК, което е тежко (за него законът предвижда наказание лишаване от свобода от 3 до 10 години), като е отчел, като фактор за намаляване на размера на обезщетението, обстоятелството, че ищцата е била привлечена като обвиняем за много кратко време. По този начин въззивният съд не е взел предвид релевантното обстоятелство, че макар и без повдигнато обвинение по първоначалната квалификация по чл. 212, ал. 5, вр. ал. 3, пр. 1, ал. 1, пр. 1 от НК, в продължение на почти 7 години ищцата, като обект на незаконното наказателно преследване, е била под угрозата да ѝ бъде наложено наказание лишаване от свобода от 10 до 20 години. Също в тази връзка, при обсъждане на обстоятелствата, релевантни за размера на обезщетението, въззивният съд единствено е споменал, че за ищцата са настъпили негативни промени в професионално отношение, като по никакъв начин не е отчел конкретните обстоятелства, установени по делото: че незаконното наказателно преследване срещу ищцата е изцяло в сферата на търговската ѝ дейност; че предмет на разследването са били множество на брой – 41 търговски сделки за износ на стоки в Германия, Франция и Испания, осъществени през продължителен – близо 12-годишен период от време; че това значително е накърнило търговската репутация на ищцата; че притесненията и психичното разстройство на ищцата са довели до конфликти с колегите ѝ и до проблеми в управлението на фирмата ѝ; както и че всичко това е довело до отдръпване и загуба на множество клиенти и бизнес-партньори в страната и в чужбина, а като краен резултат – и до преустановяване на тази печеливша външнотърговска дейност на ищцата.
Правилно апелативният съд е съобразил като фактори, сочещи по-нисък размер на обезщетението обстоятелствата, че по отношение на ищцата не са вземани никакви мерки за процесуална, както и че тя е разпитана само два пъти в началото на разследването. Неправилно обаче съдът не е взел предвид, също установените от него обстоятелства по делото, че при единия от тези разпити с ищцата са се държали изключително грубо, тя е била заведена в мрачна стая, в тъмно подземие, разпитващият ѝ казал, че я очакват 10 години строг тъмничен затвор, като именно тези стресогенни преживявания у ищцата са сложили началото на установената със заключението на съдебно-психиатричната експертиза, протрахирана смесена тревожно-депресивна реакция в рамките на адапционно разстройство, симптомите на което психично разстройство са били по-интензивни именно през първата година на наказателното производство. Също в тази връзка, макар въззивният съд да е посочил като релевантни обстоятелства възрастта на ищцата – 60-годишна към момента на образуване на наказателното производство и чистото ѝ съдебно минало, той не е съобразил, че към момента на прекратяването на досъдебното производство тя е била вече 69-годишна – в напреднала възраст, при която много по-трудно е преодоляла и компенсирала невротичната симптоматика, съгласно заключението на вещото лице, и то не изцяло, тъй като са налице анамнезни данни за промяна на личностовите ѝ характеристики – останала е затворена, без социални контакти и емоционално нестабилна, и към момента на освидетелстването ѝ от експерта.
Предвид така посочените обстоятелства по делото, част от които са неправилно оценени от въззивният съд, а друга част изобщо не са взети предвид при определяне размера на процесното обезщетение, настоящият съдебен състав намира, че справедливият размер на същото, който би репарирал процесните неимуществени вреди, търпяни от ищцата (доколкото те изобщо могат да се оценят в пари и да се овъзмездят с парично обезщетение, което да е достатъчно по размер и същевременно да не води до неоснователно обогатяване – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД), е сумата от 18 000 лв. При определянето на този размер на обезщетението съдът взема предвид и факта, че самото осъждане на ответната ПРБ, като процесуален субституент на държавата да заплати това обезщетение, има основно репариращо действие – предвид моралния, а не имуществен характер на процесните вреди.
С оглед всичко гореизложено, съгласно чл. 293, ал. 1 и ал. 2 от ГПК въззивното решение, като неправилно, следва да бъде отменено в обжалваната част, с която предявеният по делото иск за обезщетение за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над сумата 8 000 лв. до сумата 18 000 лв., като вместо това бъде постановено уважаване на иска и за тази разлика от 10 000 лв., ведно със законната лихва върху нея, считано от 06.06.2016 г. до окончателното плащане. В останалата обжалвана част, с която искът е отхвърлен за разликата над сумата 18 000 лв. до пълния му предявен по делото размер от 100 000 лв., ведно с претендираната законна лихва върху нея, въззивното решение е правилно като краен резултат и следва да бъде оставено в сила в тази част.
Независимо от промяната на крайния резултат по делото, разноски в полза на жалбоподателката-ищца не следва да се присъждат по следните съображения: Предвид крайния изход на делото (частичното уважаване на предявения иск до размер 18 000 лв.), на основание чл. 10, ал. 3, изр. 1 от ЗОДОВ ответната ПРБ дължи на жалбоподателката-ищца, претендираните и направени от последната разноски за заплатените държавни такси в производството пред трите съдебни инстанции по делото – в пълния им общ размер от 50 лв. Също предвид крайния изход на делото, на основание чл. 10, ал. 3, изр. 2 от ЗОДОВ, ответната ПРБ дължи на жалбоподателката-ищца и претендираните и направени от последната разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение за защитата ѝ пред първата инстанция (за въззивната и касационната инстанция доказателства за такова плащане няма) съразмерно на уважената част от иска, а именно – сумата 777.60 лв. Или общият дължим от ответната ПРБ на жалбоподателката-ищца размер на разноските за производството пред трите съдебни инстанции възлиза на сумата 827.60 лв., а с въззивното решение в нейна полза са присъдени разноски в общ размер 1 370.52 лв., т.е. повече от дължимите.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение