1
Р Е Ш Е Н И Е
№ 122
София, 03.12.2020 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в публично съдебно заседание на десети ноември през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ЕМИЛИЯ ДОНКОВА
при секретаря Стефка Тодорова, като изслуша докладваното от съдия Камелия Маринова гр.д. № 3549 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.290 – чл.293 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. Г. В. чрез пълномощника му адвокат М. К. против решение № II-34 от 19.06.2019 г., постановено по гр.д. № 344 по описа за 2019 г. на Окръжен съд-Бургас, с което е потвърдено решение № 2415 от 23.11.2018 г. по гр.д. № 5759/2018 г. на Районен съд-Бургас за осъждане на С. Г. В. на основание чл.76 ЗС да върне на П. М. Р. и малолетния Г. С. В., действащ чрез майка си П. М. Р., държането на апартамент № .... в [населено място], [улица], ет.6, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор ...., отнето им от ответника по насилствен начин на 30.06 и на 1.07.2018 г.
П. М. Р. и Г. С. В., действащ със съгласието на майка си П. М. Р., чрез пълномощника си адвокат И. К. са оспорили касационната жалба в подаден писмен отговор, като претендират възстановяване на направените разноски.
С определение № 267 от 27.05.2020 г., постановено по настоящото дело, е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК с по въпроса: представляват ли „държане“ по смисъла на чл.76 ЗС, фактически състояния, при които се упражнява власт върху вещ, но които не произтичат от договор между собственика или владелеца, а се извършват с тяхно съгласие или това са търпими действия.
Въпросът е относим по настоящия спор, по който въззивният съд е съобразил, че производството пред Районен съд-Бургас е образувано въз основа на депозирана искова молба от П. М. Р. – лично и в качеството й на законен представител на малолетното дете – Г. С. В. против С. Г. В., с която се претендира на основание чл.76 ЗС да бъде осъден ответника да им предаде държането на процесния недвижим имот. В депозирания по делото отговор на исковата молба, ответната страна – С. Г. В. оспорва исковата молба, посочва, че жилището, предмет на настоящия спор е негова лична собственост. Посочва, че от страна на ищцата е налице фактическо състояние по отношение на този апартамент, но това състояние не представлява държане по смисъла на чл.68 ЗС. Посочва, че за преустановяване на търпимите действия е достатъчно едностранно волеизявление на собственика или владелеца, а той вече е изпратил нотариална покана до П. Р. незабавно да напусне жилището и да предаде ключовете на неговата съпруга. Оспорва твърденията, че е отнел владението по насилствен начин.
Въззивният съд е приел, че по делото не се спори, а и видно от представен акт е, че ответника е закупил процесния апартамент през 2001 г., както и че по силата на одобрена съдебна спогодба родителските права по отношение на детето – се предоставят на майката, а бащата се задължава да заплаща месечна издръжка за своето дете в размер на 150 лева, като му е определен и режим на лично отношения. Не е спорно и обстоятелството, че П. Р. и детето на страните Г. В. живеят в собствения на ответника процесен апартамент. Въз основа на свидетелските показания съдът е приел, че П. Р. е допусната в апартамента през 2004 г. от С. В., когато заживели като семейство, а на 30.06.2018 г. в отсъствието на ищците С. В. влязъл в апартамента, извиквайки полиция, за да изгони майка си, а на 1.07.2018 г. отново изгонил майка си и ищеца Г. В., тогава малолетен, в присъствието на полиция и ключар и сменил бравата.
При така възприетите факти въззивният съд е изложил съображения, че на основание чл.76 от Закона за собствеността владелецът или държателят, на когото е отнета чрез насилие или по скрит начин движима или недвижима вещ, може в шестмесечен срок да иска връщането й от лицето, което я е отнело. Посочил е, че с оглед трайната и непротиворечива практика на ВКС на РБ, изразена в Решение № 733 от 04.11.2010г., постановено по гр. дело № 1536/2009 г. по описа на ВКС на РБ предмет на владелческия иск по чл.76 ЗС е да се възстанови отнетото владение върху имота, като фактическо състояние. По тези спорове, съдът е ограничен да установи само факти – факта на владение, факта на нарушение и кой владее имота към момента на разглеждане на спора. Представените документи за установяване правото на собственост се вземат предвид само доколкото установяват факта на владение, като фактическо състояние – чл.357, ал.2 ГПК. Предмет на петиторните искове е винаги вещно право. Правото на собственост и ограничените вещни права включват в съдържанието си правото да се владее вещта, респективно ограниченото вещно право. С петиторните искове, след съдебно пълно доказване на правото на собственост се дава защита на правото на владение като част от съдържанието на правото на собственост. Владелческите искове имат за предмет фактическо състояние. Споровете по тях се решават въз основа на установените факти, за които много рядко има съставени документи.
Въззивният съд е направил извод, че по делото се установява по безспорен начин, че П. Р. и нейният син – Г. В., който е син и на ответника С. В. осъществяват фактическия състав на държането на процесния имот, тъй като е установено, че ответникът ги е допуснал да живеят в апартамента и по този начин е дал своето съгласие тези лица да го обитават. По време на изтърпяване на наказание „лишаване от свобода“ С. В. е сключил граждански брак с К. В. през 2017 г. и след като е изтърпял своето наказание – в края на месец август 2017 г. поискал да влезе в своя апартамент и потърсил съдействие от органите на полицията. С оглед на тези факти, въззивният съд е приел, че към 30.06.2018 г. и 01.07.2018 г. ищците са имали качеството на държатели на процесния недвижим имот, поради което и могат да се ползват от специалния ред, предвиден в чл.76 ЗС, за да защитят своето държане като фактическо състояние. Приел е за установено и, че ответникът по скрит начин е отнел държането на имота и от двамата ищци, тай като П. Р. упражнява родителските права по отношение на тяхното дете и дори и да не е бил налице акт на насилие от страна на ответника спрямо неговия син, то е безспорно, че детето следва да остане с родителя, който упражнява родителските права.
По основанието за допускане на касационно обжалване:
Позитивното ни право урежда институтите на владението – упражняване на фактическа власт върху вещ за себе си /чл.68, ал.1 ЗС/ - и държането – упражняване на фактическа власт върху вещ за другиго /чл.68, ал.2 ЗС/ и свързва с тях определени правни последици. Липсва правна уредба на търпимите и съизволителните действия, които са самостоятелен вид факти, свързани с упражняването на фактическа власт върху вещ и които не пораждат последиците на владението и държането.
Практиката на ВКС – решение № 483/11.12.2012 г. по гр.д. № 493/2012 г., ВКС, І г.о. – е възприела определението на търпими действия в правната теория: търпими са всички онези действия, които представляват според обстоятелствата незначително безпокойство за собственика или владелеца на един недвижим имот, които се извършват с изричното или предполагаемо съгласие на владелеца и за които може да се допусне, че той би търпял да се извършват само поради това от обикновена любезност, добронамереност, гостоприемство, по силата на лични отношения и поради това да се смятат за извършени с неговото съгласие.
Към това тълкуване следва да се добави, че общото между държането и търпимите действия е в обективния им елемент – упражняване на фактическа власт върху вещ. Разликата е в субективния елемент, извеждан от основанието, на което е установена фактическата власт.
При държането фактическата власт се установява въз основа на правна сделка, по силата на която и с оглед поето по нея договорно задължение, собственикът или владелеца на вещта предава временно или безсрочно ползването на вещта, съответно държателят придобива противопоставимо на съконтрахента си облигационно право да ползва вещта съобразно условията на сделката, по която се уреждат отношенията между съконтрахентите.
При търпимите действия фактическата власт се придобива също със съгласието на собственика или владелеца, като това съгласие може да бъде изрично или предполагаемо, но основано на добрите междуличности отношения /съседски, приятелски или роднински/, поради което се търпи едно действие върху имот, действие, за което лицето, което го извършва няма никакво право.
За да се определи дали действието, което едно трето лице упражнява върху един чужд имот, е между тия, които са само търпими, нужно е да се има предвид, както волята на лицето, което упражнява действието, така и волята на собственика/владелеца, върху имота на когото се извършва то. Ако волята на лицата е да уредят отношенията си чрез правна сделка и са налице съвпадащи волеизявления относно съществени елементи на сделката, то е налице държане въз основа на възникнало облигационно отношение. Ако волята /изрична или предполагаема/ е свързана единствено с междуличностните отношения, то не възниква облигационна връзка, а са налице единствено търпими действия.
Със защита по чл.76 ЗС се ползват владението и държането, но не и търпимите действия. Последните могат да бъдат прекратени едностранно от собственика или владелеца.
По основателността на касационната жалба:
С оглед отговора на въпроса, обусловил допускане на касационно обжалване, релевантно за изхода на спора е квалификацията на упражняваната от ищците фактическа власт като държане или като търпими действия. По общия принцип квалификацията се извършва въз основа на фактите, довели до установяване на фактическата власт върху апартамента от ищците. В случая както от твърденията на ищцата в исковата молба, така и от показанията на ангажираните от нея свидетели М. С. В. /майка на ответника/ и М. Р. Р. /баща на ищцата и дядо на ищеца/ се установява, че П. Р. е установила фактическа власт върху апартамента, когато заживяли в условията на фактическо съжителство с ответника през 2004 г. и по негова покана, а С. В. /син на ищцата и ответника/ живее в апартамента от раждането си, първоначално с родителите си, а впоследствие с майка си, която упражнява и родителските права.
Посочените факти обуславят извод, че П. Р. не е държател на процесния апартамент, а е упражнявала фактическата власт при условията на търпими действия. Същата е била допусната в собствения на ответника имот с оглед сложилите се между тях междуличностни отношения и установеното фактическо съжителство. Съгласието и на ищцата и на ответника, въз основа на което първата е установила фактическата власт, е свързано изцяло с личностните им отношения, поради което не може да се квалифицира като облигационно отношение по заем за послужване /липсват доказателства, въз основа на които да се направи извод за постигнато съгласие ищецът да предостави имота за временно ползване, а ответницата да е поела задължение да го върне, каквито за съществените елементи на този договор съгласно чл.233 ЗЗД//. Независимо от последвалата раздяла на страните и отказа на ищцата да напусне апартамента, това нейно поведение не може да доведе до промяна на основанието, на което упражнява фактическата власт. Това основание може да бъде променено само чрез осъществяване на факти, които да доведат до установяване на държане /сключване на договор с ответника/ или владение /чрез отричане правото на собственост на ответника и демонстриране на това отричане пред него/. Такива факти по делото не са установени.
Същото се отнася и до непълнолетния ищец С. В., който упражнява фактическа власт от раждането си, първоначално като отглеждан от родителите си, а впоследствие – от майка си, която упражнява родителските права, т.е. отново с оглед сложилите се междуличностни отношения между страните по делото.
След като ищцата е упражнявала фактическа власт върху апартамента при условията на търпими действия, то същата не разполага със защитата по чл.76 ЗС, поради което предявения от нея и непълнолетния син на страните иск е неоснователен.
Поради изложеното въззивното решение се явява неправилно и следва да бъде отменено, а вместо него да се постанови друго за отхвърляне на иска.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № II-34 от 19.06.2019 г., постановено по гр.д. № 344 по описа за 2019 г. на Окръжен съд-Бургас и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от П. М. Р., ЕГН [ЕГН] и Г. С. В., ЕГН [ЕГН], действащ със съгласието на своята майка П. М. Р., ЕГН [ЕГН], двамата с адрес: [населено място], [улица][жилищен адрес] съдебен адрес: [населено място], [улица], ет.1 офис 1, адвокат И. К. против С. Г. В., ЕГН [ЕГН], [населено място], кв.С., [улица], съдебен адрес: [населено място], [улица], ет.1, ап.-десет, адвокат М. К. иск с правно основание чл.76 ЗС за предаване държането на апартамент № 17 в [населено място], [улица], ет.6, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор ...., отнето им от ответника по насилствен начин на 30.06 и на 1.07.2018 г.
ОСЪЖДА П. М. Р., ЕГН [ЕГН] и Г. С. В., ЕГН [ЕГН], действащ със съгласието на своята майка П. М. Р., ЕГН [ЕГН], двамата с адрес: [населено място], [улица][жилищен адрес] съдебен адрес: [населено място], [улица], ет.1 офис 1, адвокат И. К. за заплатят на С. Г. В., ЕГН [ЕГН], [населено място], кв.С., [улица], съдебен адрес: [населено място], [улица], ет.1, ап.-десет, адвокат М. К. разноски за съдебното производство в размер на 2812.00 лв.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: