№ 50045
гр. София, 01.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в открито закрито съдебно заседание на четиринадесети февруари две хиляди двадесет и трета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ГЕНИКА МИХАИЛОВА
АНЕЛИЯ ЦАНОВА
при секретаря Кристина Първанова, като разгледа докладваното от съдия Цанова гр. дело № 2738/2022 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.290 ГПК.
Образувано е по подадена от Е. Т. Ц. касационна жалба срещу постановеното от СГС, ГО ІV- В състав решение № 395/28.02.2022г., с което е отменено решение № 20136533/10.06.2021г. на СРС, 72 състав по гр.д. № 65574/2020г. и вместо него е постановено друго, с което са отхвърлени предявените от Е. Т. Ц. срещу ГД „ГВА“ иска с правно основание чл.344, ал.1, т.1, т. и т.3 КТ, както и в частта на присъдените разноски.
В касационната жалба се твърди, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила, както и необосновано. Иска се да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените искове бъдат уважени, с присъждане на разноски.
С писмения си отговор ГД „ГВА“ изразява становище за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, ГК, състав на Четвърто отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима- подадена е в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана страна и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1 и/или ал.2 ГПК.
За да постанови решението си, СГС , ГО, ІV- В състав е приел, че не се спори по делото, че между страните е възникнало трудово правоотношение, по силата на което ищцата заемала длъжността “старши инспектор” в отдел “Авиационна сигурност”, дирекция “Оператори, авиационна сигурност, въздушно пространство, търсене и спасяване, и правно осигуряване”, прекратено със заповед № 45- 01- 532/ 13.11.2020г., поради налагане на дисциплинарно наказание “Уволнение”, поради злоупотреба с доверието на работодателя или разпространяване на поверителни за него сведения и други тежки нарушения на трудовата дисциплина. Относно спорния въпрос дали ищцата се ползва от предварителна закрила по чл. 333, ал. 1, т. 4 КТ, съдът е изложил, че ищцата е уведомила работодателя си, че ѝ е разрешен отпуск по болест след като е получила заповедта за уволнение, поради което и при положение, че на работника е била връчена заповедта за уволнение преди същият да уведоми работодателя си, че му е разрешено ползването на отпуск, независимо дали вече му е бил издаден болничен лист, той не се ползва от предварителна закрила. Относно спазването на двумесечният срок по чл. 194 КТ, съдът е приел, че противно на доводите на ищцата, наказанието е наложено в двумесечния срок от узнаване за нарушението от работодателя. Под откриване на нарушението по см. на чл. 194, ал. 1 КТ следвало да се разбира узнаването от субекта на дисциплинарна власт на установено в съществените му признаци нарушение на трудовата дисциплина установени субект на нарушението, време и място на извършването му, съществените признаци на деянието от субективна и обективна страна, които го квалифицират като дисциплинарно нарушение. Извършените нарушения на трудовата дисциплина следвало да се считат открити от органа на дисциплинарна власт след приключване на възложените от работодателя на специални комисии проверки и довеждане до знанието на работодателя на констатациите от възложените проверки. В случая в докладите от м. януари 2020г. и м. февруари 2020г. били направени констатации, касаещи установени нарушения в дейността на Летище “Пловдив”, но не и такива относно дейността на служители на ГД “ГВА”, като докладът с резултатите от тази проверка, в който подробно са изложени установените нарушения, бил изготвен на 03.09.2020г. Относно спорния между страните въпрос за мотивиране на заповедта за уволнение е приел, че заповедта за уволнение, в частта, в която е описано нарушението, че в оценката на риска са посочени предмети, които не отговарят на дефинициите на понятията “специална продукция” и “военна продукция” в Наредба за контрол върху режима на търговия с военна и специална продукция, като има и припокриване на тези две понятия, не е направено разграничение коя продукция е специална и коя военна, е немотивирана. От така описаното не ставало ясно кои предмети не отговарят на дефинициите на понятията “специална продукция” и “военна продукция” в посочената Наредба, което нарушавало правото на ищцата да разбере за какво е наказана и да осъществи правото си на защита, съответно, възпрепятствало съда да прецени законосъобразността на уволнението.
В останалата част заповедта за уволнение е приета за мотивирана, като нарушенията били подробно и ясно описани от фактическа страна и били посочени всичките му съществени признаци от обективна и субективна страна, което било достатъчно за организиране на защитата на ищеца. В заповедта били посочени всички обективни признаци на вмененото нарушение – същото било описано по време и място на извършването му и по начин, позволяващ както защитата на работника, така и преценката за законосъобразност, която следвало да извърши съдът. Изложил е, че фактическите основания за налагане на наказанието са 1. Провеждане на практически тест- етап 3 от процедурата, на рентгеново оборудване, което не отговаря на съответните изисквания. Съгласно т. 4.5 НПОССГВ, изпитващите носят отговорността, че тестовете, които се полагат са в пълно съответствие с разпоредбите на раздела и са предприети мерки за избягване на заобикаляне на разпоредбите и погрешните им изпълнение. В тези случаи изпитващите били упълномощени да вземат мерки. Рентгеновото оборудване, на което е проведена изпитната сесия в периода 17.12.2019г.- 18.12.2019г., боло на Агенция Митници и не било одобрено от ГД “ГВА” 2. Нарушаване на процедурата за одобрение за Оценка на риска на регулиран агент “Летище Пловдив“ ЕАД. Летищната програма за сигурност била одобрена преди одобрението на Оценка за риска. Съгласно т.01.1.5.1 от глава 1 НПСГВ прилагането на селективните интензивни мерки било обвързано с оценката на заплахата. Оценката на заплахата било част от Оценката на риска, т.е. залагането на ефективни мерки в Програмата за сигурност от регулирания агент е следствие от извършена оценка на риска, т.е. има връзка на зависимост между Програмата за сигурност и Оценката на риска. В одобрената от ищцата Програма за сигурност не било посочено военно формирование 32040- 24 авиобаза на МО, намиращо се е постоянната демаркирана зона, граничеща със зоната за ограничен достъп, което следвало да бъде отчетено при изготвяне на оценката на риска. В НПСГВ, глава 2, т. 2.1.3 било вменено задължение на регулираните агенти да включат в своята програма за сигурност съответните мерки и процедури за сигурност, които се прилагат на конкретното гражданско летище за обществено ползване, на което оперират. В оценката на риска били посочени предмети, които не отговарят на дефинициите на понятията “специална продукция” и “военна продукция” в Наредба за контрол върху режима на търговия с военна и специална продукция, като имало и припокриване на тези две понятия.
Въззивният съд е приел и че от събраните по делото доказателства се установява по категоричен начин, че сертификационната сесия, проведена в периода 17.12.2020г.- 18.12.2020г., е проведена на рентгеново оборудване, което не е одобрено от ГД “ГВА”. Това обстоятелство се установявало от оказания на св. Г., св. Г. и св. В., които заявяват, че през м. декември 2019г., когато е проведена сертификационната сесия, оборудването не е работело. Обстоятелството дали има видима разлика между оборудването, одобрено от ГД “ГВА” и това, собственост на Агенция „Митници“, било неотносимо към преценката дали деянието на ищцата представлява нарушение на трудовата дисциплина. От събраните доказателства се установявало, че рентгеновото оборудване, което се използва от регулирания агент за проверка на пътниците и ръчния багаж, е описано в Програмата на рентгеновото оборудване и е възможно да се направи проверка за съответствие. За неоснователен е приел доводът на ищцата, че в задължението в обхвата на проверката не е влизала проверката дали използваното рентгеново оборудване е одобрено от ГД “ГВА”, тъй като оборудването е било предмет на друга проверка, извършена от нея през м. октомври 2019г. Задължението на членовете на комисията да проверят дали оборудването, на което се провежда изпита, е одобрено от ГД “ГВА” произтичало от целите на сертифицирането, а именно да се потвърди, че съответните стандарти в авиационната сигурност се постигат от служители по сигурността; потвърди, че служителите притежават необходимата компетентност да изпълняват възложените им функции на приемливо ниво. Съгласно НПСГВ, ГД “ГВА” била отговорна за прилагането на целия процес на сертифициране, която отговорност включвала и организация на процеса на сертифициране. Съгласно раздел II, част 7, т. 7.1. НПСГВ, целта на тестовете е изпитващият да се увери, че кандидатът притежава уменията, които се изискват от него в реална обстановка. От друга страна, членовете на сертификационната комисия имали задължение да обезпечат положените тестове да са в пълно съответствие с разпоредбите на НПОССГВ и да предприемат мерки за предотвратяване на заобикаляне на разпоредбите или валидното им изпълнение, част от които задължения е да се увери, че рентгеновото оборудване, на което се провежда сертификационната сесия отговаря на изискванията, одобрено е от ГД “ГВА” и неговите функционалности и конфигурация позволяват да бъде извършена достоверна преценка за познанията и уменията на служителя. Ето защо за ищцата е съществувало задължение да провери дали използваното по време на сертифицирането рентгеново оборудване е одобрено от ГД “ГВА”, като при полагането на дължимата грижа това е било възможно. Обстоятелството, че два месеца по- рано ищцата е извършила проверка на летище Пловдив, вкл. и на използваното рентгеново оборудване, сочело, че тя е била добре запозната с последното. Бездействието на ищцата сочи на проявена груба небрежност. Възлагането на дейност по участие в процедури по сертифициране и следсертификационни проверки на персонала на регулирания агент- летище, осъществяващ проверка за сигурност на пътници и ръчен багаж, предпоставяло една по-висока степен на оказано от работодателя доверие, поради което осъществяващият тази дейност работник бил длъжен при изпълнение на трудовите си задължения да престира поведение, при което да полага съответната грижа за опазване на доверието на работодателя. Служителят бил длъжен при изпълнение на служебните си задължения да следва поведение, което създава увереност у органите, чиято дейност подпомага, че могат да му се доверяват и да разчитат на него. В случая, видно от фактите по делото, служителят се бил отклонил от това дължимо поведение. По отношение на нарушението по чл. 190, т. 7 КТ, съдът е приел, че от представения доклад от 27.1.2020г., изготвен от ищцата, се установявало, че тя е дала положително становище за внесената на 09.1.2020г. от регулиран агент “Летище Пловдив” ЕАД програма за сигурност, одобрена на 28.01.2020г. От представения доклад от 14.02.2020г., изготвен от ищцата, се установявало, че тя е дала становище, че представената от регулиран агент “Летище Пловдив” ЕАД оценка на риска съответства на изискванията на Националната програма за сигурност в гражданското въздухоплаване и същата е одобрена на 17.02.2020г. Съгласно НПСГВ, всеки субект разработва програма за сигурност, с оглед недопускане на акт на незаконна намеса. Тази програма описва методите и процедурите, които трябва да се следват, за да се отговори на изискванията на Регламент (ЕО) № 300/ 2008г. и на НПСГВ за прилагане на стандарти за сигурност във въздухоплаването по отношение на неговите дейности. В разпоредбата на чл. 4, & 1 Регламента са посочени общите мерки за опазване на гражданското въздухоплаване от актове на незаконна намеса, сред които са условията, при които може да се прилагат специални процедури за сигурност или да се освобождава от контрол за сигурност. Съгласно чл. 10 Регламента, всяка държава-членка разработва, прилага и поддържа национална програма за сигурност на гражданското въздухоплаване. В тази програма се определят отговорностите за прилагането на общите основни стандарти, посочени в член 4, и се описват мерките, които се изискват за тази цел от операторите и образуванията. Съгласно чл. 12 от Регламента, всеки оператор на летище разработва, прилага и поддържа програма за сигурност на летището. Тази програма описва методите и процедурите, които трябва да се следват от оператора на летището, за да се отговори на изискванията на настоящия регламент, както и на националната програма за сигурност на гражданското въздухоплаване на държавата членка, в която се намира летището. Програмата включвала разпоредби за вътрешен контрол на качеството, в които се описват начините за контрол на прилагането на тези методи и процедури от оператора на летището. С оглед изложеното, дори и да се приемело, че не съществува изискване оценката на риска да бъде одобрена преди програмата за сигурност, то това следвало от изискванията на Регламент (ЕО) № 300/ 2008г. и тези на НПСГВ относно съдържанието на програмата за сигурност. Съгласно НПСГВ, прилагането на селективните интензивни мерки било обвързано с оценката на заплахата. Оценката на заплахата е част от Оценката на риска, т.е. има връзка на зависимост между Програмата за сигурност и Оценката на риска. В програмата за сигурност на регулирания агент се съдържали изключения по отношение на товари, поради което е необходимо да се изготви оценката на риска. Така одобрената програма не отговаряла на изискванията за съдържанието, посочено в Приложение 01- Д, модел на летищна програма за сигурност. В този смисъл съдът е счел за основателни доводите във въззивната жалба, че в случай, че оценката на риска не е одобрена, но е одобрена програмата за сигурност, която включва мерки за оценка на риска, субектите ще се ползват с привилегии без това да е одобрено. На следващо място, в одобрената Оценка на риска не било описано намиращото се на територията на летището военно формирование 32040- 23 авиобаза на МО, разположено на постоянно демаркирана зона. Целта на Оценката на риска била да бъде оценен риска, свързан с обработка на товари, поща, за сигурността на летището, за гражданското въздухоплаване и здравето и безопасността на лицата. С оглед изложеното, за да се приеме, че одобрената оценка изпълнява изискванията за съдържанието и може да изпълни целите, същата следвало да съдържа описание на посоченото военно формирование, тъй като същото представлявала обективен фактор, което влияе върху осъществяване на посочените в оценката сценарии. Въззивният съд е приел и че нарушението на трудовата дисциплина е "тежко" при отчитане обществената значимост на професията, която заема ищеца, характера на изпълняваните трудови функции и степента на отговорност при изпълнение на дейността- част от които са контролните функции по отношение спазването на изискванията за сигурност на регулирания агент. С поведението си ищцата била създала предпоставки за поставяне в риск на живота и здравето на неограничен кръг хора. Посочените нарушения представлявали тежки нарушения на трудовата дисциплина (чл. 190, ал. 1, т. 4 и т. 7 КТ), които обосновавали налагането на най-тежкото дисциплинарно наказание - уволнение. Поставянето в риск живота и здравето на неограничен кръг хора обосновавало достатъчна тежест, за да се наложи наказание „ уволнение“, тъй като засягало неограничен кръг хора. Ирелевантно било дали от нарушенията са настъпили вредни последици, наличието на каквито обуславя единствено по- голяма тежест на извършените нарушения. В случая се касаело за неизпълнение на основни трудови задължения през период от около 2 месеца, което обуславяло извод, че извършените нарушения не са инцидентен пропуск при изпълнение на трудовите функции. Трите нарушения, извършени от ищцата, били такива, касаещи основното трудово задължение на всеки заемащ длъжността “старши инспектор” в отдел “Авиационна сигурност”, а именно контрол и мониторинг на прилагането на Националните програми за сигурност, контрол съответствие на програмите за сигурност; участие в процедури по сертифициране и следсертификационни проверки на летища. Аргумент за съответствие на тежестта на наложеното наказание с тежестта на извършените нарушения било и субективното отношение на ищеца към собствените му действия. Касаело се за съзнателно неизпълнение на основното негово трудово задължение, като пренебрежителното отношение към последиците от собственото му поведение не можело да бъде извинено с евентуално неизпълнението на задълженията от други служители. Прие е, че неоснователността на искът за отмяна на заповедта за уволнение обуславя неоснователността на предявените искове по чл. 344, т. 2 и т. 3 вр. с чл. 225 КТ.
С определение № 50889/02.12.2022г, постановено по гр.д. № 2738/22г., Върховният касационен съд, ІV гражданско отделение, е допуснал касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК по уточнения по реда на т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правен въпрос: Ползвали се работникът, респ. служителят от предварителната закрила по чл.333, ал.1, т.4 КТ в случай, че въпреки че към момента на връчване на заповедта за уволнение не е уведомил работодателя за издадения му болничен лист /представен по-късно в срока по чл.9, ал.2 от НМЕ/, работодателят е знаел за влошеното му здравословно състояние и че може да се ползва от закрилата, тъй като не се е явил на работа
Закрилата по чл. 333 КТ има обективен характер и цели да защити работника от неблагоприятните последици на уволнението по социални и хуманни причини. Фактическият състав на чл.333, ал.1, т.4 КТ изисква разрешен отпуск към датата на уволнението, без значение точно какъв – платен годишен, неплатен, учебен, отпуск за временна неработоспособност и др., и работникът или служителят да е започнал ползването му към тази дата. Трайно в практиката на ВКС се приема, че работодателят няма задължение да вземе предварително разрешение за уволнението, ако работникът, респ. служителя, въпреки че е бил в разрешен отпуск за временна нетрудоспособност, се е явил на работното си място, където му е връчена заповедта за уволнение и не е представил издадения болничен лист или не е уведомил работодателя, че се намира в надлежно разрешен отпуск по болест. В този случай самото поведение на работника сочи на изричен отказ от права, на умишлено затаяване на информация или на умишлено въвеждане в заблуждение на работодателя. Обратно, когато работодателят е уведомен, че работникът не се явява на работа поради влошено здравословно състояние, в резултат на което може да се ползва от закрилата, то работодателят следва да изчака в краткия срок по чл.9, ал.2 от Наредба за медицинската експертиза /НМЕ/ представянето на болничния лист, респ. уведомяването за съставянето на този документ. В този случай работникът е изпълнил задължението си и не се е укрил нито с оглед престиране на трудовите си функции, нито с оглед непредставяне на документа, оправдаващ отсъствието му, респ. респ. неуведомяване за неговото съставяне. Не е налице умишлено неправомерно поведение от страна на работника или служителя и закрилата по чл.333, ал.1, т.3 КТ, която е обективна по своя характер, не отпада. С императивната норма на чл.9, ал.2 от Наредбата е уредено задължението, но и правото на работника или служителя да представи болничния лист или да уведоми работодателя до два работни дни от издаването му. Ето защо дори, ако до изтичането на този срок /още повече когато знае за влошеното здравословно състояние на работника/, работодателят, въпреки липсата на представен болничен лист или уведомяване от страна на неявилият се на работното си място работник, прекрати трудовото правоотношение на посочените в чл.333, ал.1 КТ основания, без да е поискал и получил предварителното разрешение на инспекцията по труда, уволнението му би било незаконно. Обратното становище би обезмислило предвидената в Наредбата правна възможност за работника да реализира предписаното с нея поведение, а и следва и от обективния характер на закрилата по чл.333, ал.1, т. 4 КТ. Допълнителен аргумент в тази посока е и разпоредбата на чл.190, ал.1, т.2 КТ /посочено в чл. 333, ал.1 КТ основание за прекратяване на трудовия договор по см. на чл. 330, ал.2, т.6 КТ/, съгласно която дисциплинарно уволнение може да се наложи при неявяване на работа, но в течение на два последователни работни дни, т.е. след изтичане на срока по чл.9, ал.2 НМЕ.
По съществото на касационната жалба.
Предвид отговора на въпроса, по който е допуснато касационното обжалване, въззивното решение е неправилно.
Налице е касационното основание по чл.281, т.3 ГПК и въззивното решение следва да бъде отменено. Не се налага извършване на допълнителни съдопроизводствени действия, поради което и спорът следва да бъде решен от настоящата инстанция.
Изводът във въззивното решение, че ищцата не се ползва от предварителната закрила по чл.333, ал.1, т.4 КТ, е неправилен.
От доказателствата по делото се установява, че на 12.11.2020г. ищцата Е. Ц. не се е явила на работа, като чрез съобщение по Вайбър уведомила прекия си ръководител, че не се чувства добре и ще си направил РSR тест, за резултата, от който ще го уведоми на следващия ден; на същият ден- 12.11.20220г. на ищцата е издаден болничен лист, с определен отпуск поради временна нетрудоспособност от 12.11.20г. до 20.11.20г.; на 13.11.2020г., в 15,20 ч., на домашния адрес на Е. Ц. е връчена заповед за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“ /обратна разписка на Булпост/; в 16.07 ч. на 13.11.20г. ищцата изпратила до прекия си ръководител имейл, с който го уведомила, че от 12.11.2020г. е в болнични, който ще представи след излизане на резултата от РSR теста.
При така установената фактическа обстановка, съдът счита, че извършеното от работодателят уволнение е незаконно. На 12.11.2020г. работодателят е уведомен от ищцата, че не се чувства добре, поради което той е следвало да й даде възможност в краткия срок по чл.9, ал.2 от НМЕ да представи болничен лист или да го уведоми, че такъв й и е издаден, след което да задейства процедурата по чл.333, ал.1 КТ или да изчака връчването на заповедта за уволнение след изтичане срока на временната нетрудоспособност. В случая обаче още на следващият ден- 13.11.2020г., т.е. преди да е изтекъл срока по ал.2 на чл.9 НМЕ, на ищцата е връчена заповед за прекратяване на трудовия й договор, към който момент тя е била в разрешен отпуск поради временна нетрудоспособност, който и реално е започнала да ползва като не е била на работното си място, поради което и самият работодател й е връчил заповедта на домашния й адрес. След връчване на заповедта, на същия ден- 13.11.2020г., в срока по чл.9, ал.2 от НМЕ, ищцата е уведомила работодателят си за издадения й на 12.11.2020г. болничен лист. С оглед на това, следва да се приеме, че Е. Ц. е изпълнила задължението си по ал.2 на чл.9 от НМЕ, като не се е укрила нито с оглед престиране на трудовите си функции, нито с оглед неуведомяване за издаване на болничния лист. Не е налице нейно неправомерно поведение, поради което и закрилата по чл.333, ал.1, т.3 КТ, която е обективна по своя характер, не може да отпадне.
Възражението на работодателят, че към момента на връчването на заповедта Е. Ц. е била в режим на дистанционна работа, е заявен за първи път едва с писмените му бележки пред първата инстанция, поради което и не следва да бъде обсъждано. Трайно в практиката се приема, че с оглед задължението на съда да съдейства на страните за изясняване на делото от фактическа страна, първоинстанционният съд е длъжен да изготви доклад по делото, в който да посочи как се разпределя доказателствената тежест за твърдяните факти и за кои от тях не се сочат доказателства, за да могат страните да предприемат съответните процесуални действия, включително и да посочат нови доказателства. От този момент настъпва преклузията за страните да твърдят нови факти и обстоятелства и да сочат нови доказателства, след като не са налице условията по чл.147 от ГПК. В исковото производство съдът не може да взема пред вид факти, които не са включени в предмета на доказване. Писмената защита не може да се квалифицира като продължение на устните състезания. Даването на възможност за по-точно обосноваване на разбирането й по приложението на закона не променя характера на съдебните прения /не ги прави писмени/ и не предоставя възможност за навеждане на нови доводи в изненада на противната страна.
Работодателят не е доказал пълно и главно, че е поискал и получил предварително разрешение от инспекцията по труда, съобразно чл.333, ал.1, т.4 КТ, поради което и съдът следва да отмени заповедта за уволнение като незаконна само на това основание, без да разглежда трудовия спор по същество.
При установената незаконност на уволнението следва да бъдат уважени и предявените на основание чл.344, ал.1, т.1 и т.2 КТ искове, като Е.Ц. бъде възстановена на заеманата преди уволнението й длъжност „старши инспектор“ в отдел „Авиационна сигурност“, дирекция „Оператори, авиационна сигурност, въздушно пространство, търсене и спасяване, и правно осигуряване“, като и се заплати и обезщетение по чл.225, ал.1 КТ за шестмесечния период, в който е останала без работа, в размер на 16 230лв.
По съдебните разноски: С оглед изхода на спора и съгласно чл.78, ал.1 ГПК на ищцата следва да се присъдят направените по делото разноски, в размер на общо 5640лв.- заплатен адв. хонорар. В случая освен, че се касае за спор с фактическа и правна сложност, то заплатеното адв. възнаграждение не е и прекомерно- при минимален размер съгл. чл.7, ал.1, т. 1 и чл.7, ал.2, т.4 от Наредба №1/2004г., с начислен ДДС, от 1952,28лв. за всяка инстанция.
На осн. чл.78, ал.6 ГПК, ГД „ГВА“ следва да бъде осъдена да заплати по сметката на ВКС държавна такса за първата и касационната инстанции върху уважените искове в размер на общо 1153,80 лв. /за въззивното обжалване по делото е внесена държавна такса в размер на 374,60лв./.
Воден от изложеното и на основание чл.293, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV гр.отд.,
Р Е Ш И :
ОТМЕ НЯ решение № 395/2.02.2022г. на СГС, ГО, ІV- В състав по гр.д. № 11317/2021г. и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА НЕЗАКОННО И ОТМЕНЯ уволнението на Е. Т. Ц., извършено със заповед № 45-01-532/13.11.2020г. на главния директор на ГД „Гражданска въздухоплавателна администрация“ на осн. чл. 188, т.3 КТ, вр. чл. 190, ал.1,т.4, пр.1 и 7 КТ.
ВЪЗСТАНОВЯВА Е. Т. Ц. на заеманата преди уволнението й длъжност „старши инспектор“ в отдел „Авиационна сигурност“, дирекция „Оператори, авиационна сигурност, въздушно пространство, търсене и спасяване, и правно осигуряване“.
ОСЪЖДА ГД „Гражданска въздухоплавателна администрация“ да заплати на Е. Т. Ц. на основание чл.225, ал.1 КТ обезщетение за оставянето й без работа за периода от 13.11.2020г. до 13.05.2021г. в размер на 16 230 лв., ведно със законната лихва, считано от 31.12.20200 г. до окончателното й изплащане, както и направените по делото разноски в размер на общо 5 640лв .- заплатен адв. хонорар.
ОСЪЖДА ГД „Гражданска въздухоплавателна администрация“ да заплати на осн. чл.78, ал.6 ГПК по сметката на Върховният касационен съд държавна такса върху уважените искове в размер на 1153,80лв.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1/.
2/.