Върховен касационен съд

Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на петнадесети април, две хиляди двадесет и първа година, в състав:


Председател: EМИЛ ТОМОВ
Членове: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ
ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА


като разгледа докладваното от съдия Николаева гр. дело № 383 по описа за 2021г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответниците „Варнафарма М“ ООД и „Фармнет“ ЕАД срещу решение № 260026 от 14.09.2020г. по в. гр. дело № 13808/2019г. на Софийски градски съд (СГС), ІV-„д“ състав, в частта му, с която е потвърдено решение № 174495 от 23.07.2019г. по гр. дело № 33112/2018г. на Софийски районен съд (СРС), 90 състав, в частта му, с която са отхвърлени като неоснователни предявените от касаторите срещу В. Ц. А. обективно и субективно съединени искове с правни основания чл. 45, ал. 1 ЗЗД за заплащане на обезщетения за имуществени вреди, а евентуално за неимуществени вреди, в размер от по 5 100 лв., изразяващи се в обезценяване на репутацията на “Фармнет” ЕАД и в обезценяване на нематериалния актив на “Варнафарма М” ООД, а именно марката „М.“, вследствие на представените и публично разгласени клеветнически и неверни факти в седем предавания “Открито”, излъчени по БНТ на 27 април 2017 година, на 18 май 2017 година, на 8 юни 2017 година, на 21 септември 2017 година, на 26 октомври 2017 година, на 14 декември 2017 година и на първи март 2018 година, състоящи се в лансиране на тезата, че В. М., В. М. и управляваните от тях фирми, в частност „Фармнет ЕАД“, са закупували оригиналното лекарство “Хумира” от производителя в САЩ, като същевременно, чрез контрабанда, са се снабдявали с по-евтини и забранени за внос и продажба в Република България аналози на това лекарство от Република Турция, които били поставени в оригиналните американски опаковки, за да бъдат продадени на потребителите в Република България, оригиналните лекарства се продавали на друго контролирано от ищците дружество “Трейднет България” ЕООД, което ги изнасяло и продавало в чужбина на по-висока цена, а НЗОК заплащала стойността на продадените в България и доставени вследствие на контрабандата турски аналози на фирмите - доставчици, които отново са част от бизнеса на фамилията М., ведно със законните лихви върху претендираните обезщетения от 25.05.2018г. до окончателното изплащане.
Жалбоподателите поддържат, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост при извеждане на решаващия извод за отсъствие на противоправно поведение от страна на журналиста А. поради това, че в поредицата процесни телевизионни предавания се съдържат само оценъчни съждения и коментари, но не и неверни твърдения и че репортажите са резултат от добросъвестно журналистическо разследване, представящо всички гледни точки. Твърдят също, че претендираните имуществени и неимуществени вреди са доказани, както и обезщетение за последните е признато като дължимо в полза на юридически лица както в практиката на Европейския съд по правата на човека, така и в практиката на ВКС. Молят атакуваното решение да бъде отменено и вместо него постановено ново, с което предявените искове с правни основания чл. 45, ал. 1 ЗЗД да бъдат уважени изцяло или делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на СГС. Претендират сторените съдебно – деловодни разноски за трите съдебни инстанции.
Касаторите – ответници въвеждат основанието по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност , изразяваща се в това, че въззивният съд е квалифицирал като оценъчни съждения всички изявления в процесните репортажи, без да разгледа нито едно от тези изявления в своето решение. В мотивите на въззивното решение липсва, според тях, анализ на което и да е от изявленията на В. А., представляващи основание на исковете, а е изведена само обобщена констатация, че никъде в предаванията не са съдържат твърдения, а всички изказвания попадат под хипотезата на мнения, коментари и оценки, без да са обсъждани конкретните цитирани от ищците позорящи твърдения. Процесуален пропуск от подобно естество несъмнено обуславя, според касаторите, явна и категорична неправилност на въззивното решение, защото е погазен основен принцип от гражданския процес, регламентиран в чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК. Според жалбоподателите изявленията на ответницата безспорно съдържат признаците на клевета, но въпреки това съдът е преценил, че не се изнасят или разгласяват позорни, унизителни или накърняващи честта и достойнството на ищците обстоятелства, а се касае за лична оценка на коментатора, която не съставлява разпространяване на позорящи обстоятелства. Тези мотиви на въззивния съд счита за израз на очевидна неправилност досежно приложението на чл. 45 ЗЗД вр. с чл. 39, ал. 2 Конституцията на Република България (КРБ). Изводът на СГС, че няма нищо противоправно в действията на журналиста А. и че са спазени добрите журналистически практики е в явно противоречие с приложимия закон и критериите за извършване на добросъвестно журналистическо разследване, залегнали в Етичния кодекс на българските медии. Очевидната неправилност на обжалвания съдебен акт се изразява според касаторите и в извода на СГС, че не е доказано настъпването на репутационни вреди за тях като юридически лица, накърняващи доброто им име. Този извод поддържат, че е в пълно противоречие със същността на репутационните вреди и дължимото за тях обезщетение според разясненията в практиката на ВКС, на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) и на Съда на Европейския съюз (СЕС), които три институции единодушно приемат, че самото разгласяване на позоряща информация сред неопределен кръг трети лица е достатъчно основание за присъждане на обезщетение.
„Варнафарма М“ ООД и „Фармнет“ ЕАД релевират и основанията на чл. 280 ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. „Длъжен ли е съдът да установи извършени ли са посочените в исковата молба действия от лицето, да разграничи каква част от изнесеното съставлява твърдение за факт и каква - оценка, съответно дали фактите са позорни и неверни и дали оценките са в рамките на свободата на словото по чл. 39, ал. 1 КРБ?“, по който поддържат противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 85 от 23 март 2012 година по гражданско дело № 1486 от 2011 година; решение № 62 от 06 март 2012 година по гражданско дело № 1376 от 2011 година; решение № 86 от 29 януари 2010 година по гражданско дело № 92 от 2009 година; решение № 148 от 10 юли 2015 година по гражданско дело № 6318 от 2014 година; решение № 253 от 29 януари 2014 година по гражданско дело № 1251 от 2012 година; решение № 12 от 06 февруари 2013 година по гражданско дело № 449 от 2012 година; решение № 85 от 23 март 2012 година по гражданско дело № 1486 от 2011 година; решение № 484 от 9 юни 2010 година по гражданско дело № 1438 от 2009 година; решение № 164 от 30 юни 2016 година по гражданско дело № 5255 от 2015 година и решение № 369 от 26 ноември 2015 година по гражданско дело № 2098 от 2015 година; 2. „Следва ли съдът да преценява дали е налице достатъчно фактическо основание в подкрепа на оценъчни съждения, ако е стигнал до извода че са налице такива?“, по който навежда противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 369 по гражданско дело № 2098 от 2015 година на Четвърто гражданско отделение; 3. „Налице ли е добросъвестно журналистическо разследване, ако изнесената от журналиста информация не е проверена от поне два независими източника?“, по който счита, че е налице противоречие с решение № 12 по гражданско дело № 449 от 2012 година на ВКС и с решение № 85 по гражданско дело № 1486 от 2011 година на ВКС; 4. „Налице ли е добросъвестно журналистическо разследване, ако журналистът разпространява неверни факти, включително ако преднамерено е скрил факти и доказателства, опровергаващи разгласените от него твърдения и изводи?“, по който навежда разрешаването му в противоречие с решение № 369 по гражданско дело №2098 от 2015 година на ВКС и с решение № 12 по гражданско дело № 449 от 2012 година на ВКС; 5. „Налице ли е твърдение за факт или оценка при публично разпространено изявление за извършена от дадено лице незаконна дейност?“, който счита, че е разрешен в противоречие с решение № 64 по гражданско дело № 5255 от 2015 година на ВКС, решение № 369 по гражданско дело № 2098 от 2015 година на ВКС и решение № 439 по гражданско дело № 2773 от 2015 година на ВКС; 6. „Дължи ли се обезщетение за вреди, ако спрямо дадено търговско дружество публично са разгласени неверни позорящи обстоятелства за извършени от или чрез същото незаконни и неетични действия?“, който поддържа, че е разрешен в противоречие с решение № 439 по гражданско дело № 2773 от 2015 година на ВКС и с решение № 206 по гражданско дело № 4762 от 2017 година на ВКС; 7. „Подлежат ли на пълно и главно доказване конкретните неимуществени вреди, когато ищецът претендира обезщетение в размер, който не надхвърля обичайно присъждания за подобни случаи?“, по който навежда противоречие с решение № 316 от 14 октомври 2013 година по гражданско дело № 121 от 2013 година на ВКС, решение № 388 от 02 декември 2013 година по гражданско дело № 1300 от 2012 година на ВКС, решение № 3 от 29 януари 2014 година по гражданско дело № 2477 от 2013 година на ВКС и решение от 04 февруари 2013 година по гражданско дело № 85 от 2012 г на ВКС и 8. „Длъжен ли е възивният съд да обсъди в мотивите на решението си всички доводи и възражения на страните и да постанови решението си въз основа на преценка на всички доказателства по делото?“, по който навежда противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 187 от 23 октомври 2019 година по гражданско дело № 1738 от 2018 година на ВКС и решение № 263 от 29 ноември 2019 година по гражданско дело № 1177 от 2019 година на ВКС.
Касаторите навеждат също основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2, пр. 2 ГПК - противоречие на въззивното решение с практиката на СЕС по въпроса за присъждане на обезщетение за репутационни вреди на търговски дружества, обективирана в решение по дело Т - 88/09 от 8 ноември 2011 година по казуса Idromacchine Srl v. E.C.. В последното СЕС по ясен и категоричен начин се е произнесъл, според „Варнафарма М“ ООД и „Фармнет“ ЕАД, в подкрепа на правото на юридическите лица да получат обезщетение за неимуществени вреди, причинени от неправомерно разпространяване на информация, засягаща доброто им име. С това решение СЕС е осъдил Европейската комисия да заплати обезщетение в размер на 20 000 евро за претърпените от дружеството - ищец неимуществени вреди, причинени от публикуването в официалния вестник на Европейския съюз на подвеждаща информация, засягаща доброто име и реномето на дружеството. СЕС е изразил становището, че самото публикуване в официален вестник на наименованието на Idromacchine в спорното решение е достатъчно, за да се установи, че последното е претърпяло действителна и сигурна вреда, а СГС е намерил точно обратното - че дружествата – ищци следва да докажат претендираните конкретни вреди, а самото разгласяване на злепоставяща информация не е достатъчно за уважаване на исковете по чл. 45, ал. 1 ЗЗД.
Ответницата по касационната жалба (ответница и в исковото производство) - В. Ц. А. подава писмен отговор в законния преклузивен срок, в който поддържа становище за отсъствието на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Не претендира съдебно-деловодни разноски в касационното производство.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема по допустимостта на касационното обжалване следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт – въззивно решение по искове с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД, с цена на всеки от тях над 5 000 лв., т.е. тя е допустима.
Въззивният съд е приел, че действията на ответницата, от които се претендират вреди за ищците - търговски дружества са свързани с публичното разгласяване на фактите, изложени в седем предавания „Открито“, излъчени по БНТ, в които се лансира тезата, че В. М., В. М. и управляваните от тях фирми, включително „Фармнет“ ЕАД, са закупили оригиналното лекарство „Хумира“ от производителя в САЩ, чрез контрабанда са се снабдявали с по-евтини, забранени за внос и продажба в Република България аналози на това лекарство от Република Турция, които били поставяни в оригиналните американски опаковки, за да бъдат продадени на потребителите в Република България, оригиналните лекарства се продавали на друго контролирано от ищците дружество „Трейднет България“ ЕООД, което ги изнасяло и продавало в чужбина на по-висока цена, а НЗОК заплащало стойността на продадените в България и доставени вследствие на контрабандата турски аналози на фирмите-доставчици, които съставлявали част от бизнеса на фамилията М.. СГС е намерил за безспорно между страните по делото съдържанието на предаванията, установено и чрез огледите на DVD, извършени от съда в съдебно заседание на 04.04.2019г., което съдържание е възпроизведено подробно в първоинстанционното решение. Счел е, че спорът е концентриран в това дали журналистическото разследване и направените от ответницата изводи в предаванията „Открито“ разкриват признаците на противоправност, като основание за ангажиране на отговорността й по чл. 45, ал. 1 ЗЗД, както и дали вследствие на изказванията са причинени имуществени и неимуществени вреди на ищцовите търговски дружества, които да са в причинно-следствена връзка с действията на А. като автор и водещ на предаванията „Открито“ по БНТ.
Въззивният съд е посочил, че е необходимо във всеки конкретен случай съдът да прецени дали определено изказване, освен оценка и мнение по обществен въпрос, свързан с определено лице, обективира и твърдение за злепоставящи и позорящи факти, което твърдение не е вярно. Само при установяване на последния факт дължи преценка дали поведението е противоправно и виновно, респективно дали съставлява злоупотреба с право. Счел е, че изказването на мнение чрез слово - писмено или устно е конституционно гарантирано право на всеки гражданин, закрепено в чл. 39, ал.1 КРБ, като правото на мнение не е абсолютно. Ограничаването му е допустимо по изключение и само за да се осигури защита на конкуриращ интерес и право, също конституционно защитени, като може да става единствено на основанията, предвидени в КРБ (чл. 39, ал. 2 и чл. 57, ал. 2 КРБ и чл. 10, ал. 2 Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи (ЕКЗПЧОС)). Според посочените законови текстове свободното изразяване на мнение не може да се използва за накърняване правата на лично достойнство, чест и добро име на другиго и за призоваване към насилствена промяна на конституционно установения ред, към извършване на престъпления, към разпалване на вражда или към насилие над личността. Чрез публичното слово лицата упражняват основното си защитено от Конституцията право на мнение и реализират свободата си на изразяване на възгледи и идеи. Безспорната ценност на това право според СГС е дала основание на ЕСПЧ да допусне, че “журналистическата свобода обхваща и възможно прибягване до определена степен на преувеличаване или дори провокация, което единствено може да гарантира истинската свобода на словото”. Такова е и становището, изразено от Конституционния съд на Република България в решение № 7 от 4 юни 1996г. по конституционно дело № 1 от 1996г., в което при разглеждане на конкуренцията между правото на свободно изразяване на мнение и правото на лично достойнство, чест и добро име по чл.4, ал. 2 и чл. 32, ал. 1, изр. 2 КРБ, е проведено разграничение между информация и идеи, които се правят публично достояние в контекста на политическия и обществения дебат, и такива, които не попадат в този контекст, с посочване, че първите се ползват с по-висока степен на защита. Анализирайки практиката на ЕСПЧ е подчертал, че правото на свободно изразяване по чл. 10 ЕКЗПЧОС не се отнася само към общоприети и добре посрещани идеи, но защитава също информация и идеи, които накърняват, шокират или обезпокояват. Цитирал е и практиката на ВКС (решение по гражданско дело № 1438 от 2009г. на Трето гражданско отделение), според която не е противоправно поведението по повод изказани мнения за негативна оценка, пряко или косвено засягащи конкретно лице, когато името му се коментира във връзка с обществен въпрос, свързан с неговия пост, дейност или занятие, както е по процесното правоотношение. Оценките направени при спазване на ограниченията по чл. 39, ал. 2 КРБ, колкото и негативно да са натоварени, не пораждат отговорност за лицето, което ги дава, като тяхната вярност или невярност не може да бъде проверявана, тъй като те представляват коментар на факти, а не възпроизвеждане на обстоятелства от обективната действителност. Съжденията ангажират отговорността на издателя само ако изразяването им обективно нанася обида на адресата (в този смисъл решение № 62 от 06 март 2012г. по гражданско дело № 1376 от 2011г. на ВКС, Четвърто гражданско отделение и решение № 253 29 януари 2014г. по гражданско дело № 1251 от 2012г. на ВКС, Трето гражданско отделение).
Според въззивния съд гражданската отговорност за обида и клевета като средство за защита на честта, личното достойнство и доброто име представлява допустимо от КРБ и ЕКЗПЧОС ограничение на правото на свобода на изразяване на мнения. Въз основа на горепосочените анализи, той е заключил, че мненията и оценките, направени по повод проведеното журналистическо проучване на ответницата не подлежат на проверка за вярност, тъй като представляват само коментар на факти от обективната действителност. Те биха били в състояние да ангажират отговорността на журналиста само ако реално съставляват обида или клевета. Посочил е, че от приетите по делото доказателства не се установява ответницата чрез изказаното от нея мнение в предаванията „Открито“ и направените изводи и коментари, да е целяла да накърни честта, достойнството и доброто име и репутацията на ищците или да ги злепостави публично. Изведените фактически констатации не съдържат позорни, унизителни или накърняващи доброто име и репутацията на ищците обстоятелства. Предаванията поднасят на публиката гледната точка на журналиста А. и представляват изводи, коментари, мнения, оценъчни съждения и субективна интерпретация на възприети от нея факти и обстоятелства по повод извършените журналистически проучвания. Като такива те съставляват израз на правото й свободно да изразява собствено становище по определени въпроси от общественозначим интерес - предмет на процесните телевизионни предавания. СГС е заключил, че дори да се приеме, че изразените мнения на ответницата са оценъчно негативни, те касаят лична оценка на коментатора, която не съставлява разпространяване на позорящи ищците обстоятелства. Ответницата като всеки правен субект в Република България, разполага по Конституция с право на лично мнение и оценка въз основа на установени от нея обстоятелства, и понеже става въпрос за субективно мнение и оценка, тяхната истинност не подлежи на проверка и доказване за правилност или вярност, а съдържанието им зависи единствено от съзнанието на автора. В процесните предавания, след обстойно разследване, описано подробно в първоинстанционното решение като последователност, документи, разговори със засегнатите действащи лица и проверка в съответните държавни институции, А. прави свои оценъчни съждения, че В. и В. М. и управляваните от тях фирми, измежду които „Фармнет“ ЕАД, вероятно са закупували оригиналното лекарство „Хумира“ от производителя в САЩ, като същевременно са се снабдявали с по-евтини и забранени за внос и продажба в Република България аналози на това лекарство от Република Турция, които са представяни в оригиналните американски опаковки, за да бъдат продадени на потребителите в Република България, а оригиналните лекарства се продавали на друго контролирано от ищците дружество „Трейднет България“ ЕООД, което ги изнасяло и продавало в чужбина на по-висока цена. Журналистката е изразила мнение, че НЗОК е заплащало стойността на продадените в България и доставени турски аналози на фирмите-доставчици, които са част от бизнеса на фамилията М.. Въззивният съд е намерил, че направените в предаванията съждения са оценъчни и са израз на упражненото право на свобода на словото, като представляват допустима критика спрямо търговската дейност на публична фигура , каквато е ищецът М. (политик - лидер на политическа партия и тогава заемащ поста заместник – председател на Народното събрание) и са базирани на проверена информация, касаеща въпрос от изключителен обществен интерес . СГС е посочил, че допустимите граници за критика на публични фигури в сравнение с частните лица са много по-широки. Действително направените в процесните предавания изводи създават предположения за обществено укорима и неприемлива дейност, за корист и меркантилни подбуди, с цел извличане на печалба. Същевременно субективната интерпретация на фактите от едно или друго лице не може да е клевета, а и не е налице разгласяване на несъществуващи позорни обстоятелства в гореизложения смисъл. Провокативните оценъчни съждения по отношение на физическите лица М. и свързаните с тях фирми са предизвикани, освен това според решаващия съд, от отказа на ищеца М. да отговори на въпроси на журналиста А., както и да й окаже съдействие за изясняване на разследваните в предаванията факти, които са от значение и до които тя не е имала достъп. Ако беше отговорил на тези въпроси, той би могъл да разсее, а не да затвърди съмненията на разследващия журналист, както и да насочи разследването в друга посока.
Въззивният съд е споделил решаващите изводи на първоинстанционния съд, че не е установено по делото ответницата да е имала различна цел от тази да информира подробно обществеността за проблемите, касаещи паралелния износ на лекарства в страната, липсата им в аптечната мрежа, сигналите за предоставяне на фалшиви лекарства, начинът за осъществяване на износа на лекарствени продукти, къде се изнасят те, какви са цените им в Република България и в чужбина, както и как се осъществява отчетността на разходите за лекарства от НЗОК, какви практики за доставка на лекарства на дребно са осъществявали фирмите, управлявани от ищеца М., кои са контрагентите, изпълнявали ли са задълженията си да внасят дължимия ДДС и т.н.. Предаванията са излъчени след предварително одобрение и съгласуване с ръководството на БНТ, след проучване на фактите и документите, до които журналистът е имал достъп, за което последният е бил командирован в страната и чужбина за събиране на данни по темата. При извършените репортажи са отразени различни гледни точки и становища, като са спазени добрите журналистически практики и е дадена възможност на всички страни за становище по обсъжданата тема, включително на ищците М.. Поради това е приел, че не е налице противоправно поведение от страна на ответницата, което да може да ангажира деликтната й отговорност за претендираните вреди. При това положение е заключил, че е безпредметно обсъждането на останалите елементи от фактическия състав на чл. 45, ал. 1 ЗЗД. Само за пълнота е посочил, че е неоснователно твърдението на ищците във въззивната им жалба, че неимуществените вреди се предполагат, без да е нужно да са доказани пълно и главно. Намерил е, че от приетите доказателства ищците - търговски дружества не са установили настъпването на твърдените имуществени и неимуществени вреди, които да са в причинно-следствена връзка с поведението на ответницата в процесните телевизионни предавания. Единственият установен факт в процеса е, че ищецът „Варнафарма М“ ООД, заедно с ЕТ „С. М.“, притежават марката „М.“. Неустановено обаче е двете ищцови дружества да са претърпели имуществени вреди, съставляващи конкретни загуби или пропуснати ползи в причинна връзка с процесните предавания. Самите ищци са поддържали в процеса, че няма как да представят доказателства за търпените от дружествата имуществени вреди във вид на загуби и пропуснати ползи в конкретен размер, понеже обективно невъзможно е да се изчисли каква печалба са пропуснали да реализират, нито има възможност да се определи какви приходи и обем продажби са пропуснали да осъществят и на какви стоки в резултат от процесните репортажи. По отношение на претендираните неимуществени вреди, претърпени от търговските дружества по евентуално съединените искове, СГС е приел, че юридическите лица също могат да търпят морални вреди и да претендират обезщетения за тях. Цитирал е практика на ВКС, обективирана в решение № 206 от 26 март 2019г. по гражданско дело № 4762 от 2017г. на Трето гражданско отделение, според която такова тълкуване на закона съответства както на ЕКЗПЧОС и Хартата на основните права на Европейския съюз, така и на практиката на европейските съдилища, като възможността за търсене на неимуществени вреди от юридически лица е призната като принцип на международното право. Макар да е счел евентуално съединените искове за неимуществени вреди за допустими, СГС ги е намерил за неоснователни поради отсъствието на противоправно поведение от страна на журналиста А. и поради неустановяване на останалите елементи от фактическия състав на деликта по чл. 45, ал. 1 ЗЗД. По горепосочените съображения е отхвърлил тези искове като неоснователни.
Настоящият съдебен състав на Върховния касационен съд намира, че не са осъществени релевираните от касатора основания за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.
По наведените основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК :
Първият въпрос на касаторите осъществява общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, тъй като е обусловил решаващите правни изводи в атакувания въззивен съдебен акт. Спрямо него не е налице соченото допълнително основание – разрешаването му в противоречие с практиката на ВКС, цитирана в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба. Според същата (решение № 85 от 23 март 2012 година по гражданско дело № 1486 от 2011 година на ВКС, Четвърто г.о., решение № 369 от 26 ноември 2015 година по гражданско дело № 2098 от 2015 година на ВКС, Четвърто г.о., решение № 12 от 06 февруари 2013 година по гражданско дело № 449 от 2012 година на ВКС, Трето г.о., решение № 484 от 9 юни 2010 година по гражданско дело № 1438 от 2009 година на ВКС, Трето г.о. и др., вкл. представените от касаторите) при спор за отговорност за вреди при извършено журналистическо разследване, на проверка за истинност подлежат фактическите твърдения, които могат да ангажират отговорността на журналиста само ако са неверни, засягат неблагоприятно адресата и доколкото не е положена дължимата грижа за проверка достоверността на разпространената информация. Оценките (мненията) не подлежат на проверка за вярност, тъй като не представляват конкретни факти от обективната действителност. В мотивите на своето решение съдът е длъжен да разграничи каква част от изнесеното съставлява твърдение за факт и каква - оценка, съответно дали фактите са неверни и позорни и дали оценките са в рамките на свободата на словото по чл. 39, ал. 1 КРБ. Разпоредбата на чл. 10 т. 1 ЕКЗПЧОС прокламира свободата на изразяването на мнения, включително разпространяването на информация и идеи без намеса на държавните власти. Нормата не дава право да се разпространяват неверни факти, нито да се засяга достойнството на други правни субекти, а осигурява свободната оценка на фактите и възможността тя да се отстоява. Рамките, до които се простира тази свобода, се определят от възможността да бъдат засегнати неоправдано честта и достойнството на другите правни субекти. Допустимата журналистическа критика по отношение на публичните личности и в частност на политиците, е с по -широки граници. Колкото по - известна е една личност, включително политик, толкова повече намеса в частноправната си сфера се налага да понася. Обществеността има право да бъде информирана за действията и постъпките на този, комуто се е доверила да представлява интересите й. Поради това политиците, още повече лидерите от тях, следва да понасят засиления журналистическия интерес и да търпят повече укори, включително с надхвърлящи добрия тон изразни средства. Същевременно журналистите не могат да използват правото за свободно разпространение на информация, за да нанасят обиди или да клеветят, а следва да съобразяват границите, визирани в чл. 39, ал. 2 КРБ. Не е противоправно поведението при изказани журналистически мнения с негативна оценка, пряко или косвено засягащи конкретно лице, когато името му се коментира или се предполага във връзка с обществен въпрос, свързан с неговия пост, дейност или занятие. Въззивният съд е съобразил изцяло горепосочената практика на ВКС при извеждане на решаващия си правен извод, че в проведеното процесно журналистическо разследване от ответницата всички направени съждения са оценъчни и поради това не подлежат на проверка за вярност. Същевременно те не съдържат обидни квалификации спрямо някой от ищците, а като лична субективна интерпретация на разследващия журналист на възприетите по време на журналистическото разследване обстоятелства, представляват допустима критика спрямо търговската дейност на публичната фигура на ищеца М., който е лидер на политическа партия в страната и заместник-председател на парламента. Базирани са на проверена информация, касаеща въпрос от изключителен обществен интерес, доколкото се отнасят до търговското занятие на известен български политик и държавник, за което обществото има право да бъде информирано и са резултат на добросъвестно журналистическо проучване, при което е дадена възможност на всички заинтересовани страни за становище по обсъжданата тема. Поради това при извършената преценка за колизията между правото на журналиста на свободно изразяване на мнение и правото на ищците на лично достойнство, чест и добро име и репутация е заключил, че поведението на ответницата не е противоправно и не може да обуслови ангажиране на деликтната й отговорност по чл. 45, ал. 1 ЗЗД.
Вторият въпрос на касаторите е изведен от мотивите по съществото на спора в решение № 369 от 26 ноември 2015 година по гражданско дело № 2098 от 2015 година на ВКС, Четвърто г.о., поради което формулировката му не е прецизна и касае по - скоро фактическите изводи, отколкото правните проблеми по конкретното дело, поради което не удовлетворява изискването на законодателя в чл. 280, ал. 1 ГПК за общо основание за допускане на касационния контрол. Доколкото може да бъде изведена от горецитираното решение на ВКС относима към настоящия спор проблематика, следва да бъде посочено, че СГС не е констатирал фактически твърдения на ответницата в процесните телевизионни предавания, които да подлежат на установяване за вярност, а само оценъчни съждения въз основа на проверена в хода на журналистическото разследване информация за обстоятелствата – предмет на разследването. В решение № 369 от 26 ноември 2015 година по гражданско дело № 2098 от 2015 година, конкретният казус е бил различен – не е била установена истинността на направените от журналиста фактически твърдения и поради това изведените от последния оценъчни съждения са се оказали неподкрепени от никакви факти, при което е направен извод, че в такава хипотеза има злоупотреба със свободата на словото. Поради това по втория поставен въпрос не са осъществени нито общото, нито наведеното допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Третият въпрос , ако може да се приеме за относим към решаващите правни изводи в атакуваното въззивно решение, е разрешен изцяло в съответствие с цитираните от жалбоподателите решения на ВКС. Необходимостта от проверка на верността на изнесената от журналиста информация се отнася до хипотезите, в които последният разпространява фактически твърдения, а не оценъчни съждения, каквито единствено се съдържат в процесните телевизионни предавания. Поради това цитираното изречение от решение № 12 от 06 февруари 2013 година по гражданско дело № 449 от 2012 година на ВКС, Трето г.о.: „ Утвърдено е схващането, че за изнесени факти, журналистът трябва да е получил потвърждение поне от два независими източника“, не е относимо към процесното правоотношение. По отношение на съдържанието на добросъвестното журналистическо разследване, както при употребени фактически твърдения, така и при субективни интерпретации на последните, приложима е безпротиворечивата практика на ВКС, посочена по - горе при разглеждане на първия въпрос на касаторите, която е съобразена от въззивния съд.
Четвъртият въпрос , касаещ отново добросъвестното журналистическо разследване при разпространение на неверни факти и преднамерено скриване на факти и доказателства, опровергаващи разгласените твърдения и изводи, не е обуславящ за решаващите правни изводи във въззивното решение по горепосочените съображения, изведени при предходните въпроси. СГС не е приемал, че ответницата е разпространявала неверни фактически твърдения, още по-малко е приемал, че преднамерено е скрила благоприятни за ищците факти и доказателства. Неправилността на тези фактически и правни изводи на въззивния съд не може да бъде обсъждана в настоящата фаза на касационното производство по предварителна селекция на касационните жалби. Поради това и по този въпрос липсва общо основание за допускане на касационно обжалване.
Петият въпрос не притежава характеристиките на правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, тъй като изисква конкретен отговор дали са правилни фактическите и правни изводи на въззивния съд в атакуваното решение, т.е. касае касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК, които могат да бъдат разгледани само, ако бъде допуснато касационното обжалване. Всъщност отговорът му се съдържа в разгледаната практика на ВКС при обсъждането на първия зададен въпрос, разграничаваща фактически твърдения от оценъчни съждения при журналистическо разследване, вкл. досежно занятие на политици.
Шестият въпрос , поставен от касаторите, също не удовлетворява общото основание за допускане на касационния контрол. Той не е от значение за крайния изход по конкретното дело. Това е така, тъй като в атакуваното решение са възприети принципните достижения в практиката на ВКС, ЕСПЧ и СЕС, според които юридическите лица имат право на репутационни вреди от деликт. Исковете, предявени от ищцовите търговски дружества са отхвърлени, не поради отричане на тази правна възможност, а поради неустановяване чрез пълно и главно доказване от страна на ищците, че са осъществени елементите от фактическия състав на чл. 45, ал. 1 ЗЗД, вкл. противоправно поведение от страна на ответницата. Гореизложеното е относимо и за поставения седми въпрос , касаещ необходимостта от доказване на обичайните репутационни вреди от деликт. Освен, че посочената от касаторите практика на ВКС е неотносима към журналистически деликти, отговорът на така поставения въпрос не е в състояние да промени крайния изход на конкретния спор, при който приетата липса на противоправно поведение на журналиста е достатъчна, за да изключи деликтната му отговорност.
Осмият поставен от жалбоподателите въпрос е правен такъв, но е разрешен съобразно цитираната практика на ВКС (решение № 187 от 23 октомври 2019 година по гражданско дело № 1738 от 2018 година на ВКС и решение № 263 от 29 ноември 2019 година по гражданско дело № 1177 от 2019 година на ВКС). Според нея, в съответствие с т. 19 ТР № 1/04.01.2001г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, мотивите към въззивното решение трябва да отразяват решаващата дейност на въззивната инстанция като втора инстанция по съществото на правния спор. Правораздавателната дейност на въззивната инстанция не се изчерпва само с контрол върху валидността, допустимостта и правилността на първоинстанционното решение, а е насочена към разрешаване на правния спор, аналогично на дейността на първата инстанция. За да се произнесе по спора, въззивният съд трябва да извърши преценка на фактите и доказателствата по делото, да обсъди всички възражения и доводи на страните от значение за спорното право, да формира свои самостоятелни фактически и правни изводи и тези изводи да намерят отражение в мотивите към решението. При потвърждаване на първоинстанционното решение разполага с възможността по чл. 272 ГПК, която не го освобождава от горепосочените задължения. Въззивният съд е изложил подробни собствени фактически и правни мотиви, които изчерпват всички приети по делото доказателства и всички доводи и възражения на страните, вкл. съдържащите се във въззивната жалба, поради което по този въпрос не е осъществено релевираното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
По наведеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 2, пр. 2 ГПК :
Поставеният въпрос в горепосочената хипотеза е относно възможността за присъждане на репутационни вреди на търговски дружества, на който въззивният съд е отговорил положително, както беше посочено и по - горе, съобразявайки практиката на ВКС, ЕСПЧ и СЕС, вкл. цитираното от касаторите решение по дело Т - 88/09 от 8 ноември 2011 година по казуса Idromacchine Srl v. E.C.. Този въпрос не е от обуславящо значение за крайния изход на конкретния правен спор, т.е. спрямо него отсъства общото основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационен контрол. Не е осъществено и соченото допълнително основание, тъй като даденият принципен отговор от въззивния съд съответства на горецитираното решение на СЕС.
По основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК :
Като самостоятелно основание за допускане на касационен контрол, различно от основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидната неправилност се отнася само до квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт: допуснати от съда нарушения на относима за конкретния спор императивна материалноправна норма, на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, имащи за резултат прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, както и при грубо нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти - явна необоснованост, каквито квалифицирани състави на неправилност не са осъществени досежно атакувания съдебен акт. Невъзпроизвеждането на съдържанието на процесните телевизионни предавания в мотивите на въззивното решение не може да обуслови не само очевидна неправилност, но и обикновена неправилност на съдебния акт, доколкото въззивният съд е посочил, че то е безспорно между страните, възпроизведено е в DVD и е известно нему на база на извършения оглед на последните, а и е подробно индивидуализирано в мотивите на първоинстанционното решение, към които е препратил в съответствие с чл. 272 ГПК. Няма съмнение, че СГС е запознат със съдържанието на всяко едно от процесните телевизионни предавания с автор и водещ – ответницата, като след съвкупен анализ на това съдържание и останалите приети по делото доказателства, е извел правните си изводи, според които журналистическото разследване не съдържа фактически твърдения, а само оценъчни съждения на своя автор. Правните изводи за неустановено противоправно поведение на журналиста в контекста на конституционното право по чл. 39 КРБ и за недоказване на принципно допустимите неимуществени вреди (репутационни вреди) от деликт в патримониума на ищцовите търговски дружества също не покриват горепосочените признаци за очевидна неправилност.
Не е налице и вероятност обжалваният акт да е нищожен или недопустим като основание за служебно допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
На основание изложеното касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допуснато, поради което Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 260026 от 14.09.2020г., постановено по в. гр. дело № 13808/2019г. на Софийски градски съд, ІV–„д“ състав, в обжалваната му част.
Определението не подлежи на обжалване.



ПРЕДСЕДАТЕЛ:


ЧЛЕНОВЕ: 1.


2.