Върховен касационен съд

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и осми септември през две хиляди двадесет и втора година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ
ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
НИКОЛАЙ ИВАНОВ

при участието на секретаря Анжела Богданова и прокурора…………………..
като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 4756 по описа на Върховния касационен съд за 2021 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Прокуратура на Република България срещу въззивно решение № 833/14.07.2021 г., постановено по възз. гр. д. № 3691/2020 г. по описа на Софийския апелативен съд, с което след частична отмяна на решение № 4682/03.08.2020 г. по гр. д. № 6557/2019 г. на Софийски градски съд, касаторът е осъден на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ да заплати на С. Г. Г. сумата 100 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от незаконно повдигнато и поддържано обвинение за извършено престъпление по чл. 289, пр. 2-ро НК, по което лицето е оправдано с влязла в сила присъда по нохд № 1205/2017 г. на Софийски градски съд.
Решението е влязло в сила в частта, с която исковете за обезщетение за имуществени вреди за сумите 8 753,57 лв. и 3 240 лв. са уважени.
В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на въззивното решение, поради допуснати нарушения на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.
Ответникът по жалбата – С. Г. Г., представляван от адв. Я. Д., изразява становище за неоснователността й. Претендира разноски.
С определение № 373/05.05.2022 г. касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по правните въпроси за критериите при определяне размера на обезщетението за претърпени от пострадалото лице неимуществени вреди от наказателно преследване и за съблюдаването на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД с оглед конкретно установените по делото обстоятелства.
По тези въпроси в установената съдебна практика (т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г., т. 19 от ТР № 1/2001 г. на ОСГК и множество решения на състави на ВКС, напр. – решение № 197/16.11.2016 г. по гр. д. № 1845/2016 г., III г. о., решение № 293/17.03.2020 г. по гр. д. № 3963/2018 г., IV г. о., решение № 12/30.04.2020 г. по гр. д. № 1513/2019 г., III г. о., решение № 174/12.12.2018 г. по гр. д. № 546/2018 г., IV г. о. и др.) се приема, че при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди. Същевременно, при изграждане на преценката си за справедливия размер обезщетение по чл. 52 ЗЗД, съдът следва да съпостави относимите обстоятелства, без да отдава изолирано или прекомерно значение на едни от тях за сметка на други.
На обезщетяване подлежат само неимуществените вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждането и техният размер се определя според вида и характера на упражнената процесуална принуда и тежестта на уврежданията. Задължително се отчита общата продължителност и предмета на наказателното производство, поведението на страните и на техните представители, поведението на останалите субекти в процеса и на компетентните органи, личността на увредения, вкл. дали обвинението е в сферата на професионалната му реализация, както и всички други факти, които имат значение по смисъла на Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи. Съгласно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, размерът на обезщетението за неимуществени вреди трябва да е съобразен с обществения критерий за справедливост, който винаги се основава на конкретни факти и на индивидуалната преценка за стойността, която засегнатите блага са имали за притежателя си. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на реално претърпените от увреденото лице неимуществени вреди, а когато дадена вреда не е пряка последица от конкретно процесуално действие или акт на правозащитните органи, тя не подлежи на репариране. Размерът на обезщетението следва да се определи според стандарта на живот и обществено-икономическите условия в страната към датата на деликта, за да не се превърне в източник на неоснователно обогатяване за пострадалия.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като разгледа жалбата и провери обжалваното решение с оглед изискванията на чл. 290, ал. 2 ГПК, намира следното:
С обжалваното решение въззивната инстанция е приела, че е осъществен фактическият състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за ангажиране отговорността на прокуратурата за претърпени от ищеца неимуществени вреди. Спрямо лицето е било повдигнато обвинение в извършване на престъпление по чл. 289, пр. 2-ро НК – за това, че на 02.12.2016 г. в [населено място], в сградата на Съдебната палата, склонявал длъжностно лице от прокурорските органи – З. З., прокурор при Районна прокуратура – В., да наруши свои служебни задължения във връзка с правораздаването, нормативно установени в Конституцията на РБ, в НПК и в Кодекса за етично поведение на българските магистрати, като я подбуждал, в качеството на наблюдаващ разследването по досъдебно производство № 1828/2016 г. на 1-во РУ на МВР – В., да вземе решение за прекратяване на досъдебното производство с мотива, че деянието било малозначително по смисъла на чл. 9, ал. 2 НК. По това обвинение е бил изготвен обвинителен акт и образувано нохд № 1205/2017 г. на СГС, по което на 12.04.2017 г. е постановена оправдателна присъда, влязла в сила на 26.04.2018 г.
За да определи размера на обезщетението съдът е посочил, че към момента на започване на наказателното производство, ищецът е заемал длъжността „съдия“ в Окръжен съд – [населено място]. Преди това е работил като следовател, от 1995 г. е съдия, бил е председател на Военен съд – В., заместник-председател на Районен съд – Варна и заместник – председател на Окръжен съд – Варна. Повдигнатото срещу него обвинение е за извършено „тежко” по смисъла на чл. 93, т. 7 НК престъпление, за което към момента на повдигането му и на внасяне на обвинителния акт в съда, се е предвиждало наказание лишаване от свобода от една до шест години. Наказателното производство е продължило 1 година и 1 месец; ищецът е привлечен като обвиняем на 16.03.2017 г. и му е наложена мярка за неотклонение „парична гаранция“ в размер на 3 000 лв. Прокуратурата е внесла и поддържала обвинението и е протестирала оправдателната присъда пред въззивната и касационната инстанции. В резултат на воденото наказателно производство ищецът е претърпял неимуществени вреди, изразяващи се в стрес, притеснение и тревожност, чувство на несигурност, срам и неудобство в личен и професионален план, ограничил социалните си контакти, изпитвал силни притеснения от медийното отразяване на делото, чувствал се дискредитиран пред обществото. Влошило се здравословното му състояние, като на два пъти е постъпвал за лечение в психиатрична клиника и в клиника по кардиология. При тези данни е прието, че настъпилите неблагоприятни последици са с по-висок интензитет, предвид личността на ищеца, общественото му положение, социална среда и упражняваната от него професия на съдия. В тази връзка е направен извод, че определеното от първата инстанция обезщетение в размер на сумата 80 000 лв. е недостатъчно да компенсира претърпените от Г. морални вреди. За справедлива и достатъчна да репарира в най-пълна степен всички неимуществени вреди от незаконното обвинение е счетена сумата от 100 000 лв., в какъвто размер е и предявен искът.
В касационната жалба на прокуратурата са изложени доводи за неправилност на решението в обжалваната му част, поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касаторът поддържа становище, че при определяне на обезщетението съдът не е анализирал всички релевантни факти и обстоятелства, както и че размера на присъденото обезщетение не кореспондира с критериите и принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД, респ. че то е необосновано завишено и не съответства на действително претърпените вреди от незаконното обвинение.
Предвид отговора на правните въпроси, свързани със задължението на съда да обсъди всички релевантни обстоятелства и да приложи законовия критерий за справедливост с оглед репариране само на вредите, за които е установено, че са последица от конкретното незаконно обвинение, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира жалбата на Прокуратурата на РБ за частично основателна, поради следните съображения:
Правилно по делото е прието, че са налице предпоставките по чл. 2, ал.1, т. 3 ЗОДОВ за ангажиране отговорността на Прокуратурата на РБ, тъй като наказателното производство по повдигнатото срещу ищеца обвинение е завършило с постановяване на оправдателна присъда. В тази насока въззивният съд е изпълнил задължението си да посочи кои са релевантните факти, относими за определяне размера на обезщетението, но не е съобразил значението и наличието на причинна връзка на някои от тях с увреждането на ищеца, както и степента и интензитета на наказателната репресия. При обсъждането на относимите обстоятелства е отдадено изолирано и прекомерно значение на едни от тях за сметка на други. Вследствие на това неправилно е приложен материалният закон - чл. 52 ЗЗД, като необходимият за репариране на претърпените морални вреди размер на обезщетението е необосновано завишен. Не са отчетени и не е отдадено нужното значение на обстоятелства, които имат съществено значение за спора и обуславят определяне на обезщетение в много по-нисък размер.
На първо място, продължителността на наказателното преследване е отбелязана като факт от въззивния съд, но не е отчетено, че срокът освен разумен, е и много кратък – цялото наказателно производство, в т.ч. и разглеждането на три инстанции е приключило за 1 година и 1 месец. Процесуалните действия в досъдебната фаза и внасянето на обвинителен акт в съда са извършени за 5 дни (16.03.2017 г.- 20.03.2017 г.), а по-малко от месец след привличането на ищеца като обвиняем – на 12.04.2017 г. е постановена оправдателна присъда още на първа инстанция. Минимален е и обемът на извършените с участието на ищеца процесуални действия, като общо проведените по делото съдебни заседания са три. Наложената лека мярка за неотклонение (парична гаранция) и повдигнатото обвинение обективно не са представлявали пречка за възможността ищецът да продължи да упражнява професията си на съдия, нито са ограничили личната му свобода.
На второ място, въззивният съд правилно е посочил, че обвинението е било за „тежко” по смисъла на чл. 93, т. 7 НК престъпление и в сферата на професионалната реализация на Г., което поначало обуславя по-висок интензитет на търпените морални вреди; както и че прокуратурата е протестирала оправдателната присъда пред въззивната и касационна инстанция. В тази връзка решаващият съд не е съобразил обстоятелството, че касационната инстанция е потвърдила оправдателната присъда, но по други съображения. С решението на ВКС е прието, че извършеното от ищеца деяние осъществява от обективна и субективна страна „признаците на състава на престъплението по чл. 289, пр. 2 НК” (т.е. – деянието е съставомерно), но разкрива ниска степен на обществена опасност, която е „явно незначителна по смисъла на чл. 9, ал. 2, пр. 2 НК”. Следователно, ищецът е бил признат за невиновен и оправдан не защото не е извършил деянието, а поради преценката на наказателния съд, че с оглед неговата ниска обществена опасност то е малозначително и поради това не е престъпление. Дори да не съставлява престъпление, етичната и обществена укоримост на извършеното от ищеца е установена – с действията си преди срещата с прокурор З. (нееднократно търсените контакти, интересуването от хода на предварителното производство) и по време на разговора си с нея, Г. е целял да убеди прокурора да възприеме предложения от него начин за процесуално разрешаване на висящото наказателно производство, за да окаже по този начин помощ на своя познат.
На трето място, във връзка със степента и интензитета на претърпените от неоснователното обвинение морални вреди, същите без да се подценяват, не са довели до загуба на социален и професионален статус на пострадалото лице. Няма данни обвинението да е попречило на професионалната реализация, респ. да е дискредитирало по такъв начин личностния и професионален авторитет и компетентност в социалното обкръжение на Г., че това да е довело до загуба на доверие от страна на приятели и колеги, до тяхното отдръпване или дистанциране. Действително, за изследваното време ищецът като магистрат (съдия в ОС – Варна) е следвало да понася злепоставящото положение на обвинен; да знае, че е предмет на обсъждане в обществото и на медийни публикации. Претърпените репутационни вреди от огласяването на делото обаче, не са последица единствено от действията на прокуратурата, респ. от предоставената информация за образуваното наказателно производство. Отзвукът в обществото и в медиите е обективно следствие от заеманата от ищеца публична длъжност на магистрат. В практиката на ВКС е изяснено, че публичните личности (политици, органи на централната и местна изпълнителна власт, държавни служители, общественици и др.), за разлика от частните лица, са изложени на много по-голям интерес от страна на обществото и медиите, именно във връзка със заемана от тях длъжност или позиция в обществения живот. В случая, образуваното наказателно производство срещу ищеца е от категорията дела „с висок обществен интерес”, за които органите на съдебната власт са длъжни да предоставят информация на медиите с оглед правото на гражданите да бъдат информирани по въпроси с обществено значение (чл. 39 – 41 от Конституцията на РБ, чл. 10 ЕКЗПЧОС). Ето защо, на медийното разгласяване на повдигнатото срещу Г. обвинение не може да бъде отдавано еднозначно и прекомерно значение, както е направил въззивният съд. Отделно, по делото липсват данни прокуратурата неправомерно да е предоставяла невярна информация за наказателното производство, нито подобни факти се установяват от приложените медийни публикации.
На следващо място, относно последиците за физическия и психо-емоционален статус на ищеца, правилно въззивният съд е посочил, че нервното напрежение, чувството за срам и неудобство от опетняването на името, преживеният шок, безпокойство и стрес, причинени от воденото наказателно разследване, са се отразили негативно на здравето на ищеца. Не са съобразени обаче, в нужната степен обстоятелствата, че Г. е с кардиологични заболявания и проблеми още преди това. От представените по делото медицински документи и от приетата СМЕ се установява, че от дълги години ищецът е с артериална хипертония, с исхемична болест на сърцето; както и че през 2009 г. е проведена СКАГ (коронарография с установена нестенозираща коронарна атеросклероза). В епикризата от клиниката по кардиология е констатирана исхемична болест на сърцето; нестабилна ангина пекторис – новопоявила се; коронарна атеросклероза – нестенозираща; хипертонична болест ІІІ стадий, умерена степен, сърдечна форма; хипертонично сърце. В СМЕ е посочено, че основна причина за възникване на кардиологичните проблеми при ищеца е стенозиращата атеросклероза, а главни рискови фактори за исхемичната болест са артериалната хипертония, дислипидемията, захарния диабет, тютюнопушене, като психоемоционалният стрес не е сред водещите причини за тези заболявания, но може да е допълнителен съпътстващ фактор. От това следва, че стресът, преживян от ищеца във връзка с наказателното преследване, не може да се приеме нито за водеща, нито за единствена причина за проведеното през м.11.2017 г. лечение в клиниката по кардиология, а е възможно да се отчете само като допълнителен фактор за констатирания здравословен проблем. Освен това, неправилно въззивният съд е ценил като релевантен за спора факт и последващото лечение на ищеца през м.07.2018 г., когато му е извършена коронарография с поставяне на стентове. Причинната връзка между това второ лечение и незаконното обвинение по делото не е установена по безспорен начин както с оглед изяснените от СМЕ водещи причини и основни рискови фактори за кардиологичните заболявания на ищеца, но също и предвид факта, че три месеца преди това наказателното производство е приключило окончателно. Всичко това е следвало да бъде съобразено от въззивния съд, без да се абсолютизира като причина за коментираните физиологични проблеми при ищеца само психо-емоционалните му изживявания по време на процеса, за сметка на всички останали релевантни факти и обстоятелства.
Негативните последици за психичното здраве на Г. и причинната им връзка с незаконното обвинение са безспорно доказани и правилно са отчетени от въззивната инстанция. От събраните по делото доказателства, в т.ч. от представените по епикризи и от заключението на съдебно-психологическата експертиза се установява, че в периодите от 29.05.2017 г. до 16.06.2017 г. и от 29.06.2017 г. до 19.07.2017 г., ищецът е провел дневно стационарно лечение в психиатрична клиника, като поставената му диагноза е „разстройство в адаптацията”. Според експертното заключение, разстройството в адаптацията се свързва и е причинено от преживян от лицето силен стрес. Ищецът е проявил признаци на ситуативна депресия, отключена от започналото наказателно преследване през 2017 г. Констатацията на вещото лице е, че ищецът проявява симптоми на посттравматичен стрес - страх да се повторят отново събитията; дисоциативна амнезия; самоизолация през последните години, нарушен сън, трудна концентрация, повишени нива на стрес, силна тревожност. В същата насока са и показанията на разпитаните по делото свидетели (колеги на ищеца), според които Г. бил силно стресиран от това, че е обвинен в извършване на престъпление; затворил се в себе си, не говорел, изпаднал в депресия. Повдигането на обвинение за него било шок, от весел и общителен човек станал затворен, отказвал комуникация с колегите си, психически се сринал. При тези данни, причинната връзка между незаконното обвинение и вредите за психическото здраве на ищеца правилно е приета за установена от въззивния съд.
С оглед на всичко изложено, съдът намира касационната жалба на Прокуратурата на РБ за присъдено обезщетение в завишен размер за частично основателна. Всяко наказателно производство води до изпитване на негативни емоции и стрес у обвинения с оглед очакването на бъдеща репресия. Като релевантни за случая следва да се съобразят - тежестта на престъплението, за което е поддържано обвинение; изключително кратките срокове, в който е приключило досъдебното производство (5 дни) и производството пред първата инстанция до постановяване на оправдателната присъда (по-малко от 1 месец); краткият срок на цялото наказателно производство за трите инстанции (1 г. и 1 месец); наложената лека мярка за неотклонение; минималния обем проведени с участие на ищеца процесуални действия (3 съдебни заседания); обстоятелството, че лицето не е търпяло ограничения на личната си свобода, нито ограничения във връзка с упражняването на професията си; негативните последици за здравословното състояние на Г. вследствие на комплекс от фактори, сред които освен преживения от наказателния процес стрес и психическо напрежение, са и наличието на обективни причини, касаещи общия му здравен статус отпреди това; медийният интерес към делото, който е следствие и на защитим публичен интерес за правото на информация. Отчитайки още личността на увредения, респ. професионалния и обществен статус - съдия в окръжен съд; обстоятелството, че обвинението е за извършване на умишлено престъпление в сферата на професионалната реализация на магистрат, към която категория лица са завишени изискванията на обществото за почтеност и спазване на законите; но съобразявайки също, че са завишени и обществените очаквания за ненарушаване на етичните правила за поведение при упражняване на магистратската професия, съдът намира, че негативният ефект от незаконното обвинение в случая се обуславя от съвкупната преценка на посочените обстоятелства. Те обосновават завишаване на обезщетението (имайки предвид създадения от съдебната практика ориентир за подобни случаи), но не в геометрична прогресия, какъвто размер е присъдил въззивният съд. Преживеният стрес, срам, неудобство от злепоставянето на изграденото добро име и авторитет, дистанцирането от колеги и познати, промяната в характера и поведението на ищеца, както и в обичайния начин на живот и общуване, без да се подценяват, обективно не са довели до загуба на социален и професионален статус, нито до тежки и/или необратими последици за здравето на ищеца. Предвид изложеното и с оглед обществено-икономическите условия на живот в страната към датата на увреждането (2018 г.), съставът на ВКС счита, че сумата от 40 000 лв. е справедливият размер обезщетение, който ще репарира настъпилите вреди. Този размер на обезщетението съответства на характера и степента на претърпените морални вреди, както и на вида и продължителността на упражнената процесуална принуда. По делото липсват доказателства, които да установяват, че ищецът е претърпял неимуществени вреди в по-висок размер и с по-силен интензитет от отчетените. Съдът взема предвид и факта, че самото осъждане на ответната страна – Прокуратурата на РБ има репариращо действие, предвид моралния, а не имуществен характер на претендираните вреди.
Изложеното налага касиране на въззивното решение и произнасяне по съществото на спора. Според приетото по-горе, въззивното решение следва да се отмени в частта, с която претенцията на ищеца за неимуществени вреди е уважена за разликата над 40 000 лв. до размера на сумата от 100 000 лв., като за тази разлика искът следва да се отхвърли. В останалата си обжалвана част въззивното решение е правилно и следва да се потвърди.

Водим от горното и на основание чл.293, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение




ОТМЕНЯ въззивно решение № 833 от 14.07.2021 г., постановено по възз. гр. д. № 3691/2020 г. по описа на Софийския апелативен съд в обжалваната му част, с която Прокуратура на РБ е осъдена на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ да заплати на С. Г. Г., обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение за разликата над сумата 40 000 лева до размера на сумата 100 000 лв.
ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от С. Г. Г., с ЕГН – [ЕГН], от [населено място], [улица], ет. 14, ап. 96, срещу Прокуратура на РБ иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за разликата над сумата 40 000 лв. до размера на сумата 80 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от незаконно обвинение в извършване на престъпление по чл.289, пр.2-ро НК, за което е оправдан с влязла в сила присъда.
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 833/14.07.2021 г., постановено по възз. гр. д. № 3691/2020 г. по описа на Софийския апелативен съд в останалата му обжалвана част.
Решението е окончателно.




ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.