Върховен касационен съд

Съдебен акт

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 50750

гр.София, 20.10.2022 г.

Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание
на седемнадесети октомври две хиляди двадесет и втора година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борис Илиев
ЧЛЕНОВЕ: Ерик Василев
Яна Вълдобрева

като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 1326/ 2022 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Прокуратура на Република България /ПРБ/ с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 30 от 10.01.2022 г. по гр.д.№ 444/ 2021 г., с което е потвърдено /в обжалваната пред въззивния съд част/ решение на Софийски градски съд от 17.11.2020 г. по гр.д.№ 2178/ 2019 г. и по този начин ПРБ е осъдена да заплати на Н. С. С. 150 000 лв обезщетение за неимуществени вреди и 5 809,20 лв обезщетение за имуществени вреди, търпени от незаконно обвинение, по което е бил оправдан с влязла в сила на 02.04.2018 г. присъда по ВНОХД № 146/ 2017 г. на Софийски апелативен съд, ведно със законната лихва върху тези суми от 03.04.2018 г.; 3 000 лв обезщетение за претърпени неимуществени вреди от незаконно обвинение по прекратено ДП 206/ 2015 г. на СО – СГП - СЗА, пр.пр. 12091/ 2015 г. на СГП, ведно със законната лихва върху тази сума от 07.08.2017 г.; и разноски по делото.
Касаторът повдига като основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол следните /уточнени при условията на Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС/ правни въпроси: за задължението на въззивния съд да извърши преценка на всички конкретно съществуващи обективни обстоятелства от значение при определяне на размер на обезщетение за неимуществени вреди с оглед принципа „справедливост“ по смисъла на чл.52 ЗЗД; за задължението на въззивния съд да изложи мотиви налице ли е причинно следствена връзка между обвинението и вредите и да не присъжда обезщетение при липса на такава; как се прилага общественият критерий за „справедливост” по смисъла чл.52 ЗЗД, към която норма чл.4 ЗОДОВ препраща; и допустимо ли е при предявен иск за обезщетяване на имуществени вреди, състоящи се в платено възнаграждение за адвокатска защита срещу обвинение, което е било незаконно, размерът на това възнаграждение да бъде намален поради прекомерност и при какви обстоятелства. Касаторът поддържа, че първите два въпроса са разрешени в противоречие с практиката, обективирана в ППВС № 4/ 1968 г., ВСРБ, Тълкувателно решение № 1/ 04.01.2001 г. по тълк.д.№ 1/ 2000 г., ОСГК, ВКС и Тълкувателно решение № 3/ 22.04.2005 г. по тълк.д.№ 3/2004 г., ОСГК, ВКС, а третия и четвъртия въпрос счита за разрешени в противоречие с практиката, обективирана в конкретни решения на ВКС.
Ответната по касация страна Н. С. оспорва жалбата с доводи, че при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди съдът е съобразил установената от ВКС съдебна практика, както по отношение на релевантните обстоятелства, така и с оглед наличието на причинна връзка. Относно обезщетението за имуществени вреди поддържа, че платеното в наказателното производство адвокатско възнаграждение е под предвидения в закона минимум и не може да бъде намалявано при никакви обстоятелства. Поради това моли обжалването да не бъде допуснато, а евентуално излага и доводи за правилност на обжалваното решение.
Жалбата е допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно.
За да уважи предявените искове въззивният съд приел, че ищецът, който заемал длъжността „съдия“ в Русенски районен съд, бил задържан от органите на ДАНС на 14.02.2015 г. по подозрение за извършване на престъплението „подкуп“ и след 72 часа му е било повдигнато обвинение по чл.302 т.1 и т.2 б.„а“, вр. чл.301 ал.1 вр. чл.26 ал.3 вр. ал.1 НК. За период 16.02.2015 г. – 25.02.2015 г. ищецът бил задържан под стража, след което му била взета мярка за неотклонение „парична гаранция“ в размер 1 000 лв. Въпреки своевременното внасяне на гаранцията на 24.02.2015 г., ищецът бил освободен от ареста едва на следващия ден. От 05.03.2015 г. ищецът бил отстранен временно от длъжността „съдия“ в Русенски районен съд. Срещу него било образувано и дисциплинарно производство със заповед на председателя на същия съд. С присъда по НОХД № 2574/ 2015 г. на Софийски градски съд от 12.05.2016 г. той бил признат за виновен по повдигнатото обвинение и осъден на лишаване от свобода за срок от три години, като изпълнението на наказанието на основание чл.66 НК било отложено за срок от пет години. Подсъдимият бил лишен от правото да заема магистратска длъжност за срок от три години и за същия срок да не упражнява юридическа професия. Постановената присъда била обжалвана и с присъда N 25/ 18.10.2016 г. по ВНОХД № 146/ 2017 г. на Софийски апелативен съд била отменена изцяло, а ищецът бил признат за невинен по повдигнатите му обвинения. С решение по н.д.№ 25/ 2017 г. на ВКС тази оправдателна присъда била отменена, а делото било върнато за ново разглеждане от друг състав на същия съд. Образувано било пред Софийски апелативен съд ВНОХД № 146/ 2017 г., по което с присъда № 16/ 31.05.2017 г. ищецът отново бил оправдан. Тази присъда влязла в сила на 02.04.2018 г., когато ВКС с окончателно решение № 173 по н.д.№ 888/ 2017 г. я потвърдил. С постановление от 26.06.2015 г. от досъдебното производство срещу ищеца били отделени материали за образуване на друго дело с оглед данни за престъпления извън тези, за които вече е било повдигнато обвинение. Образувано било ДП 206/ 2015 г. на СГП, водено срещу ищеца и прекратено с постановление от 28.07.2017 г. Ищецът се чувствал унижен, опозорен пред обществеността в гр. Русе и пред цялата юридическа общност и като съдия, и като университетски преподавател. Семейството му изпитвало финансови затруднения. Бил разстроен от нечовешките условия в ареста. Разстроен бил и от опозоряването му, изолирал се от познати и колеги, а имало и негативни настроения срещу него, тъй като някои вярвали, че е виновен. При тези фактически установявания съдът посочил, че искът бил доказан по основание и отговорността на държавата била ангажирана. Спорен бил въпросът за определяне на размера на дължимото обезщетение. Във връзка с този спор съдът взел предвид установените негативни психически последици от повдигнатото и поддържано в продължение на около три години обвинение, което било за тежко престъпление. Освен това обвинението касаело професионалната дейност на ищеца като съдия и било изключително морално укоримо. Отчел, че пребиваването на ищеца в ареста извикало у него чувство за срам и унижение. Взел предвид, че обвинението довело до затваряне на обвинения в себе си, притеснения да не бъде осъден за нещо, което не е извършил, както и уронването на образа му като съдия и преподавател по право. Съобразил, че ищецът търпял негативни емоции и поради отдръпването на колеги, настъпилите финансови затруднения в семейството поради отстраняването му от длъжност, образуваното срещу него дисциплинарно производство за уронване на престижа на съда. Съдът посочил, че заемането на длъжността „съдия“ предполага висок морал и недопустимост на престъпни деяния, съответно, че незаконното обвинение за извършено във връзка с тази длъжност престъпление засилва интензитета на търпените негативни изживявания. Отчел също, че образуваното срещу ищеца второ наказателно производство оказало допълнително негативно влияние върху психиката му. При съвкупна преценка на тези обстоятелства съдът намерил, че обезщетение от 150 000 лв по първото обвинение и 3 000 лв по второто адекватно ще обезщетят ищеца за търпените от наказателното производство неимуществени вреди. По отношение на обезщетението за имуществени вреди съдът отхвърлил доводите на ПРБ, че те не били доказани. Посочил, че ищецът бил представляван във всички етапи на наказателното производство от адвокат, комуто е платил възнаграждение. Налагало му да присъства в заседанията по наказателното дело, пътувайки от Русе до София и макар да нямало данни за конкретния размер на сторените пътни разноски, приложима била разпоредбата на чл.162 ГПК. Доказано било с писмени доказателства, че при пътуванията си до София, свързани с наказателното производство, ищецът е отсядал в хотел, както и размера на разходите за платени нощувки.
При тези мотиви на инстанцията по същество, четвъртият от поставените като основание за допускане на касационното обжалване правни въпроси не обуславя обжалваното решение. Нито в отговора срещу исковата молба, нито с въззивната жалба ПРБ е направила възражение, че платеното от ищеца възнаграждение на адвокат за защита в наказателното производство, е прекомерно и че не следва да бъде обезщетено напълно. Затова неотносимо към правните разрешения на въззивния съд е питането допустимо ли е и при какви обстоятелства, при предявен иск за обезщетяване на имуществени вреди, състоящи се в платено възнаграждение за адвокатска защита срещу обвинение, което е било незаконно, размерът на това възнаграждение да бъде намален поради прекомерност. Поставянето на въпроса за първи път в касационното производство е недопустимо.
Останалите въпроси са обуславящи, но не са разрешени в противоречие с практиката на ВКС. При определяне на размера на обезщетението съдът е съобразил указанията, дадени с Постановление на Пленума на Върховния съд № 4 от 1968 г., а решението си е мотивирал съгласно изискванията на Тълкувателно решение № 1 от 2001 г. и Тълкувателно решение № 3 от 2005 г., ОСГК, ВКС. Взети са предвид конкретните установени по делото обстоятелства, които съдът намерил за релевантни при определяне на справедливия размер на обезщетението и същите са подложени на преценка в мотивите към съдебния акт. Съдът не е посочил, че се дължи обезщетение за вреди, които не са в причинна връзка с незаконното обвинение и не е включил в кръга на релевантните за определяне на размера на обезщетението обстоятелства вреди, които не е намерил да са в причинна връзка с незаконното обвинение. Дали преценката му е правилна, в производството по чл.288 ГПК не може да се проверява, но даденото разрешение е в съответствие със задължителната практика на ВКС.
Обуславящ е и въпросът, свързан с приложението на чл.52 ЗЗД, но и по него не е налице допълнителното основание по т.1 на ал.1 на чл.280 ГПК. Казуалните решения на Върховния касационен съд, на които ПРБ се позовава, не разрешават поставения въпрос по противоположен начин в сравнение с обжалваното въззивно решение. Посочените съдебни актове изискват отчитане на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които имат значение за размера на дължимото обезщетение за търпени от неоснователно проведено наказателно преследване неимуществени вреди. Обжалваното решение е съобразено с така поставените изисквания и не противоречи на установената от върховната съдебна инстанция практика. То съответства на указанията, дадени с решение № 267/ 26.06.2014 г. по гр.д.№ 820/ 2012 г., ІV г.о., според което, ако незаконното обвинение е за умишлено престъпление в област, която е професионалната реализация на обвиняемия, следва да се прецени как се е отразило то върху възможностите му за професионални изяви и развитие в служебен план, авторитета и името на професионалист. При определени професии – напр. полицаи, военни, магистрати, митнически служители и пр., очакванията и изискванията на обществото към тях за почтеност и спазване на законите, са изключително завишени. По общо правило, незаконното обвинение на лица, упражняващи подобни професии в извършване на престъпление, има по-силно негативно отражение върху неимуществената им сфера.
По тези съображения Върховният касационен съд намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК и

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 30 от 10.01.2022 г. по гр.д.№ 444/ 2021 г.
ОСЪЖДА Прокуратура на Република България, гр.София, бул.„Витоша“ № 2, да заплати на Н. С. С., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], 4 000 лв /четири хиляди лева/ разноски за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.


ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: