Върховен касационен съд

Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, четвърто отделение, в открито съдебно заседание на седми декември две хиляди и седемнадесета година в състав:
при секретаря Стефка Тодорова, като изслуша докладвано от съдията Албена Бонева гр.дело № 34/2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК и е образувано по касационна жалба, подадена от О. д. на МВР – [населено място], представлявана от директора В. Н. К. и от П. на Р. Б., срещу въззивно решение № 81/29.03.2016 г., постановено от Добричкия окръжен съд по гр.д. № 34/2016 г. в частта, с която П. на РБ и ОДМВР – Д. са осъдени солидарно да заплатят на П. К. И. сумата общо от 5040 лв. обезщетение за претърпени имуществени вреди, представляващи пропуснати ползи от наем, на осн. чл. 49 ЗЗД, „законната лихва за забава“, както и съдебноделоводните разноски.
Касационното обжалване е допуснато с определение по следните въпроси: подлежи ли на доказване настъпването на имуществена вреда в хипотезата на чл. 45 ЗЗД, съставляваща пропусната полза, както и нейният размер, или тя се предполага, поради противоречие с ТР № 3/12.12.2012 г. на ВКС по т.д. № 3/2012 г., както и за правната квалификация на иск за заплащане на обезщетение на собственика за това, че е лишен без основание от възможността да ползва собствената си вещ.
В ТР № 3/12.12.2012 г. е изяснено, че пропуснатата полза се дефинира като неосъществено увеличаване на имуществото на кредитора. Тъй като пропуснатата полза представлява реална, а не хипотетична вреда, тя винаги трябва да се изгражда на доказана възможност за сигурно увеличаване на имуществото и не може да почива на логическо допускане за закономерно настъпване на увеличаването. Поради това и при липса на изрично установена в закона презумпция за настъпването й, пропуснатата полза не се предполага, а следва да бъде доказана в процеса. По спорния в практиката проблем за имуществено увреждане на възложителя поради неизпълнението на поето задължение за изграждане на обект в уговорения от страните срок, на практика с даденото тълкуване е прието, че когато се претендира пропуснат доход от наем (имуществена вреда във вид на пропусната полза), следва да се установи наличието на наемни договори, както и размера на уговорената в тях наемна цена; пропускането на дохода не се предполага, поради което не може да се установява и размер на обезщетение на база на средномесечен пазарен наем.
Вярно е, че тълкувателното решение е постановено във връзка с обезщетение за пропусната полза поради неизпълнение на договорно задължение, но принципните постановки, свързани с характера на вредата и начина на установяването й, са приложими във всички случаи на имуществено увреждане.
Искът, чрез който се търси обезщетение, когато собственикът е лишен от ползването на имота си, а друго лице го ползва без основание е по чл. 59, ал. 1 ЗЗД , както е изяснено в Постановление № 1/28.05.1979 г. на Пленума на ВС на РБ, а също и трайно е възприето в съдебната практика – напр. № 398/2014 г. на ВКС по гр. № 1993/2013 г.на ІV ГО и № 193/2010 г. на ВКС по т.д. № 1087/2009 г. на ІІ ТО, решение № 293/30.09.2015г. по гр.дело № 119/2015 г., IV г.о. на ВКС, решение № 409/.20.06.2012г. по гр.дело № 1411/2010 г. на IV г.о. на ВКС, мотиви към ТР 7/2012 ОСГК. Претенцията не е за периодично задължение, различна е по характер от иска за граждански плодове по чл. 93 ЗС (когато се твърди, че ответникът е получавал наеми или други доходи от вещта вместо собственика), различна е и от иска за обезщетение за имуществени вреди от пропуснат доход по чл. 45, ал. 1 ЗЗД (когато се твърди, че ищецът е сключил наемен договор, но е пропуснал да получи уговорената по него цена от трето лице - наемател, защото ответникът без основание е ползвал вещта, предмет на договора). Неоснователното обедняване на собственика за сметка на неоснователното обогатяване на ползващия се от неговата вещ, се определя от средномесечния пазарен наем, който би получавал за спорния период, както е изяснено в ТР-82-74-ОСГК ВС РБ и последователно е прилагано в трайната практика на Върховния съд и Върховни касационен съд.
По касационните оплаквания:
Съставът на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното:
Въззивният съд установил, че с влязло в сила решение по чл. 108 ЗС П...на РБ е осъдена да предаде на П. И. владението върху собствения й лек автомобил. По делото е установено, че след 10.12.2013 г. до предаването на автомобила, същият е бил задържан незаконосъобразно от ответниците. Съдът намерил, че дължат обезщетение при пазарен наем, изчислен от експертизата, общо в размер на 5040 лв., като определил, че обезщетението се дължи на осн. чл. 49 ЗЗД. Съдът присъдил и „законната лихва за забава“ върху 2452 лв. - част от главницата, без да посочи от кога се дължи тази лихва.
Въззивното решение е постановено в противоречие на дадените по горе отговори.
В противоречие с ТР № 3/12.12.2012 г. съдът е присъдил обезщетение, квалифицирано като такова за причинени имуществени вреди по чл. 49 ЗЗД, чийто размер е определил по предположение за евентуална наемна цена, а не въз основа на представени по делото доказателства за валидни наемни договори с трети лица относно процесния автомобил, с наемна цена, равна на присъдената за процесния период, но неполучена поради непредаването на вещта от ответниците на собственика – наемодател.
Искът е и неточно квалифициран от съда. Както стана ясно, ищецът твърди, че е собственик на вещта, тя се ползва без основание през исковия период от време от ответниците, поради което те й дължат обезщетение в размер на средномесечния пазарен наем. Следователно претенцията е по чл. 59, ал. 1 ЗЗД. Съдът, като изхожда от фактите и обстоятелствата, посочени в основанието на исковата молба, прилага правните норми, квалифицирайки по този начин материалното субективно право, предявено с иска. Посочената в исковата молба правна квалификация не обвързва правораздавателния орган.
В случая, въззивният съд, макар и да е дал неточна материалноправна квалификация, се е произнесъл в рамките на сезираното и е разгледал правопораждащите факти – собствеността на ищеца върху автомобила, упражнявана от ответниците фактическа власт върху него през процесния период от време, наличие на основание за това, какъв е средномесечният пазарен наем за исковия период за вещ с характеристиките на процесната. Следователно въззивното решение не е недопустимо, но се явява неправилно, поради което следва да бъде касирано и спорът разрешен от състава на Върховния касационен съд.
Предявени са искове с правно осн. чл. 59, ал. 1 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Между страните не се спори, че П. И. е собственик на процесния автомобил. С влязло в сила решение П... на РБ е осъдена да й предаде владението върху същия, на осн. чл. 108 ЗС. Не е спорно пред настоящата инстанция, че ответниците са задържали незаконосъобразно автомобила в периода 12.03.2013 г. – 14.04.2015 г., когато е предаден на собственика. Това владение без основание за време от 16 месеца и три дни води до обогатяване на държателите за сметка на собственика, поради което те му дължат обезщетение в размер на средномесечния пазарен наем, който съгласно съдебнотехническата експертиза е определен на 315 лв.
Общият размер на обезщетението е в размер на 5040 лв. Отговорността на ответниците – държатели, не е солидарна – такава не се следва нито от закон, нито от естеството на задължението. Всеки от тях, доколкото не се твърди друго, следва да заплати половината от така посочената сума, т.е. по 2520 лв., на осн. чл. 59, ал. 1 ЗЗД.
Вярно е, че в исковата молба се претендира пасивна солидарност, но след като предвид материалното правоотношение е налице разделност на задълженията, съдът дължи произнасяне съответстващо на материалните права. Не е налице произнасяне по нещо различно от поисканото, защото е в рамките на сезирането, когато се установи, че само част от ответниците дължат, или, че повече от един следва да плати, но всеки от тях – част от общата сума и не солидарно с друг. На практика, при пасивната солидарност, от всеки от ответниците се претендира цялата сума, като чрез солидарността се гарантира издължаването й изцяло от длъжник по предпочитание на кредитора. Присъждайки по-малко от заявеното и то, при разделност за всеки един от ответниците, всъщност съдът постановява “по-малко”, но в рамките на поисканото /срв. Р-2553-59-ІІ ГО, Р-19-85-ІІ ГО, Р-818-93-V ГО на ВС, решения по чл. 290 ГПК - № 350/20.10.2015г. по гр.д. № 1730/2014 г. на IV г.о. на ВКС, № 164/ 04.07.2012 г. по гр.д. № 570/2011 г. на IV г.о. на ВКС, определение по чл. 274, ал. 3 ГПК - № 120/06.03.2009 по ч.гр.д. № 2350/2008 г. на IV г.о. на ВКС/.
Лихва се дължи като обезщетение за забавено плащане от датата на забавата, която в случая съвпада с датата на подаване на исковата молба – 20.03.2013 г.
Предвид крайният резултат по спора, ответниците по иска следва да заплатят на ищцата сторените от нея съдебноделоводни разноски по делото по иска, предмет на касационното производство – 34, 27 лв. във въззивна инстанция и 631,56 лв. в първа инстанция. Всеки от ответниците следва да й заплати по 332,92 лв. Няма представени доказателства П. И. да е направила съдебноделоводни разноски в касационна инстанция.
Тя дължи на ответниците съдебноделоводни разноски, сторени от тях по отхвърлените й искове, които не са предмет на касационно обжалване. Съдът определя за всеки ответник юрисконсултски възнаграждения от по 200 лв. за всяка инстанция - първа и въззивна.
МОТИВИРАН от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение

ОТМЕНЯ в ъззивно решение № 81/29.03.2016 г., постановено от Добричкия окръжен съд по гр.д. № 34/2016 г. в частта, с която П... на РБ и ОДМВР – Д. са осъдени солидарно да заплатят на П. К. И. сумата от 5040 лв. обезщетение за претърпени имуществени вреди, представляващи пропуснати ползи от наем, на осн. чл. 49 ЗЗД, „законната лихва за забава“, както и съдебноделоводните разноски
и вместо това ПОСТАНОВИ
ОСЪЖДА П... на РБ и ОДМВР – Д. да заплатят на П. К. И. по 2520 лв. – обезщетение за ползване без основание на собствения й автомобил, „Фолксваген пасат“ с рег. [рег.номер на МПС] , в периода 10.12.2013 г. – 15.04.2015 г., на осн. чл. 59, ал. 1 ЗЗД, обезщетение за забава в размер на законната лихва, считано от 20.03.2013 г. до окончателното издължаване, на осн. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, както и съдебноделоводни разноски от по 332,92 лв., на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК.
ОТХВЪРЛЯ иска на П. К. И. за солидарното осъждане на П.... на РБ и ОДМВР – Д. да й заплатят горната сума, на осн. чл. 59, ал. 1 ЗЗД.
ОСЪЖДА П. К. И. да заплати на П.... на РБ и ОДМВР – Д. по 400 лв., на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.


ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: